Кели Армстронг
Пробуждането (16)

16

Нямахме представа кой бе дошъл да провери откъде идва шумът. Може да са били ченгета, както каза Саймън, може да са били обикновени минувачи — побързахме да се махнем, преди да имаме възможност да ги огледаме.

В момента се намирахме на някакъв паркинг между един микробус и пикап. От близкия клуб ехтеше музика. Това ме изненада — претъпкан паркинг и пълен с посетители бар толкова късно през нощта по средата на седмицата. После погледнах часовника си и видях, че още няма полунощ.

— Не биваше да изчезваш по този начин — заяви Дерек.

— Казах ви какво ще направя. Успях, нали така?

— Не можеш да…

— Успокойте се — рече Саймън. — Трябва да намерим друго място, където да пренощуваме.

— Благодарение на нея — вметна Тори.

— Клоуи не е виновна.

— Виновна е. Дори Дерек го призна.

— Той нямаше предвид…

Вдигнах ръце.

— Поемам цялата вина. Може ли вече да спрем да се заяждаме? Знам, че сте на ръба на нервното изтощение, но ако искаме да се измъкнем от…

— Ако ще започнеш да ни държиш речи колко е важно да преодолеем различията помежду си и да действаме като един, ще се метна — заяви Тори.

— Е, наистина имах подобно намерение, но ме е страх да не ме излапа някоя генетично модифицирана акула.

Саймън избухна в смях.

— „Синята бездна“ — възкликна той и погледна към Дерек. — Не си го гледал. Самюъл Л. Джаксън държи реч пред група оцелели как трябва да престанат да се карат помежду си и да действат като един. По средата на речта му акулата изскача зад него и го изяжда. Най-убийствената сцена на всички времена.

— И много поучителна за всеки, който произнася подобна реч, ето защо аз няма да го направя.

— Но ти имаш право — заяви Саймън. — Време е да наложим мораториум върху кавгите.

— Мораториум ли? — намеси се Тори. — Какви големи думи! Искаш да се изфукаш, нали, Саймън?

Всички обърнахме поглед към нея.

— Какво? — попита тя.

— Без кавги означава без заяждане, без обиди, без намеци, без хапливи реплики — обясни Дерек. — Следователно, през идните дни да не сме чули и дума от устата ти.

— Колкото до ситуацията, в която се намираме — обадих се аз, — поемам цялата вина, затова аз ще оправя нещата. Чакайте ме тук, а аз ще отида да намеря място.

Дерек ме хвана отзад за якето.

— Онзи разярен дух продължава да те търси, а пък и за главата ти дават много пари. Ще останеш тук с Тори. Двамата със Саймън ще намерим къде да пренощуваме.

Преди да тръгнат, Дерек се обърна към мен.

— Говоря сериозно, чакайте ни точно тук.

— Дори ако собствениците им — и Тори почука по двата автомобила — се появят?

Дерек пропусна въпроса и покрай ушите си.

— Ти отговаряш за нея, Клоуи.

Когато те тръгнаха, Тори ме попита:

— Защо го оставяш да ти говори така? Той се отнася с теб като с малко дете.

Не й отговорих, а започнах да се отдалечавам от мястото, на което ме бе оставил Дерек.

Тори се усмихна.

— Така ти отива повече.

Отведох я до две сгради, между които земята бе посипана с чакъл. Клекнах долу.

— Мястото тук е по-сигурно и не сме се отдалечили много.

Тя се вторачи в мен.

— Шегуваш се, нали?

Дръпнах ръкавите на якето си, за да си стопля ръцете.

— Наистина ли го слушаш?

— Само когато има право.

Тя щръкна над мен.

— И ще позволиш на едно момче да те командори? Значи така: нека жените си седят на задниците, докато мъжете намерят пещера, в която да пренощуват и по възможност ни донесат нещо за ядене, за да не умрем от глад?

— Аха.

