Кели Армстронг
Пробуждането (2)

2

Седях, кръстосала крака на леглото си, и се взирах в колието, което държах в ръце, сякаш то беше кристална топка, която можеше да ми даде отговор на всички въпроси. Мама ми го бе дала, когато бях дете и виждах „караконджули“ — духове, както вече знам. Каза, че медальонът ще ги възпира и те наистина спряха да ме навестяват. Винаги съм си мислела, че, както казва татко, тези неща са на психологическа основа. Вярвах, че няма да се появяват и те не се появяваха. Но сега не бях толкова убедена.

Дали мама е знаела, че съм некромант^[1]? Би трябвало, ако ми се е предало по наследство от нея. Наистина ли колието възпира духовете? Ако е така, силата му сигурно е отслабнала. Дори самият медальон изглеждаше странно — можех да се закълна, че яркочервеният камък бе станал възморав. Едно беше сигурно обаче — той не можеше да отговори на моите въпроси. Трябваше да си отговоря сама.

Отново си сложих колието на шията. Каквото и да искаха от мен доктор Давидоф и останалите, то не беше нещо добро. Никой не заключва децата, на които иска да помогне.

Нямах намерение да им кажа как да открият Саймън. Ако той имаше нужда от инсулин, Дерек щеше да му го набави дори ако се наложеше да влезе с взлом в някоя аптека.

Трябваше да се съсредоточа върху задачата да измъкна себе си и Рей от тук. Ала това не беше Лайл Хаус, където единственото препятствие между мен и свободата бе охранителната система. Макар спалнята ми да приличаше на стая в хубав хотел — с двойно легло, килим на пода, фотьойл, писалище и собствена баня, — в нея липсваха прозорци, а от вътрешната си страна вратата нямаше дръжка.

Бях се надявала, че Лиз ще ми помогне да избягам. Моята съквартирантка в Лайл Хаус, Лиз, не беше успяла да излезе жива оттам, и когато се озовах тук, аз призовах духа и с надеждата, че ще ми помогне да намеря изход. Имаше само един проблем. Лиз не осъзнаваше, че е мъртва. Съобщих й го по възможно най-внимателния начин. Тя подскочи, нарече ме лъжкиня и изчезна. Може би гневът и вече се бе поохладил. Съмнявах се, ала не можех да чакам. Трябваше да се опитам да я призова отново.

Подготвих се за сеанса. Този момент бе толкова неубедителен, че никога нямаше да го използвам в мой филм. Без пукащи свещи, които да хвърлят призрачни сенки върху стените, без прашни черепи, подредени в ритуален кръг, без потири, за които зрителите знаят, че са пълни с червено вино, но тайничко се надяват да е човешка кръв.

Нима опитните некроманти използват свещи и тамян? От малкото, което бях научила за света на свръхестественото, разбрах, че някои от нещата, които виждаме във филмите, са истина. Може би далеч в миналото хората са знаели за некромантите, за вещиците и върколаците и сценариите се основават, макар и бегло, върху стари истини?

Моят метод — ако изобщо бих могла да го нарека така, тъй като го бях използвала само два пъти — се базираше на опита, грешките и няколкото съвета, дадени ми неохотно от Дерек. Като момче, което, макар и едва на шестнайсет, изучаваше предмети на ниво колеж, Дерек обръщаше голямо внимание на достоверността на фактите. Ако не бе сигурен в нещо, изобщо не си отваряше устата. Ала когато го притиснах, ми призна, че доколкото знае, некромантите призовават духове в два случая: когато се намират на гроба на мъртвеца, или като използват негова лична вещ, така че седнах на пода с кръстосани крака и суичъра на Лиз в ръце.

Представих си Лиз, представих си и себе си, как я издърпвам от чистилището. В началото не се напрягах много силно. Последният път, когато съсредоточих всичките си сили, за да призова един дух, бях призовала цели два наведнъж и ги бях запокитила в мъртвите им и погребани тела. Сега не се намирах на ничий гроб, което не означаваше, че някъде тук няма трупове. Така че отначало поддържах ниско нивото на енергията, като постепенно го увеличавах, съсредоточавах се все повече и повече, докато…

— Какво по…? Хей, коя си ти?

Ококорих очи. Пред мен стоеше тъмнокосо момче приблизително на моята възраст; то имаше осанката, външността и арогантно вирнатата брадичка на футболна звезда. Нима бе съвпадение да открия духа на друго дете на това място? В главата ми се прокрадна едно име — името на едно от децата, обитавали Лайл Хаус, което бе отведено от там преди моето пристигане и за което се предполагаше, че е било изпратено в психиатрична клиника, също като Лиз.

