Кели Армстронг
Пробуждането (17)

17

Събуди ме аромат на пържени наденички с яйца и аз стисках очи, за да задържа приятния сън със съзнанието, че когато ги отворя, ще имам късмет, ако получа натъртена ябълка и енергийно блокче за десерт.

— Стани и се усмихни — прошепна ми някакъв глас.

Прошумя хартиена торба. После в ноздрите ми нахлу аромата на пържените наденички. Отворих очи и видях Саймън да размахва хартиен плик с познатото лого току под носа ми.

— Макдоналдс?

— Шшшшт.

Саймън посочи към Тори, която още похъркваше до мен, после тихо се измъкна от нишата, като ми направи знак да го последвам.

Отведе ме в една уличка, където висеше пожарна стълба, и той ме повдигна на нея. Качихме се на покрива на триетажна сграда.

Отидох до ръба и погледнах надолу. На изток имаше парк, който блестеше от утринната роса, а отвъд него изгряваше слънцето и оцветяваше небето в розово.

— Красиво, нали? — възкликна Саймън. — Снощи паркът не бе съвсем безлюден, иначе щяхме да пренощуваме там. — Той остави торбата и напитките в краката си. — Е, става ли за закуска? Имам предвид покрива?

Отново погледнах към парка. След изминалата нощ мястото ми се стори по-хубаво от който и да е луксозен ресторант. Това беше най-милото нещо, което някой бе правил за мен.

— Идеално е — казах аз. — Благодаря ти.

— Така е. Ако не беше идеално, щях да обвиня Дерек.

— Дерек ли?

— Той предложи да се качим тук и ми помогна да смъкнем стълбата. Но закуската бе моя идея. Снощи минахме покрай „Мики Ди“ и аз си рекох, че една кротка закуска, без караници и заяждания, ще ти се отрази добре.

Дерек е избрал мястото? Дали не се е надявал, че утринното слънце ще ме заслепи и аз ще полетя от ръба на покрива чак долу?

— Палачинки или наденичка? — попита Саймън, когато се настаних.

— Ти какво предпочиташ?

— Аз си имам закуска — и той вдигна нагоре увития си в хартия сандвич. — Мислех да ти купя и двете и онова, което остане, да го дадем на Дерек. Щом той е наблизо, никаква храна няма да артиса.

Взех сандвича.

Той вдигна в ръце и двете чаши.

— Портокалов сок или млечен шейк с ягоди?

— Не мислех, че можеш да си купиш млечен шейк толкова рано сутринта.

— Аз мога — ухили се той.

Взех чашата от ръката му и той се усмихна още по-широко.

— Знаех си, че ще избереш точно това.

— Благодаря. Това — и аз размахах пликчето с храната — е наистина много вкусно.

— Напълно си го заслужила след неприятната нощ. Между другото, бузата ти е порязана. Трябва да почистим раната. Знам, че Дерек доста ти се скара снощи и то не един път.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Да те напада, задето си вдигнала онова зомби? Беше прекалено, дори за него. Той беше…

— По-груб от обикновено?

— Аха. Мисля, че е защото започва да се променя — или пък защото още не е станало, — във всеки случай това не е причина да ти се нахвърля, не и след онова, което ти направи за него.

Вдигнах рамене и засърбах млечния шейк.

— А случилото се онази нощ, когато остана при Дерек по време на Промяната му. — Саймън поклати глава. — Не знам как си успяла да запазиш хладнокръвие. Да го намериш в такова състояние, без дори да имаш представа, че е върколак!

— Досещах се.

Саймън отхапа от сандвича си и започна да дъвче, после вдигна поглед към небето и рече:

— Исках да ти кажа. Особено след като той те накара да си признаеш, че виждаш духове. Поспорихме; както винаги, победи той. Но ако знаехме, че ще го видиш в това му състояние, щяхме да те предупредим. Въпреки че знам какъв е, не съм сигурен дали бих се навъртал около него, още по-малко да му се притека на помощ. Иска се кураж. — Той ме погледна в очите. — Иска се голям кураж.

Убедена съм, че в този миг съм станала аленочервена. Извърнах поглед встрани и се съсредоточих върху сандвича.

— Високо оценявам онова, което направи за него, Клоуи. Дерек също, въпреки че най-вероятно не ти го е казал.

Преглътнах хапката си и минах на друга тема:

— А баща ти. Никога не си ми разказвал как точно е изчезнал.

Той се засмя.

— Стигат ти толкова приказки за Дерек, а? За жалост, той е в основата на цялата история. Стана точно след като счупи гръбнака на онова хлапе.

Когато излезе статия за случилото се в градския вестник, татко реши, че е дошло време да се преместим. Сигурно е знаел, че групата „Едисън“ се опитва да ни открие. Трябваше веднага да заминем. Но…

Саймън отчупи загорялото крайче на сандвича си.