— Е, няма пък. Ще им покажа, че момичетата не са по-лоши от тях.

Облегнах се на стената и затворих очи. Тя тръгна нанякъде. Отворих очи и я загледах как се отдалечава.

Дерек ни нареди да чакаме. И ми каза, че аз отговарям за нея. В момента двете му заповеди си противоречаха. Знам, че щеше да ме посъветва да забравя за Тори и да се погрижа за себе си. Ала не можех да го направя.

— Спри! — викнах и аз и се затичах след нея.

— Ако се каниш да мрънкаш, задето ще ядосаме Франкенщайн, спести си го.

— Не идвам, за да те наставлявам. А да ти помогна да намериш къде да пренощуваме. Стига да не се отдалечим много, Дерек ще улови следата ни. — Щом тя излезе на тротоара, аз се уверих, че качулката е все още на главата ми, после избързах напред и я улових за ръкава. — Може да тръгнем по някой лесен път, но аз трябва да избягвам срещите с хора.

— Е, аз пък не съм длъжна да го правя. Нито ме преследват духове, нито някой дава половин милион за главата ми.

— Така е, но ако групата „Едисън“ наистина искат да ни хванат, вероятно ще намерят начин да ни накарат да се покажем на открито. И двете трябва да внимаваме.

Стигнахме до другия край на улицата. Тя се накани да завие наляво и аз отново я спрях.

— Оттам — посочих тъмната страна на улицата. — Намери някое добро място в уличката. Вятърът духа от север, ето защо имаме нужда от заслон на север. Ако намерим някой ъгъл в края на улицата или пък закътан вход, ще е най-добре, защото ще виждаме отдалеч кой идва. И колкото е по-слабо осветен, толкова по-добре. Нуждаем се от тъмно и уединено място.

— И ти обичаш да командваш като Дерек, знаеш ли? Единствената разлика между двама ви е, че ти го правиш по-любезно.

Но очевидно раздаването на любезни заповеди бе печеливша стратегия, защото тя не се опита да си тръгне, нито да вземе властта в свои ръце, а кротко вървеше до мен, докато двете проверявахме място след място.

Зад един ред складове открихме дълга тясна уличка — от едната и страна беше стената на сграда, а от другата се извисяваше здрава двуметрова ограда.

— Изглежда ми удобно — казах.

— Хм, да. Ако си Оскар Боклукчията^[1] — и тя посочи към кофите за смет.

Повдигнах капака на едната и посочих нарязаната на ивици хартия вътре:

— За рециклиране. Наблизо няма ресторанти, така че боклукът няма да мирише.

Продължих надолу по улицата. Тя свършваше до една стена.

— Страхотно! — възкликнах. — Три стени и три кофи, които препречват част от входа. Можем да разместим кофите и да поставим на земята хартия, за да седнем.

— И може би, ако имаме късмет, ще намерим достатъчно голям кашон, в който да пропълзим и да си поиграем на бездомници.

— В този момент, Тори, ние сме бездомни.

Това и затвори устата. Спрях се в края на улицата и избухнах в смях.

— Ела тук.

Тя въздъхна.

— Сега пък какво?

Помахах й с ръка да се приближи.

— О! — и тя протегна ръце, за да се стопли на топлия въздух, който духаше от отдушника.

— Разполагаме дори с отоплителна система — усмихнах се аз. — Какво по-хубаво?

— Твърде хубаво — чу се момичешки глас. — Ето защо мястото вече е заето.

Към нас по улицата идваха три момичета. Бяха на наша възраст. Едното беше русо, облечено с развлечени и изтъркани дрехи. Косата на другото беше на дредове. Третото носеше кафяво кожено яке и щом луната го освети, забелязах голям белег на лицето и — от окото до брадичката.

— Виждаш ли го? — момичето с рошавата коса посочи маркировката върху тръбите. — Това е нашият знак. Означава, че мястото е наше.