— Брейди? — предпазливо попитах аз.

— Да, но аз не те познавам. Не познавам и това място.

Той се завъртя и огледа стаята, после потърка тила си. Щях да го попитам дали е добре, но се спрях. Разбира се, че не е добре. Мъртъв е. Като Лиз. Мъчително преглътнах.

— Какво е станало с теб? — попитах тихо.

Той подскочи, сякаш гласът ми го стресна.

— Има ли още някой тук? — попитах с надеждата, че е усетил присъствието на Лиз отвъд границата, през която аз не бих могла да я видя.

— Струва ми се, че чух… — Той ме гледаше изучаващо със свъсени вежди. — Ти ли ме доведе тук?

— Аз… не исках. Но… след като вече си дошъл, можеш ли да ми кажеш…?

— Не. Нищо не мога да ти кажа. — Той изправи рамене. — Независимо за какво искаш да говорим, не проявявам интерес.

Извърна поглед встрани, твърдо решен да не проявява интерес. Щом започна да избледнява, бях готова да го пусна да си отиде. Да почива в мир. После се замислих за Рей, за Саймън и за Дерек. Ако не получех желаните отговори, можеше да се срещнем с Брейди на оня свят.

— Казвам се Клоуи — побързах да се представя аз. — Приятелка съм на Рей. От Лайл Хаус. Бях с нея там, след като ти…

Той продължаваше да избледнява.

— Почакай! — извиках аз. — М-мога да го докажа. Спомни си дните в Лайл Хаус. Опитал си да се спречкаш с Дерек и Саймън те е отстранил. Без да те докосне. Използвал е магия.

— Магия ли?

— Специално заклинание, с което отблъсква противника. Саймън е магьосник. Всички деца в Лайл Хаус.

— Знаех си. Наистина знаех. — Той се материализира отново и изруга под носа си. — През цялото време се мъчеха да натикат диагнозите си в гърлото ми, а аз им казах къде да си ги заврат, но не можех нищо да докажа.

— Съобщил си на сестрите за случката със Саймън, нали?

— Сестри ли? — изсумтя той. — Елитни охранители. Поисках да говоря с истинския шеф — Давидоф. Те ме заведоха на среща с него на едно друго място, което приличаше на склад.

Описах му какво представлява сградата отвън.

— Да, същата. Вкараха ме вътре и… — Лицето му се изкриви и той започна да си спомня. — Дойде някаква жена и ме заговори. Русокоса. Каза, че е лекар. Белоус? Или Фелоус?

Леля Лорън. Сърцето ми щеше да изскочи.

— И тази жена, д-р Фелоус…

— Настояваше да кажа, че Дерек е започнал пръв. Че ме е заплашил, че ме е ударил, блъснал, и тъй нататък. Замислих се. Щеше да е малкото ми отмъщение заради отношението на тоя тъпак, с което трябваше толкова дълго да се примирявам. Само се будалках с него, когато Саймън се нахвърли срещу мен и ме размаза с онова заклинание.

Във версията, която ми бяха разказали, тъкмо Брейди се бе нахвърлил на Дерек. Това дало повод на Саймън да се намеси, защото последния път, когато Дерек замахнал срещу някого, счупил гръбнака на хлапето.

— Значи д-р Фелоус е настояла да кажеш, че Дерек е започнал боя.

— Нямаше да го направя. Той щеше да ми го върне, а не ми трябваха други проблеми. И тогава се намеси Давидоф. Изведе я от стаята, но аз чувах как я навиква в коридора. Тя продължаваше да настоява, че Дерек е напаст и че единствената причина, поради която Давидоф го държи в дома, е защото не иска да си признае, че е направил грешка, като е включил и неговия тип.

— Тип ли?

— В експеримента.

Мраз прониза сърцето ми.

— К-какъв експеримент?

Брейди сви рамене.

— Каза само това. Давидоф й нареди да тръгва. Заяви, че е сгрешил с другите и че Дерек е различен.

„Другите? Дали е имал предвид другите върколаци? Или другите субекти от експеримента? Дали и аз не бях също такъв субект?“

— Споменаха ли…? — започнах аз.

Той извърна глава на една страна, сякаш гледаше нещо с крайчеца на окото си.

— Какво има? — попитах.

— Не го ли чуваш?

Ослушах се.

— Кое?

— Шепота.

