Кели Армстронг
Пробуждането (19)

19

Заспах и ми се присъни Дерек — онова, което бе споделил с мен, както и нещата, които полудемонът бе казал за него и за другите върколаци. Сънувах и леля Лорън сред апаратура и епруветки, която казваше, че иска да подчини Дерек като куче, както и Брейди, който пък ми разказа как леля Лорън се опитала да го накара да обвини Дерек за боя помежду им.

Връхлетяха ме спомени и водовъртеж от образи, когато внезапно някой ме разтърси. Събудих се и видях, че автобусът е спрял. Дерек стоеше на пътеката и се протягаше към мен над Саймън, който спеше.

Тъкмо да попитам какво става, когато погледнах към Дерек и всичко ми се изясни. Очите му светеха, а кожата му блестеше от пот; косата му бе мокра и сплъстена. Усещах парещата му длан през блузата си.

Скочих на крака.

— Ти си…

— Да — прошепна той. — Намираме се близо до Олбъни. Тук е паркингът за тежкотоварни камиони. Трябва да сляза.

Протегнах ръка да събудя Саймън, ала Дерек ме спря.

— Просто исках да ти кажа, в случай че не се върна. Всичко ще е наред. Ще се срещнем у Андрю.

Грабнах суичъра и якето си.

— Идвам с теб.

Бях сигурна, че ще се противопостави, но той само кимна с глава, извърна лице встрани и измърмори:

— Аха. Добре.

— Ти тръгвай — казах. — Аз ще говоря с…

Хвърлих поглед към Саймън, но нямаше нужда Дерек да ми казва да не го будя. Щеше да е по-добре, ако уведомя някого, който няма и да си помисли да ни проследи — Тори. Направих го и побързах да настигна Дерек.

Догоних го в края на гората до спрелия камион.

— Трябва да навляза колкото е възможно по-навътре — заяви той. — Стъпвай в следите ми. Кално е.

Ухаеше на дъжд и във въздуха се носеше мразовита влага. Гниещата окапала шума се пързаляше под краката ми. В далечината лаеше куче. Дерек спря, ослуша се и кимна, сякаш да потвърди, че кучето е много далеч, после отново закрачи.

— Ако приключа с това — захвана той. — Ако видиш, че Промяната е към края си, ще трябва да изчезнеш.

Аз не отговорих и той каза:

— Клоуи…

— Няма да се превърнеш в кръвожадно чудовище, Дерек. Ще си останеш същият, но външно ще си като вълк.

— А ти го знаеш благодарение на огромния опит, който си натрупала с върколаци ли?

— Съгласна съм, но…

— Може и да си права. Татко каза, че ще стане точно така — ще си бъда аз, но във вълча кожа. Но след всичко сторено от онези хора? Та нали са си играли с гените ни? Нямам представа какво ще стане. Затова, щом моментът настъпи, изчезваш от тук, забранявам ти да се навърташ наоколо.

— Добре.

Той отново ме изгледа с трескавите си очи.

— Говоря сериозно, Клоуи.

— Аз също. Имаш право. Не знаем какво ще стане и не можем да рискуваме. Щом ти се появят кучешките зъби и опашката, ще хукна с писъци към паркираните камиони.

— Можеш да пропуснеш писъците.

— Ще видим.

Вървяхме, докато прожекторите на паркинга останаха далеч зад нас и едва се виждаха през дърветата. Луната бе покрита с облаци. Не знаехме дали е пълнолуние, или е в първата си четвърт. Не беше важно.

Промените на върколаците нямаха нищо общо с лунните цикли. Това ставаше независимо от луната и от времето — подходящо или не.

Дерек забави крачка, като чешеше ръка през ризата си.

— Ето един дънер. Седни да си починеш. Аз ще навляза малко по-навътре. Сигурен съм, че това няма да е най-приятната гледка на света.

— И преди съм я виждала.

— Но по-нататък ще става още по-лошо.

— Нищо ми няма.

Излязохме на малка полянка и Дерек свали суичъра си. Под тениската мускулите на гърба му се свиваха и разпускаха като змии, които искат да се освободят и да излязат от капана си. Бях го виждала и преди, така че не се разтревожих, но гледката ми напомняше за нещо.

