Кели Армстронг
Пробуждането (18)

18

Но не стигнах далече. Сблъсках се в Саймън и Тори, а Дерек ни настигна. После захвана своята си песен. Не каза направо, че трябва да се махна — все още имаше над какво да поработи по тази идея. Ала новите събития току-що му бяха дали възможността, от която се нуждаеше, за да убеди Саймън, че е време да посетят приятеля на баща им. Автобусът потегляше в четири часа. Но най-напред трябваше, разбира се, да се погрижат за маскировката на бегълката, която струваше половин милион долара.

Дерек ме заведе в тоалетната в парка, който бях видяла от покрива. Постройката беше заключена и зазимена, ала той с лекота преодоля ключалките и ме вкара вътре. Увери се, че водата не е спряна и стовари на плота кутия с боя за коса.

— Трябва да я боядисаш — посочи към косата ми той.

— Ще държа качулката си.

— Вече опита.

Той излезе навън.

Напрягах очи, за да мога да виждам на мизерната светлина, идваща от малките мръсни прозорчета. Трудно разчитах упътването, но правилата наподобяваха тези на червената боя, която бях ползвала, така че я нанесох по същия начин. Не знаех какъв цвят бе избрал Дерек. Изглеждаше ми черен, но и червената боя ми изглеждаше по същия начин. Престанах да мисля за цвета и едва когато отмих боята от косата си и се погледнах в огледалото.

Косата ми беше чисто черна.

Бързо отидох до вратата и я отворих, за да се видя по-добре. После пак се върнах пред огледалото.

Черна. Не блестящо черна като косата на Тори, а безинтересна и мътно черна.

До този миг никога не се бях вълнувала за прическата си. Бях отрязала дългата си права коса до раменете на пластове, от което тя изглеждаше разчорлена като на бездомно дете. Най-лошото нещо, което можех да кажа за нея, бе, че ме правеше да изглеждам „сладка“ — нещо, на което едно петнайсетгодишно момиче не държи твърде много. Но с черната коса не изглеждах никак сладка. Сякаш бях кълцала косата си със захабена ножица.

Никога не носех черно, защото то сякаш изцеждаше и последната капчица цвят от и без друго бледото ми лице. Сега видях, че има нещо още по-лошо от това да облека черна риза.

Приличах на фен на готиката. На болен фен — блед и с дълбоко хлътнали очи.

Приличах на мъртвец.

Приличах на некромант. Като онези отвратителни картинки в Интернет.

Сълзи бликнаха в очите ми. Премигах, за да ги отпъдя, взех един парцал и несръчно се опитах да разнеса остатъка от боята върху белезникавите си вежди, като се молех да се получи.

Зърнах влизащата Тори в огледалото. Като ме видя, тя застина на място.

— О! Господи!

По-добре да ми се беше присмяла. Ужасеното й лице, после съчувствието, заменило ужаса й, ми подсказаха, че положението е изключително лошо.

— Казах на Дерек да ме остави аз да избера цвета — простена тя. — Казах му.

— Хей! — повика ни Саймън. — Има ли голи?

Той отвори вратата, видя ме и премига с очи.

— Дерек е виновен — започна Тори. — Той…

— Моля те, недей — казах аз. — Нека не се караме.

Саймън хвърли поглед през рамо, когато Дерек влезе.

— Какво? — попита Дерек. После ме погледна. — Хм!

Тори ме избута навън през вратата и като минаваше покрай момчетата, просъска към Дерек:

— Боклук.

Щом излязохме навън, тя каза:

— Поне сега знаеш, че никога не бива да си боядисваш косата в черно. Преди две години позволих на една приятелка да ме изруси. Получи се почти толкова зле, както и сега с теб. Косата ми заприлича на слама и…

И двете с Тори се впуснахме в истории за коси и прически.

Оставихме различията си настрана и когато се качихме на автобуса, вече си лакирахме ноктите — аз на нея, тя на мен.

Или пък не беше така.

Тори наистина се опита да ме разведри. Ситуацията предизвика у нея повече съчувствие, отколкото през онази нощ, когато мъртвецът се опитваше да лази по мен. Но колкото повече се приближавахме към автобусната спирка, толкова повече тя помръкваше, което съвпадна с разпаленото обсъждане на нашето финансово положение — с какви пари разполагаме, колко ще струват билетите, ще трябва ли отново да използвам кредитната си карта.