— Ние н-не го видяхме. Извинявайте. Отиваме си.

Понечих да тръгна, ала Тори ме дръпна.

— Не, няма да си отидем. Не можете да резервирате улицата, независимо дали сте поставили знака си, или не. Който изпреварил, той натоварил. Искате си мястото? Утре елате по-рано.

— Моля?

Момичето с белега измъкна от джоба си автоматичен нож. Той щракна и се отвори. Тори се вторачи в острието, ала не помръдна. Двете момичета вкопчиха погледи едно в друго.

— Скивайте к’во става — каза белязаната на приятелките си. — Мацето ще оспорва правото ни на това място. Откога живееш на улицата, момиче? — попита тя, като изгледа Тори от глава до пети. — От девет часа сутринта, предполагам. Какво стана? Мама и татко ви забраниха да се срещнете с гаджетата на училищната забава?

Момичетата се изкикотиха. Тори сви пръсти, готова за заклинание. Хванах я за китката. Тя се опита да се освободи от мен. Накарах я да види ножовете в ръцете и на другите две момичета, но тя отново погледна към момичето с белега и целият и гняв от последното денонощие избликна за миг. Кашоните наоколо затрепериха. Хартиите зад момичетата се завихриха. Те помислиха, че е вятърът и не се обърнаха назад.

Стиснах китката на Тори още по-силно и прошепнах:

— Много са.

За моя изненада ръката й се отпусна. Очаквах да направи някакъв номер и продължавах да я стискам, ала тя се отдръпна от мен с думите:

— Добре. Тръгваме си.

— Чудесна идея — отвърна момичето с белега. — Следващият път, куклички, ако видите това — и тя посочи към знака, — по-добре се омитайте и дим да ви няма. Освен ако не сте си набавили хардуер, за да се включите в играта.

Тъкмо ги отминавахме, когато момичето с белега протегна ръка, удари Тори по гърдите и я спря.

— Животът на улицата съвсем не е такъв, какъвто си го представяте. Трябва да научите много неща.

— Благодаря — изсумтя Тори и се опита да продължи напред, ала момичето с белега отново я спря.

— Да започнем с уроците още отсега? Ако изобщо ви влезе нещо в главите, все ще има резултат. Така че, аз ще ви помогна да запомните поне един. Дай ми якето си.

Тя протегна ръка. Тори се вторачи в нея.

— Моето вече е старо — рече момичето. — Твоето ми харесва повече.

Тори изпуфтя и понечи да си продължи по пътя.

Белязаната застана пред нея с ножа в ръка.

— Казах, че искам якето ти.

— И нейните обувки — момичето с дредовете посочи към мен.

— Добре, якето и обувките — съгласи се белязаната. — Свалете ги, хубавици.

Момичето в изтърканите дрехи пристъпи напред.

— Искам и джинсите на малката. Никога не съм имала маркови. — Усмихна се и в устата и проблесна украсен с лъскави камъчета зъб. — С него ще се чувствам като кинозвезда.

— Аха, ако се напъхаш в тях — каза онази с дредовете.

— Забрави за джинсите — отвърна момичето с белега. — Якето и обувките! Веднага!

Тори имаше нужда от якето си, а аз определено не можех да ходя без обувки. Наведох се да развържа маратонката си, престорих се, че губя равновесие, подскочих на един крак и махнах с ръка на Тори за помощ. За моя радост тутакси се притече. Опрях се на нея, наведена към обувката си, и прошепнах:

— Събори ги.

Тори свъси вежди.

Щракнах с пръсти.

— Направи го. Едно, две, три — кимах аз към всяко момиче поотделно.

Тори поклати глава.

— Ще ги вкаменя.

— Много са. Нападай.

— Размърдайте се, момичета — извика белязаната.

Тори гневно изпъшка и се наведе, като се правеше, че ми помага да си развържа обувката. После скочи с разперени ръце и удари белязаната с…

Момичето застина на място. Дотук със съветите ми.