— Като си помисля, може би няма да гледам. Освен ако не си донесъл други дрехи, защото този път със сигурност ще се наложи да се съблечеш.

— Правилно. Стой тук.

Той изчезна в гъсталака. Аз се обърнах с гръб към него. След няколко минути листата зашумоляха и той излезе.

— Облякох се — каза. — Обух си къси гащи. Вече си ме виждала така.

Страните ми пламнаха като си спомних, което бе глупаво от моя страна, защото да видиш момче по боксерки не е по-различно от това да го видиш по плувки. Бях виждала дори момчета по бельо, когато пощуряваха и вършеха лудории из летния лагер, втурваха се в бараките ни, а аз и останалите момичета се смеехме и дюдюкахме на воля. Ала нито едно момче в лагера не изглеждаше като Дерек.

Бавно се обърнах към него с надеждата, че е твърде тъмно и той няма да забележи, че съм се изчервила. Но и да беше светло, той пак нямаше да ме види. Беше застанал на четири крака с клюмнала надолу глава, вдишваше и издишваше като спортист, който се готви за старт.

Хвърлих вината върху съобщението, което Саймън ми бе оставил, задето в съзнанието ми се мержелееше рисунката на Терминатора, но Дерек изглеждаше точно като него, в онази сцена, където киборгът се появява за първи път, свит, гол — не че Дерек бе съвършено гол или пък с напомпани мускули като на Шварценегер, но пък не приличаше и на шестнайсетгодишно момче — гърбът му бе мускулест, бицепсите му бяха изпъкнали, а…

Достатъчно. Извърнах очи към гората и си поех дълбоко дъх.

— Седни тук — посочи Дерек чистото място до себе си, където бе постлал своя суичър.

— Благодаря — отговорих аз и седнах.

— Ако положението стане напечено, изчезвай. Ще те разбера.

— Няма.

Той отново погледна към земята, затвори очи и започна да вдишва и издишва. По гърба му премина спазъм и той потрепери, после се протегна и задиша по-дълбоко.

— Добре го измисли. Протягаш се и… — млъкнах. — Добре, няма да говоря. Нямаш нужда от треньор.

Откъм него се чу глух тътен и ми бе нужно време, за да разпозная в този грохот неговия смях.

— Продължавай. Говори.

— Ако има нещо, което бих могла да направя… знам, че по-вероятно е да няма, но…

— Просто остани тук.

— Това мога. — Забелязах, че от известно време кожата му не се гърчеше. — Може дори да престанем да се тревожим. Изглежда всичко отмина. Вероятно е било фалстарт. Ще почакаме още малко, после.

Гърбът му се изви нагоре като полумесец и той нададе сподавен вик. Успя да си поеме въздух, след което конвулсиите пак започнаха. Ръцете и краката му се сковаха. Извивката на гърба му достигна невъобразима висота, гръбнакът му щръкна. Главата му се отпусна напред. Кожата му се набразди и гърбът му се изви още повече. От гърлото му излезе пронизително скимтене.

Главата му щръкна нагоре и за миг очите му срещнаха моите — те бяха диви и ужасени от болката, повече дори от първия път, защото преди, колкото и да бе изплашен, той знаеше, че всичко става по реда си, че тялото му ще издържи и ще премине през изпитанията. Но сега, след като знаеше за мутациите, вече не беше толкова сигурен.

Пръстите му се забиваха във влажната пръст, връхчетата им изчезнаха, а опаката страна на дланите му се промени, вените изпъкнаха, китките му се уголемиха. Той нададе още един вик, като се опита да сподави края му и да запази тишина. Протегнах се и поставих ръка върху неговата. Мускулите му изпъкваха и се движеха. Новопоявилите се остри косми се наежиха срещу дланта ми, а после се скриха. Разтърках ръката му, наведох се и му прошепнах, че всичко ще е наред, че ще се справи.

Гърбът му се изви нагоре, той шумно вдиша и в настъпилата за миг тишина до ушите ми долетя шум от стъпки, който идваше откъм пътеката.