— Може би е Лиз. Тя…

Брейди се вкамени. Подбели очи. После главата му се върна в предишното положение, жилите на врата му изскочиха навън, костите му изпукаха. Гърлото му се сви в спазъм и нещо вътре в него загълголи. Аз инстинктивно се втурнах на помощ. Ръцете ми преминаха през него, но усетих топлината на тялото му — изпепеляваща топлина, която така ме изненада, че паднах по гръб.

Когато дойдох на себе си, Брейди се беше успокоил. Брадичка му бе наведена, разкършваше раменете си, сякаш се е схванал. Погледна надолу към мен. Тъмните му очи горяха с жълто-оранжев пламък. Мраз пропълзя от гърдите към гърба ми.

— Изплаши ли се, детенце? — Гласът, който излизаше от устата на Брейди, принадлежеше на жена, при това беше висок и ясен, почти момичешки. — Имаш изключително добре развити инстинкти, но няма защо да се страхуваш от мен.

— К-къде е Брейди?

Тя наведе поглед към тялото, в което бе влязла.

— Харесваш ли го? Хубав е, нали? Всички творения на д-р Лайл са много хубави. Съвършени топки от съвършена енергия, готова да изригне.

За миг „Брейди“ застана пред мен, лицето му се надвеси над моето, обля ме с горещия си изпепеляващ дъх, който имаше удивително сладък аромат. Оранжевите очи се впиха в моите, зениците се свиха като на котка.

— Момчето не може да ти помогне, детенце. Но аз мога. Трябва само да…

Ирисите и се извърнаха навътре и потъмняха, станаха кафяви като очите на Брейди, после отново пожълтяха и тя изръмжа:

— Дърпат го назад. Призови ме, детенце. Побързай.

— Да те п-призова.

— Призови ме. Аз мога…

Очите й отново се обърнаха, ръмжането стана по-дълбоко, прозвуча нечовешки — един звук, който накара кръвта ми да замръзне във вените. Отстъпих назад и се блъснах в стената.

— Призови ме — повтори тя, гласът и стана дрезгав и дълбок като този на Брейди. — Мога да отговоря на всичките ти въпроси. Призови ме.

Образът на Брейди затрептя, после се сви като картина на телевизионен екран, когато издърпаш електрическия кабел от контакта. Блесна бяла светлина и него вече го нямаше. Стори ми се, че на вратата се почука, ала не можех да помръдна — взирах се в пространството, където допреди малко беше образът на Брейди.

Вратата се отвори, влезе д-р Давидоф и ме намери залепена за стената.

— Клоуи?

Залитнах напред, като потърквах предмишниците си.

— Клоуи?

— П-паяк — посочих към леглото. — П-пропълзя ей там.

Д-р Давидоф потисна усмивката си.

— Не се страхувай. Ще изпратя някого да почисти, докато ни няма. Отиваме на разходка. Време е да направиш една истинска обиколка и да получиш истински отговори.

Докато вървях след д-р Давидоф надолу по коридора, се опитвах да се отърся от мислите си за онова, което се случи в стаята ми. Бях некромант: моята единствена специалност бяха духовете. Така че, онова сигурно беше дух, независимо колко силно инстинктите ми се съпротивляваха срещу подобна вероятност. Единственото, в което бях сигурна бе, че никак не бързах да се върна отново там.

— Е, Клоуи… — д-р Давидоф спря и забеляза как търкам настръхналата кожа на ръцете си. — Студено ли ти е? Ще наредя да включат отоплението в стаята ти. За нас е много важно да се чувстваш удобно.

Продължихме разходката си.

— Но не става въпрос само за физическо удобство, нали? — додаде той. — Душевното удобство е също толкова важно, та дори повече. Чувството за сигурност. Знам, че си разстроена и объркана и че когато отказахме да отговорим на въпросите ти, ти се почувства още по-зле. Горяхме от желание да видим местата, които фигурираха в списъка ти.

Не беше отсъствал дълго, така че не беше успял да посети местата, които му описах и които бяха разположени на километри от тук. Знаех много добре какво е искал да провери: дали Рей ще потвърди разказа ми. Ще го потвърди. Тя не знаеше къде е сборният ни пункт, бях й казала само, че по-късно момчетата ще се срещнат с нас.

Д-р Давидоф отвори една врата в дъното на коридора. В нея беше охранителният център и стената бе покрита с плоски монитори. Младият мъж, който седеше на стола, се извъртя, сякаш бе сгащен да се рови в порнографски сайтове.

— Защо не отидеш да си вземеш кафе, Роб? — попита д-р Давидоф. — Ние ще поемем дежурството ти.