Отначало другите две не забелязаха какво стана. Те нетърпеливо наблюдаваха своята предводителка в очакване пак да ни нападне.

— На три — прошепна Тори и започна да отброява: — Едно, две…

— Хей, какво… — обади се момичето с развлечените дрехи.

Тори стрелна ръце нагоре, но момичето се приближаваше. В същото време белязаната залитна, магията се развали. Тя тръгна към нас с изваден нож.

Приятелките й заеха позиция от двете и страни. Тори опита пак, но очевидно бе използвала всичките си сили, защото нищо не се получи.

— Какъвто и номер да сте ни погодили — рече белязаната, — беше много тъпо. Имате три секунди да съблечете всичко. И двете.

— Не мисля — отвърна Тори. — Махайте се.

Тори щракна с пръсти. Момичето дори не трепна.

— Казах да се махате!

Отново щракна с пръсти. Те продължиха да се приближават към нас. Завъртях се и забелязах, че зад нас е задънената улица, и след като единствения изход бе блокиран, се оказахме в капан. Момичето с раздърпаните дрехи скочи към мен и аз побягнах, а до мен тичаше Тори.

Към края на улицата рязко смених посоката, с надеждата, че ще изненадам преследвачите си и ще ги заобиколя. Изненадах само момичето с развлечените дрехи. Но онова с дредовете забеляза маневрата и ми препречи пътя.

Промуших се под ръката й с ножа, ала тя ме ритна отзад зад коляното. Кракът ми поддаде и аз паднах. Отдръпнах се от пътя й. Зърнах Тори с вдигнати ръце, сякаш се предаваше. После едната й ръка се стрелна напред и сграбчи ръката, в която белязаната стискаше ножа си. Острието блесна и разряза ръкава на коженото й яке.

Тори нададе див отмъстителен рев, сякаш ножът бе срязал ръката й. Вдигна ръце. Белязаното момиче отскочи назад, за да избегне удара, ала ръцете на Тори се устремиха нагоре, а после рязко ги спусна надолу.

Блъсна ме незрима вълна и само след миг се намерих на земята. Нечии маратонки тупкаха по бетонната настилка и когато вдигнах поглед, зърнах Тори да тича към мен.

— Добре ли си? — попита тя, но като видя, че съм в съзнание, не дочака отговора ми. — Ставай!

Понечих да се изправя, ала кракът все още ме болеше от ритника на момичето с дредовете. Озърнах се бързо. Тя лежеше на два-три метра от мен.

Тори ме задърпа и аз най-сетне се изправих на крака. Момичето с развлечените дрехи лежеше до стената. Тихичко простенваше. Белязаната се бе изправила на четири крака — в съзнание, но зашеметена.

Видях ножа на моята нападателка, грабнах го и хукнах към момичето с развлечените дрехи. Пътьом казах на Тори да вземе оръжието от ръката на белязаната, докато аз търся третия. Той бе паднал на метър от момичето. Грабнах и него. Тори вече бягаше надолу по улицата. Забравих за болката в крака си и се втурнах да я догоня.

— Взе ли ножа? — попитах.

— Че защо? Нали имаш два?

— Не затова ти…

— Хей! — чу се вик зад нас. — Хей!

Погледнах през рамо и видях белязаното момиче да тича след нас с ножа в ръка. Ненапразно исках да приберем и трите.

Мушнах единия нож в ръката на Тори и й казах да бяга. Тя се втурна напред и с дългите си крака скоро ме остави далеч зад себе си, а аз нямах това предвид. Двете имахме достатъчно преднина. Трябваше само да…

Хвърлих поглед назад към преследвачката ни и не забелязах бордюра. Препънах се и се помъчих да запазя равновесие, ала болното ми коляно се огъна и аз се пльоснах на тревата. Забих нокти в земята, за да се изправя, но момичето се стовари върху мен и ми изкара въздуха от дробовете.