— Тук ли сте, деца?

Беше шофьорът на автобуса. Думите му отекнаха силно в притаилата се гора, зад гърба му светеха фаровете.

— Някой ви е видял да влизате в гората. Имате една минута да излезете, защото автобусът тръгва.

— Тръгвай — прошепна Дерек с гърлен, неузнаваем глас.

— Няма.

— Трябва да…

Срещнах погледа му.

— Няма да тръгна. А сега тихо.

— Десет секунди! — извика шофьорът. — Няма да задържам автобуса, докато вие се мотаете из гората.

— Ако се приближи, ще се скриеш там. — И посочих към близкия гъсталак. — Аз ще го спра.

— Няма да се приближи.

И наистина, Дерек не бе успял да довърши изречението си, когато шофьорът тръгна да се връща. Няколко минути по-късно светлините на автобуса се отдалечиха от паркинга.

— Няма страшно — въздъхнах аз. — Имам пари. Ще хванем…

Дерек отново се сгърчи. Този път главата му се стрелна нагоре и той повърна в храстите. Тресеше се в конвулсии и след всеки гърч стомахът му се изпразваше, докато накрая съдържанието му започна да се стича от всяка клонка около него и болезнената воня се смеси с острия мирис на потта му.

Козината ту се показваше, ту пак се отдръпваше навътре, а той се гърчеше и повръщаше, докато стомахът му се изпразни напълно, но той продължи да се напъва, въпреки че вече нямаше какво да изкара навън; сухите конвулсии звучаха болезнено в нощта. Изправих се на колене и поставих ръката си между лопатките му, като търках и потупвах потната му кожа и шепнех успокоителни думи, без да съм сигурна, че изобщо ги чува.

Мускулите на гърба му се извиваха и подскачаха под дланите ми, прешлените на гръбнака му се впиваха в тях, кожата му бе подгизнала от пот и бе покрита с остра тъмна четина, която вече не се прибираше обратно в плътта му, а ставаше все по-дълга.

Най-после Дерек престана да се напъва и повръща, тялото му затрепери от изтощение, а главата му клюмна досами земята. Разтърках раменете му.

— Браво — казах. — Справяш се чудесно. Вече си към края.

Той тръсна глава и от устата му излезе звук, подобен на „не“, но тъй като идваше от самото му гърло, приличаше повече на ръмжене.

— Няма нищо — повторих аз. — Или ще се получи, или няма. Не можеш да забързаш процеса.

Той кимна с глава. Тя бе клюмнала надолу, лицето му не се виждаше, ала аз забелязах промените в него, стесняването на черепа му в слепоочията, скъсяването на косата и щръкналите остри връхчета на ушите, които се дръпнаха към горната част на главата му.

Разсеяно го търках по гърба, после спрях.

— Да престана ли? Искаш ли да се отдалеча, за да имаш повече пространство около себе си?

Той поклати глава и се помъчи да си поеме дъх, като залюшка глава ту наляво, ту надясно. Масажирах го между раменете. Козината му вече не се движеше и гръбнакът му се бе прибрал. Ала раменете му бяха различни от преди. Разположени по друг начин, мускулите му бяха неравни и плътни, сякаш му бяха пораснали гърбици. Козината му бе станала по-мека, като на хъскито на приятелката ми Кара — с остри връхчета и мекичка отдолу.

Дерек ми бе казал, че върколаците заприличват на истински вълци. Но на мен ми бе трудно да повярвам. Всъщност бях чувала, че причината, образът на върколака като човек с вълча глава и козина, да бъде толкова популярен в ранното холивудско кино, е защото било много трудно да превърнеш човек във вълк. Щом те не са успявали да го направят с помощта на грим и протези, човешкото тяло едва ли би могло да го постигне толкова лесно. Но като гледах как Дерек трепери и пъшка по време на Промяната, разбрах, че съм грешала. Дори моето развинтено въображение все още не можеше да възприеме какво точно става, при все че беше ясно като бял ден: той се превръщаше във вълк.