Използвах я пак. Дерек каза, че така е добре — след като заминаваме, нека си мислят, че още сме в Бъфалоу. Макар че не очакваше картата ми още да е валидна. Но беше. Според мен бе напълно логично. От банката или от полицията може да са посъветвали татко да я блокира, ала той никога не би ме лишил от единствения ми източник на средства, дори от това да зависеше връщането ми у дома.

Замислих се за него — колко ли се тревожи и какво ли прави сега. Изпитвах голямо желание да му се обадя, ала знаех, че не мога. Така че продължих да си мисля за него и за леля Лорън, от което се почувствах ужасно.

За да отклоня мислите от семейството си, аз се съсредоточих върху своите другари по съдба. Знаех, че липсата на пари потиска Тори. Затова се опитах да й дам две стотачки. Сгреших. Тя ми се нахвърли и когато стигнахме до автогарата, отново не си говорехме.

Саймън и Тори купиха билетите. Очаквах да им направят забележка — момиче и момче без придружител купуват еднопосочни билети до Ню Йорк, — ала нямаше никакви коментари. Вероятно нямаше проблем да пътуваме сами. Бяхме достатъчно възрастни.

Не че някога бях пътувала сама. Дори на градските автобуси не се качвах без придружител. Това ме подсети за хората, с които пътувах най-често — леля Лорън и татко. Престанах да се тревожа за тях и мисълта ми се прехвърли към още един важен човек в моя живот: Лиз.

Лиз бе казала, че може да ме намери, но аз бях сигурна, че е искала да каже „в Бъфалоу“. Колко ли време ще ме търси? Ще мога ли да я призова, без да държа зеления и суичър в ръка… от стотици километри разстояние? Ще трябва много да се постарая, а това не бе лишено от риск.

Вероятно се бе прибрала в отвъдното. И, може би, така бе най-добре. Но при мисълта, че никога повече няма да я видя, помръкнах повече и от Тори и когато автобусът пристигна, настроението ми бе по-черно и от боядисаната ми коса.

Саймън бе отишъл да вземе сода за из път. Тори вече бе на изхода на автогарата. Понечих да нарамя раницата на гърба си, ала Дерек я грабна и я метна на своето рамо, което би било много хубаво, ако не бях сигурна, че той просто искаше да побързам.

— Престани да се цупиш — каза той и тръгна редом с мен. — Какво толкова, коса.

— Не е… — и млъкнах. Защо ли си правех труда?

Саймън притича и се нареди на опашката. Подаде ми бутилка „Д-р Пепър“.

— Добре ли си?

— Мисля си за татко и Лиз. Искаше ми се да им бях казала, че заминаваме.

Дерек се наведе към ухото ми.

— Усмихни се, хайде — прошепна той. — Имаш вид на похитена, а хората ни гледат.

Озърнах се. Никой не ни обръщаше внимание. Саймън сръга брат си и прошепна:

— Отпусни се.

Той ми махна да седна на първото свободно място.

— Добре ли е така?

Кимнах с глава и се настаних.

— Назад има още места — обади се Дерек. — Тук няма да се съберем всичките.

— Така е — отвърна Саймън и седна до мен.

Вече излизахме от града и аз гледах през прозореца навън.

— Ще се върнем и ще ги приберем — каза Саймън.

— Знам. Просто… днес съм малко потисната.

— Не те коря. След онази гадна нощ и след гадния ден преди това. И цялата гадна седмица.

Усмихнах се.

— Поне има последователност.

— А пък и това — посочи косата ми той — не те кара да се чувстваш по-добре, но щом стигнем в Ню Йорк при Андрю, ще си я измиеш и боята ще излезе.

— Имаш опит в това, така ли?

— Аз? Пфу. Нямам. Та аз съм момче. Момчетата не си боядисват косите. Дори балсам не използвам, ако мога да мина и без него. — Той прокара пръсти през косата си. — Това е естественият ми цвят.

— Не съм казала…

— Е, не ми е за първи път. Няма да е и за последен. Когато имаш вид на азиатец, а косата ти е руса, всеки си мисли, че си се изрусил.

— Но нали майка ти е шведка?