Сборичкахме се, ако лудото ритане с крака от моя страна можеше да се нарече борба. Не след дълго тя вече ме притискаше към земята, опряла острието в гърлото ми. Това ме накара да спра.

— Аз… аз… аз… — запреглъщах. — Извинявай. Искаш ли якето ми? Или обувките?

Тя изкриви уста с отвращение.

— Ти нямаш нищо за мен, русокоске.

Дръпна качулката ми и ме хвана за косата. Изтръпнах и нададох писък.

— Червени кичури, а? — изсмя се тя. — Мислиш си, че е яко? Че си страхотна?

— Н-не. Щом искаш обувките ми.

— Никога няма да ми станат. Исках якето на приятелката ти, но тя изчезна. Ама че приятелка си намерила! Дори не се обърна назад. — Момичето се поотпусна, ала ножът бе все още до гърлото ми. — Имаше електрошок, нали?

— Моля?

— Онова, което ме събори. Парализира ме с електрошок, после и приятелките ми. Обзалагам се, че много сте се забавлявали.

— Н-не. Аз…

— Обещах да ти дам урок и тъй като у теб няма нищо, което да искам…

Тя повдигна ножа така, че острието му се спря на два сантиметра от окото ми. Видях го как се доближава и откачих — заритах и замятах ръце да се освободя, ала тя ме бе притиснала здраво с ръка за врата, въздухът не ми достигаше, за да се съпротивлявам, така че ми оставаше само да наблюдавам как острието се насочва право в окото ми. Хленч се изтръгна от гърлото ми. Тя се засмя и допря острието до скулата ми.

Натисна го върху кожата. Усетих пронизваща болка, последвана от гореща струйка кръв, която се стичаше надолу по бузата ми.

— Този живот не е подходящ за хубави малки момиченца, русокоске. Сладурана като теб ще издържи най-много седмица. Ами аз? Аз имам късмет. Няма за какво да се притеснявам. — Тя наклони глава, за да ми покаже грозния белег на бузата си. — Ще ти направя същия.

Острието се заби в плътта ми и влезе дълбоко навътре. Затворих очи от болка и усетих как момичето яростно изръмжа и отскочи от мен.

Когато се изправих на крака, разбрах, че не тя е изръмжала. И не беше отскочила от мен — тя летеше нагоре с широко отворени очи, а ножът се заби в земята с острието надолу, когато Дерек я вдигна във въздуха. Засилваше я право в стената.

— Не! — извиках аз.

Казах си, че вече е твърде късно, много, много късно, ала в последния момент той се осъзна, и то така внезапно, че залитна. Момичето мяташе ръце и крака. Тя ритна Дерек, но той сякаш не усети нищо. Озърна се, видя оградата и с подскок я метна над нея. Момичето се строполи от другата страна.

Почти се бях изправила на крака, но все още се клатушках несигурно. Той ме сграбчи за яката и ме дръпна.

— Бързо!

Намерих падналия на земята нож и го грабнах. Дерек с такава сила ме блъсна напред, че залитнах. После хукнах да бягам. Той тичаше пред мен и определяше посоката. След около половин километър се извъртя и ме погледна по такъв начин, че аз отстъпих назад. Сграбчи ме за рамото и ме спря.

— Не ти ли казах къде да ни чакаш?

— Но аз…

— Не ти ли казах да не мърдаш от мястото си? — изрева той.

Страхливо се озърнах, защото можеха да ни чуят, но се намирахме зад складове, чиито прозорци бяха тъмни.

— Да — отвърнах му с тих и равен глас. — Каза ми. Но също така ми каза да внимавам за Тори, а тя се отдалечи.

— Пукнат грош не давам за Тори. Щом се е отдалечила, нека си ходи. Дори да попадне под някой автобус, остави я.

Когато вдигнах очи да го погледна, зад гнева му забелязах ужас и разбрах на кого се ядосваше — на себе си, задето едва не уби момичето, като го хвърли в стената, също като онова момче в Олбъни.