Когато охранителят излезе, той се обърна към мен.

— По-късно ще разгледаш останалата част от сградата. Засега — той махна с ръка към екраните — смятай това за предварителна обиколка.

Нима си мислеше, че съм толкова глупава? Знаех какво искаше да направи: да ми покаже колко добре пазено е това място, в случай че планирам още едно бягство. Ала в същото време ми предоставяше възможност да разбера срещу какво се изправям.

— Сама виждаш, че в стаята ти няма камера — каза той. — Нито в останалите спални. Само в коридора.

Две камери в коридора, по една във всеки край. Хвърлих поглед към другите екрани. Някои прехвърляха образа от една камера на друга, като даваха изглед от всички възможни ъгли към коридорите и входовете. Две от тях показваха лабораториите — в тях нямаше хора, а светлината беше мъждива, вероятно защото бе неделя.

Върху бюрото се мъдреше монитор от по-старите модели, от който излизаха кабели във всички посоки, сякаш бе инсталиран набързо. Малкият екран бе черно-бял и показваше помещение, подобно на склад — всички кашони бяха избутани встрани, покрай стените. Зърнах гърба на момиче, седнало в пуф-кресло.

Беше потънала в него, протегнала обутите си с кецове крака до конзола за игри, къдриците и падаха върху облегалката на креслото. Приличаше на Рей. А може би беше друго момиче, което ми показваха, за да ме убедят, че тя е добре, че си играе, че не я държат заключена, че е спокойна.

Момичето в пуф-креслото се протегна да си вземе газираната напитка и тогава видях лицето й. Беше Рей.

— Да, Рей ни каза, че тази игра отдавна е излязла от мода. Ала когато обещахме да я заменим с игра последен модел, тя отказа.

Докато говореше, той не откъсваше поглед от екрана. Изражението на лицето му излъчваше… привързаност. Колкото и да бе странно, думата, която той бе използвал по отношение на Дерек, тук пасваше отлично.

Щом се обърна към мен, лицето му се промени, сякаш казваше: „Много те харесвам, Клоуи, но ти не си Рейчъл.“ И аз… се смутих. Дори малко се засегнах, сякаш част от мен все още искаше да му се харесам.

Той посочи към екрана.

— Както сама виждаш, не бяхме готови да ви приемем тук, деца, но се приспособяваме. Няма да стане уютно като в Лайл Хаус, но вие петимата ще се чувствате удобно, може би дори по-удобно, отколкото в дома, тъй като ще избегнем всяка погрешна интерпретация на фактите.

Ние петимата ли? Това трябваше да означава, че няма намерение да „убие Дерек като бясно куче“, както искаше леля Лорън. Въздъхнах с облекчение.

— Аз не се извинявам, Клоуи — продължи д-р Давидоф. — Може би трябва, но ние бяхме убедени, че Лайл Хаус е най-доброто решение.

Покани ме с жест да седна. В стаята имаше два стола — един за охранителя и друг, който стоеше до стената. Щом се насочих към него, столът внезапно се търкулна от мястото си и се спря точно пред мен.

— Не, не е дух — каза д-р Давидоф. — Те не могат да придвижват предмети в нашия свят, освен ако не са от онзи особен тип — духовете Агито.

— Кои духове?

— Агито. От латински е и означава „да придвижиш нещо“. Полудемоните се проявяват в много видове, както сама ще откриеш. Силата „Агито“, както предполага и самото наименование, означава „телекинеза“.

— Да движиш предметите със силата на ума си.

— Много добре. И тъкмо един такъв Агито приближи стола, при това е пред теб от плът и кръв.

— Вие?

Той се усмихна и за миг маската на треперещия немощен стар глупак се разпадна и аз зърнах под нея истинския човек. Видях гордост и арогантност, все едно мой съученик е получил на контролното си шест плюс и заявява: „Опитай се да ме надминеш.“

— Така е, имам свръхестествени дарби, както и почти всички, които работят тук. Знам какво си мислиш. Че сме хора, които са разкрили способностите ви и искат да разрушат онова, което не разбират, като в комиксите.

— Х-мен.

Не знам кое беше по-стряскащо: че д-р Давидоф и колегите му имат свръхестествени способности, или представата как този прегърбен непохватен човек чете „Х-мен“. Дали като малък се е вълнувал от комиксите и си е фантазирал, че учи в Училището на професор Екзевиър за даровити младежи^[2]?

Дали това означаваше, че леля Лорън е некромант? Че и тя вижда духове?