— Изглежда отново прекъсна — обадих се аз.

Той кимна.

— Вероятно така трябва. Засега толкова.

Тялото му се скова. Мускулите под дланта ми се размърдаха, но съвсем бавно, сякаш се настаняваха удобно и се готвеха за трансформацията.

Гърбът му се изви нагоре, крайниците му се изопнаха, главата му клюмна и онзи… звук — ужасното пукане и щракане, сякаш костите му се чупеха, се появи отново. После главата му се вирна и звукът от чупене потъна в нечовешкия вой, изтръгнал се от устата му. Главата му се замята наляво-надясно и тогава зърнах лицето му — носът и челюстта се удължиха в муцуна, вратът му се удебели, веждите изчезнаха, черните му устни се свиха назад и оголиха острите му зъби.

Едното око улови погледа ми и дълбокият ужас в него ме потресе. Не можех да се страхувам. Не можех да се махна. По никакъв начин нямаше да направя нещо, което да влоши състоянието му. Затова посрещнах погледа му без да мигам и продължих да разтривам гърба му.

След миг мускулите под дланта ми се отпуснаха и той остана неподвижен, тишината се нарушаваше единствено от дишането му — звукът напомняше повече дишането на куче, отколкото на човек. Гърбът му ту се повдигаше, ту падаше, докато той вдишваше и издишваше. После отново го обхвана мощен гърч и аз си казах, че това трябва да е последното изпитание, че трансформацията му сигурно ще приключи с него. Но козината между пръстите ми се отдръпна. Той се изви още един път, отвори уста и от нея потекоха лиги. Тръсна глава, за да паднат и извърна лицето си настрани.

Дерек се задави и кашля около минута, крайниците му трепереха.

После много бавно се плъзнаха настрани, сякаш повече не можеха да удържат тялото му и той се свлече на земята, задъхан и треперещ, козината му бе набола като тъмно стърнище, тялото му бе почти като на човек, а от трансформация бяха останали само якият врат и раменете.

След още едно дълбоко и разтърсващо вдишване, той се претърколи на едната си страна с изпънати крака, а докато връщането към предишната му форма приключваше, той прикри с ръка лицето си. Свих се на мястото си, като се стараех да не тракам със зъби. Дерек обгърна с ръка голия ми глезен — там, където чорапът ми се бе свлякъл в обувката.

— Премръзнала си.

Не усещах студ. Треперенето и настръхналата ми кожа се дължаха повече на изопнатите ми нерви, но аз отвърнах:

— Малко.

Той се обърна, хвана ме за коляното и ме привлече по-близо до себе си, за да ме предпази от острия вятър. Тялото му излъчваше топлина като радиатор и аз спрях да треперя. Той отново обгърна с ръка глезена ми и аз усетих грубата му като на кучешка лапа кожа.

— Как си? — попита той, гласът му все още бе странен, напрегнат и дрезгав, но думите се разбираха.

Засмях се.

— Аз трябва да ти задам този въпрос. Добре ли си?

— Да. Вероятно това ще се случи още няколко пъти. Частична Промяна, после пак връщане към нормалното.

— Практиката учи.

— И аз така мисля. — Той свали ръката от очите си. — Не отговори на въпроса ми. Добре ли си?

— Нищо не съм правила.

— Напротив — погледна ме той. — Направи много.

Очите му срещнаха моите, аз надникнах в тях и усетих… Не знам какво точно бе това. Странно нещо, което си нямаше име, а аз не можех да преценя добро ли беше, или лошо; усещах го в стомаха си да се свива на топка и да подскача, накрая извърнах поглед и се вторачих в гората.

— Аха, трябва да тръгваме — рече той и понечи да се изправи.

— Почакай. Полежи още малко. Почини си.

— Аз съм… — той седна и се олюля, сякаш главата му бе олекнала. — Не много добре. Дай ми една секунда.

Легна по гръб, а клепачите му трепереха, сякаш не можеше да ги държи отворени.

— Затвори очи — казах.

— Но само за минутка.

— Мммм, хммм.

Преди още да е успял да ги затвори напълно, потъна в дълбок сън.