— Точно така. Виновна е генетиката, а не химията. — Той се наведе към мен и прошепна: — Веднъж се бях боядисал. За малко, като теб. Заради момиче.

— Аха.

Той свали седалката си назад и се настани удобно.

— Беше преди две години. Момичето ми харесваше, но тя все говореше за някакво момче, на което през лятото косата му ставала светлоруса, колко страхотно изглеждал.

Прихнах да се смея.

— И ти се боядиса.

— Млъкни. Беше хубавичка, ясно? Купих светла боя за коса, после целия уикенд не се прибирах вкъщи, а ритах топка навън с Дерек. В неделя през нощта си боядисах косата. В понеделник сутринта отидох на училище и казах: „Хей, виж к’во стана с косата ми само след един уикенд на слънце.“

— Сериозно?

— Не можех да си призная, че съм боядисал косата си заради момиче. Щях да изглеждам като пълен глупак.

— Мисля, че постъпката ти е много сладка. Е, имаше ли ефект?

— Разбира се. Следващия уикенд дойде на танци с мен. След това аз се прибрах у дома, измих си косата и боята падна. Заклех се никога да не правя така заради момиче, преди да го опозная добре и да съм сигурен, че го заслужава.

Засмях се и казах:

— Благодаря. — А когато той вдигна вежди в почуда, аз добавих: — Задето ме разведри.

— Много съм добър в разведряването. Когато Дерек е до мен, често се налага да го правя. — Той бръкна в раницата си. — Нося още нещо, което може да подобри настроението ти. Или да ти изкара ума от страх.

Измъкна новия си скицник и започна да го разлиства. След няколко страници го обърна към мен, за да виждам по-добре.

— Ей, това съм аз — казах.

— Наистина ли мислиш, че прилича на теб? Или лазещия мъртвец ти подсказа? — Той ми подаде скицника. — Нарисувах го сутринта, докато Дерек се ровеше в Интернет. Спомних си за онази нощ.

На рисунката аз бях коленичила върху одеяло, а трупът бе пред мен. За щастие, Саймън не бе нарисувал сцената, в която аз пищях в предсмъртен ужас, а бе уловил един по-късен момент, когато аз си мислех, че е навън с Тори.

Бях със затворени очи и с вдигнати ръце. Трупът се вдигаше заднешком, сякаш следваше движението на ръцете ми като кобра, която танцува под звуците на свирката. Спомних си колко бях ужасена, ала на рисунката изглеждах по съвсем различен начин — спокойна, уверена. Изглеждах силна.

— Давам си сметка, че може би не това е мигът, в който би искала да те обезсмъртят — забеляза той.

Аз се усмихнах.

— Не, страхотна е. Може ли да я взема?

— Когато я довърша. Ще намеря моливи и ще я оцветя. — Той си взе скицника обратно. — Помислих, че ще е интересно да списвам нещо като дневник с рисунки за нас. За всичко, което ни се случва.

— Като комикс ли?

— Избягвам да използвам тази дума, защото се боя да не ме вземете за някой маниак. Точно така, като комикс. Само за нас, разбира се. За да се поразсеем малко. На хартията всичко изглежда много по-готино, отколкото в действителност. — Той отпи голяма глътка от диетичната си кола и бавно затвори капачката на бутилката. — Ако искаш, би могла да ми помагаш. Писането на сценарии не е много по-различно от списването на комикси.

— Като филм, разказан с неподвижни картинки.

— Правилно. Не съм добър в писането. Знам, че това са истински случки и няма какво да измислям, но нямам представа какво да включа и какво да пропусна.

— Ще ти помагам.

— Страхотно.

Той отвори скицника си на страницата, която идваше след сцената с мен. Бе нахвърлял някои скици.

— Чудех се откъде да започна.

През следващите няколко часа аз плетях интригата, а Саймън рисуваше. Започнах да се прозявам и той затвори скицника.

— Подремни си. Остават цели пет часа до нашата спирка. Ще имаме много време да работим върху това, щом пристигнем в дома на Андрю.

— При него ли ще останем?

Саймън кимна.

— При него има много място. Живее сам, без жена, без деца. Ще ни приеме, няма проблем.

Той прибра скицника и бавно дръпна ципа на раницата си.

— Има и още нещо, за което си мислех. Знам, че момента не е подходящ, но щом се настаним, мислех си, че ти и аз бихме могли…

Над нас надвисна нечия сянка.