Преди да успея да задам някакъв въпрос, той продължи:

— Групата „Едисън“ е сформирана преди осемдесет години от хора със свръхестествени способности. И колкото и да се е разраснала през всичките тези години, тя все още се ръководи от хора със свръхестествени способности и е за хора с такива способности, посветена е на задачата да подобри живота на такива като нас.

— Групата „Едисън“ ли?

— Наречена е на името на Томас Едисън.

— Изобретателят на електрическата крушка?

— Известен е най-вече с това си изобретение. Негово дело е и прожекционният апарат, за който точно ти си му благодарна, убеден съм. И все пак ти, Клоуи, реализира нещо, за което той е мечтал, но така и не го е постигнал.

Драматична пауза.

— Общуваш с мъртвите.

— Томас Едисън е искал да разговаря с мъртъвци?

— Вярвал е в живота след смъртта и е искал да научи за него, не чрез сеанси и спиритисти, а с помощта на науката. Предполага се, че по времето, когато е починал, той е разработвал такъв апарат — телефон за разговор с отвъдното. Но не открили никакви схеми.

Д-р Давидоф се усмихна съзаклятнически:

— Поне официално. Взехме неговото име, защото и ние като него използваме научния подход при изследването на паранормалните явления.

Да подобрят живота на хората със свръхестествени способности чрез науката. Къде ли го бях чувала? Само след миг си спомних и когато си спомних, потръпнах.

Духовете, които бях събудила в мазето на Лайл Хаус твърдяха, че са били субекти в експерименти, извършвани от магьосник на име Самюъл Лайл. Признаха, че отначало се съгласили доброволно, защото им обещали по-добър живот. Ала вместо да заживеят по-хубаво, те свършили като опитни мишки, пожертвани заради виденията на безумец, както бе уточнил единият от духовете. А онова нещо в стаята ми, бе нарекло Брейди — и, доколкото си спомням, самата мен — „творения“ на Самюъл Лайл.

— Клоуи?

— С-съжалявам. Аз просто…

— Уморена си, мога да си представя, цяла нощ си била на крака. Искаш ли да си починеш?

— Не, д-добре съм. Просто… И как точно се вместваме ние в картинката? А Лайл Хаус? Всичко е част от някакъв експеримент, нали?

Той вирна брадичка — не много, но достатъчно, за да ми даде да разбера, че съм го хванала неподготвен и че това никак не му харесва. Приятна усмивка изтри предишното му изражение и той се отпусна на стола.

— Това наистина е експеримент, Клоуи. Знам как ще прозвучи, но те уверявам, че не правим проучването насила и използваме само психологическа терапия, щадяща субектите.

„Щадяща“? Нямаше нищо щадящо в случилото се с Лиз и Брейди.

— Добре, значи сме част от експеримента — казах.

— Да притежаваш необичайни способности е едновременно благодат и проклятие. Съзряването е най-трудният период за нас, защото тъкмо тогава способностите ни се проявяват. Според една от теориите на групата „Едисън“ е по-добре е децата ни да не знаят какво ги очаква в бъдеще.

— Да не знаят, че притежават свръхестествени способности?

— Да. Да ги оставим да растат като обикновени хора, да се претопят в обществото на нормалните хора и да не се безпокоят за предстоящата промяна. Ти и останалите сте част от това изследване. При повечето случаи методът ни проработи. Но при други, като теб например, способностите се проявиха твърде бързо. Трябва да ви разкрием истината и да се уверим, че междувременно няма да нараните себе си, или някого другиго.

Въдворяват ни в дом за групово пребиваване и твърдят, че сме побъркани, така ли? Дрогират ни? Няма логика. Ами Саймън и Дерек, които знаят какви са? Как биха могли да са част от това изследване? Но пък Дерек очевидно бе част от него, ако казаното от Брейди е истина.

Ами онова нещо, което ни нарече „творения на д-р Лайл“? Ами Брейди и Лиз, завинаги премахнати от това „изследване“? Убити. Нима субект, който не реагира добре на „щадящата психологическа терапия“, трябва да бъде убит?

Непрекъснато ни лъжеха. Нима очаквах този път да казват истината? Ако исках да чуя истината, трябваше да направя само едно и аз го правех. Търсех собствени отговори.

Затова оставих д-р Давидоф да си бръщолеви, да ми разказва за изследването, за другите деца, за това как ще ни „оправят“ и за нула време ще излезем на свобода. Усмихвах се и кимах с глава, докато в същото време кроях планове.