— Правили сме го много пъти. При първия знак, че се задават неприятности, си събирахме багажа и се премествахме на друго място. Двамата с Дерек не знаехме защо става така и все хленчехме. — Саймън млъкна, после отново заговори: — Не, само аз хленчех. Тъй като е бил отгледан в онази лаборатория, Дерек бе щастлив където и да е, само и само да сме тримата заедно. Аз мразех да се местим от едно място на друго. Тъкмо си намерех приятели, или сформирахме спортния отбор, или срещнех някое момиче.

— Познато усещане. Е, с изключение на момичетата, разбира се.

— Да, но се обзалагам, че ти никога не си мрънкала. Ти си като Дерек. Правите онова, което е най-правилно. Аз мрънках и се оплаквах, а татко все се мъчеше да ми осигури удобства. Онзи ден имахме баскетболна среща и бях много въодушевен, затова, когато татко видял статията във вестника, отишъл при Дерек. Помолил го да не ми казва, че след часовете ще ни посрещне и ще заминем. Но така и не се появи.

— И оттогава не си го виждал?

Саймън поклати глава.

— Прибрахме се, видяхме, че багажът е натоварен в колата, а ключовете са в кухнята. Той си беше взел портфейла, или пък портфейлът му е бил в джоба, когато, каквото там е станало.

— Подозираш, че е отвлечен, така ли?

— Нямам представа. Дерек не можа да открие чужда миризма в къщата. Всичко изглеждаше така, сякаш татко просто си е тръгнал, което е изключено. Дерек искаше да избяга.

Пак аз обърках нещата. Мислех си, че трябва да има някакво логично обяснение — може би Дерек бе разбрал погрешно думите на баща ни. На другата сутрин се отказах и двамата заминахме. Но бе твърде късно.

Заловиха ни на следващия ден.

— Групата „Едисън“ ли?

— Излъгаха ни, че са от социалните служби. Ние им повярвахме. Върнаха ни обратно у дома, за да проверят дали татко не се е прибрал и когато не го намериха, заявиха, че трябва да бъдем настанени в дом за групово пребиваване, докато нещата се изяснят. Казаха, че след като сме били родени в Бъфалоу, трябва да ни настанят там. Което би трябвало да ни подскаже, че става нещо странно, но тогава не се замислихме. Така се озовахме в Лайл Хаус.

Саймън продължи да говори — обясни ми, че прибягнал до специалните заклинания, с които баща му го е учил да открива изчезнали хора, ала без успех. С помощта на компютрите в библиотеката Дерек направил издирване по името на баща им, ала не открил нищо.

— А сега, когато всички подробности около групата „Едисън“ се изясниха, когато се разбра, че Лиз, Брейди и Амбър са били убити… — Той погледна към паркинга за автомобили. — Започвам да си мисля, че само си губим времето. Че него го няма. Че са го убили.

— Но леля Лорън бе убедена, че групата „Едисън“ не е замесена в изчезването на баща ти. Беше сигурна, че той още е жив. Сещаш ли се за някое друго място, където може да е? Не познаваш ли някого, който би могъл да знае нещо повече?

— Мислех си да се върна в Олбъни, за да разговарям с хората, с които е работил, със съседите ни, с някого, който може би е видял нещо същия ден.

— Бихме могли да го направим. Разполагаме с достатъчно пари.

— Дерек не иска.

— Предпочита да остане тук ли? — Това не беше типично за Дерек.

— Не, просто не вижда смисъл да се връщаме и казва, че със сигурност е доста рисковано. Но има един човек, при когото бихме могли да отидем. Приятел на баща ми. Андрю Карсън. Живее в покрайнините на Ню Йорк. Татко казваше, че ако някога изпаднем в беда и него го няма, да отидем при Андрю.

— Обадихте ли му се? Може би знае нещо за баща ти.

— Тъкмо там е проблемът. Татко вкара номера му в мобилните ни телефони, но когато ни хвърлиха в Лайл Хаус, ни ги взеха. Ние знаем името му и къде живее — неведнъж сме му ходили на гости. Ала когато се опитахме да го потърсим в компютъра, не открихме нищо.

— Номерът му може да не фигурира в телефонния указател. Или пък използва друго име.

— Или вече не е там. За последно го видяхме преди няколко години. Двамата с татко се скараха.

— В такъв случай може би не бива да се свързвате с него.

Саймън смачка хартията от сандвича си.

— Не беше точно караница. По-скоро недоразумение. Татко и Андрю продължаваха да се чуват, просто престанахме да му ходим на гости. Но той си остана човекът, на когото трябваше да се обадим в случай на нужда. Така че, на всяка цена трябва да отидем при него, както казва и Дерек. Аз просто… не съм готов да се предам и да се откажа да търся татко. Но след като двете с Тори сте с нас, а твоята снимка е разпространена навсякъде, Дерек е готов да купи автобусни билети за връщане.