Саймън не си направи труда да вдигне поглед.

— Какво има, Дерек?

Дерек се надвеси над седалката, като се подпираше с една ръка на облегалката, за да се задържи на крака, тъй като автобусът се клатушкаше. Изглеждаше объркан и притеснен.

— Скоро ще спрем в Сиракюз.

— Хубаво.

— Трябва да хапна нещо. Умирам от глад.

— Добре. Мислех да слезем и да вземем нещо за вечеря.

— Не мога. Не и тук — като видя, че Саймън се обърка, Дерек снижи глас: — Тук е Сиракюз.

— Не мисля, че ще се навъртат около автобусната спирка.

— Нещо не е наред ли? — попитах аз.

— Не-е — отвърна Саймън и вдигна поглед към брат си. — Ще ти взема нещо за ядене, разбра ли?

Дерек се колебаеше. Всъщност видът му не бе толкова загрижен, а по-скоро нещастен. Само защото Саймън му се беше ядосал?

Докато наблюдавах как Дерек, залитайки, се връща на мястото си, се замислих за него. Саймън и Дерек не бяха просто заварени братя — те бяха близки приятели. Но от нещата, които Саймън говореше, си личеше, че той има и други близки приятели, съотборници, гаджета. Докато Дерек… За него съществуваше единствено Саймън.

Затова ли искаше да се отърве от мен? В това имаше логика, ала не беше вярно. Докато бяхме в Лайл Хаус, Дерек никога не бе проявявал ревност задето Саймън прекарваше времето си с мен. В такива случаи Дерек просто отиваше по собствените си дела. По-скоро Саймън бе този, който го следваше по петите.

Може пък да не изпитва ревност. Просто се чувства лишен от внимание.

Бях толкова разтревожена, че когато спряхме в Сиракюз, предложих аз да донеса храната на Дерек, а Саймън и Тори да се поразтъпчат.

Щях да предложа на Дерек да си сменим местата. Когато се върнах в автобуса, го заварих да гледа през прозореца.

— Наред ли е всичко? — попитах аз.

Той рязко се обърна, сякаш го бях стреснала, кимна с глава, взе храната и смотолеви нещо като благодарност.

Седнах на празното място до пътеката.

— Тук ли сте живели преди?

Той поклати глава и отново се загледа навън. Приех това като знак, че не е в настроение за разговори и тъкмо да предложа да си сменим местата, когато той рече:

— Живели сме почти навсякъде в щата, с изключение на този град. Не можем. Тук има… и други.

— Други ли?

Той заговори тихо:

— Върколаци.

— В Сиракюз?

— Наблизо. Цяла глутница.

— О!

Така ли живеят върколаците? На глутници като вълците? Искаше ми се да го попитам, но се страхувах да не би да си помисли, че му се присмивам.

Затова казах:

— И това е проблем, така ли? Ако те надушат?

— Аха. — Той млъкна, после неохотно додаде: — Пазим териториите си.

— О!

— Да.

Той продължаваше да се взира през прозореца навън. Виждах отражението на очите му, неподвижни и далечни, потънали в мисли, които очевидно не желаеше да споделя с друг. Понечих да стана.

— Когато бях малък — започна той, без да извърне поглед към мен. — Когато живеех там, където ме бяха заключили, останалите правеха така. Разпределяха си територията.

Отново седнах.

— Другите върко…

Възрастна жена вървеше по пътеката и когато се приближи, аз казах:

— Субекти?

— Да — и тогава се обърна към мен. — Те бяха глутница, както се изрази ти, и понякога обявяваха неща, като например пясъчника за игра, за своя територия и ако…

Той вирна брадичка и отмести погледа си към предната част на автобуса.

— Саймън идва — каза. — Търси те. По-добре е да отидеш при него.

Щеше ми се да отвърна, че тук съм си добре, че искам да ми разкаже за себе си. Възможността да науча нещо за личния живот на Дерек не се появяваше често, но моментът отмина.

— Ти върви — отвърнах аз. — Седни до него.

— Не-е. Добре съм си.

— Наистина, аз…

— Клоуи? — Той ме погледна в очите. — Отивай.

После гласът му омекна.

— Нали?

Кимнах с глава и тръгнах.