— Да намерим друго решение, какво ще кажеш? Аз трябва да се махна от Бъфалоу. Говори с вашия приятел. Двете с Тори можем да заминем и да намерим Андрю, а вие с Дерек ще…

— Не. Нямам доверие на Тори, особено след онази нощ. Дерек също няма да е съгласен.

Не бях толкова сигурна. Можеше да се възползва от случая, за да се отърве от мен.

Саймън продължи:

— Дори да не е убийца, Тори е безотговорна и повърхностна. Много по-зле е от мен, което ще рече изключително повърхностна. Ще намерим друг начин.

През по-голямата част от деня и Дерек, и Тори страняха от мен, сякаш бях заразна. Саймън също се бе запилял нанякъде. Тръгна с Дерек за библиотеката, за да се опитат да открият баща си или неговия приятел Андрю. Тори се помъкна с тях, а аз останах да ги чакам в една хубава усойна уличка, която Дерек бе избрал за мен. Саймън ме снабди със списание за кино, закуска, четка за коса и сапун и ми обеща, че като се мръкне, ще ме заведат на баня.

Беше вече следобед, когато чух нечии стъпки по уличката и скочих, за да посрещна Саймън. Макар Дерек да беше по-едър, тъкмо Саймън вдигаше толкова шум. Дерек повишаваше тон само, когато…

Иззад ъгъла се появи начумереният Дерек.

… когато беше бесен.

В ръката си държеше навит на руло вестник, който насочи към мен сякаш бях кученце, изпишкало се на килима.

— Лоша Клоуи — измърморих аз.

— Моля?

Бях забравила за свръхразвития му слух.

— Лоша Клоуи. — Посочих към навития вестник и махнах с ръка. — Стига вече с това.

— Мислиш, че е смешно?

— Не, мисля, че е отегчително.

Той разгъна вестника. В най-долния ъгъл на първата страница имаше заглавие: „Забелязано е изчезнало момиче“, беше поместена и моя снимка.

Отминах краткия текст и се зачетох в продължението на вътрешните страници.

Беше се случило предишната нощ, когато Дерек ми крещеше след сбиването с момичетата на улицата. Прозорците наоколо може и да са били тъмни, ала гласът на Дерек бе привлякъл вниманието на някаква жена, която ни е наблюдавала от прозореца на апартамента над магазина. Тя забелязала „момиче със светла коса и червени кичури“ и „едър тъмнокос мъж“, който й крещял. Така че сега полицията работела по друга версия — не съм избягала, а съм станала жертва на отвличане.

— Е? — попита Дерек.

Внимателно сгънах вестника, без да вдигам поглед към него.

— Май не трябваше да ми крещиш на публично място.

— Моля?

— Това е привлякло вниманието й. Как ме навикваше.

— Не, вниманието и е било привлечено от косата ти. Ако си беше вдигала качулката, както ти казах…

— Разбира се. Грешката е изцяло моя. След като едва не ме обезобразиха, как така не съм усетила, че нападателката ми е дръпнала качулката? Лоша Клоуи!

— Това някаква шега ли е?

Вдигнах поглед към него.

— Не, не е никаква шега. Проблемът е сериозен. Шегата е тук — и аз посочих двама ни с ръка. — Цял ден се мусиш и се цупиш.

— Цупя ли се?

— Само гледаш как да ме объркаш и да ми спретнеш поредния скандал — любимия ти начин да минава времето. Не можа просто да дойдеш и спокойно да ми кажеш, че имаме проблем, който трябва да обсъдим. Какво му е смешното?

— Ти си мислиш, че изпитвам удоволствие от…

— Нямам представа от какво изпитваш удоволствие, ако изобщо изпитваш удоволствие от нещо. Но добре знам какво искаш. Да си отида.

— Моля?

— Изпълних си задачата. Измъкнах Саймън от Лайл Хаус. А половинчатите ти усилия да ме намериш, само и само да угодиш на Саймън.

— Половинчати ли?

— Появяваш се след часове. Оставяш скрито съобщение. Идваш веднъж на ден. Да, точно така, половинчати.

— Не си права. Попитай Саймън. Тревожех се.

— Убедена съм, че си се преструвал добре. Но за жалост аз те открих и, което е още по-лошо, мъкнех и Тори със себе си, а на всичкото отгоре са обявили награда за главата ми. Така че, време е да пуснеш резервния си план в действие. Превърни живота ми в ад, за да изчезна доброволно от компанията ви.

— Никога не бих…

— Не, няма да успееш — погледнах го в очите аз. — Защото нямам намерение да изчезна, Дерек. Ако ти създавам чак такова неудобство с присъствието си, имай смелостта да ми го заявиш право в лицето.

Оставих го и тръгнах.