Без да кажа и дума, аз се откопчих от ръката му, впита в рамото ми.

Той се дръпна назад, като свиваше и разпускаше пръсти.

— Щом като си е тръгнала, остави я да си ходи — повтори той, този път по-спокойно. — Каквото ще да става с нея, не ми пука.

— Но на мен ми пука.

Той отстъпи назад, като разсеяно разтриваше ръката си. Когато видя, че го гледам, престана.

— Сърбеж — каза. — Най-обикновен сърбеж.

— Имаш ли и други симптоми? Треска или…

— Не — отвърна рязко той. — Не сменяй темата. Трябва да си по-внимателна, Клоуи. С труповете също. Трябвало е да помислиш какво можеше да стане.

Дерек имаше право. Но като го гледах как се чеше, си казах, че не съм единствената, която проявява небрежност към себе си и не обръща внимание на потенциалните опасности.

— Ами ти? — казах аз, когато той отново започна да се дръгне по ръката. — Върколак, който не е преминал дори през първата фаза на Промяната, но който ясно съзнава, че се развива твърде бързо. А щом стана неспокоен, трескав и кожата го засърбя, не се сети, че Промяната може да настъпи по-рано от предвиденото? И тъй като прояви нехайство, допусна това да се случи точно в нощта на бягството ни.

— Аз нямаше да дойда с вас.

— Но ако не бях останала да те търся, Саймън нямаше да тръгне. Можеше да провалиш бягството ни, защото не знаеше какво точно става с теб.

— Но не го провалих.

— И аз не знаех, че мога да вдигам мъртвите докато спя. Но нима те укорих? Някога да съм ти натяквала как едва не ме заловиха, задето останах да ти помогна?

Той извърна поглед, стисна зъби и каза:

— Аз също се мъчех да ти помогна. Но получих това — и той ми показа драскотините по лицето си.

— Защото като се събудих, някакво момче ме бе притиснало към пода! Знам, че ме предпазваше от това да не видя зомбито, което пълзеше по мен. Добре измислено, но лошо изпълнено. После пък съвсем изгуби търпение и започна да раздаваш заповеди.

— Опитвах се да помогна.

— И какво щеше да стане, ако бях постъпила с теб по начина, по който ти постъпваш с мен? Ако ти бях викала и бях настоявала да свършиш с Промяната, преди да ни заловят?

Той отново погледна встрани.

— Аз… За онази нощ… Не съм казал… — Той изправи рамене. — Трябва да се връщаме. Саймън ще се тревожи за теб.

Изминахме двайсетина крачки в мълчание, аз вървях след него. Когато сви рамене, разбрах, че мислите му отново се върнаха към случилото се и започнах да се моля да го забрави. „Моля те, забрави.“

Той се извъртя с лице към мен.

— Другия път, когато ти кажа да не мърдаш, ще ме слушаш.

— Аз не съм куче, Дерек.

Мъчех се да говоря спокойно, но челюстта му се напрегна и зелените му очи замятаха мълнии.

— Може и да не си, но явно имаш нужда някой да се грижи за теб, а аз вече се уморих.

— Тогава недей.

— Недей какво?

— Нали се разбрахме да не се заяждаме?

Лицето му потъмня.

— Това не е…

— Сърдиш се на себе си и си го изкарваш на мен.

Исках да разговаряме разумно, ала той избухна и ми се нахвърли толкова внезапно, че аз отстъпих назад и се блъснах в телената ограда.

— Сърдя се на теб, Клоуи. Не ме дочака. Попадна в беда. Наложи се да те спасявам.

Той продължаваше да се приближава към мен. Аз се притиснах към оградата и мрежата изскърца от тежестта ми.

— Престани вече — каза той. — Непрекъснато отстъпваш и ме гледаш по този начин.

— Сякаш ме плашиш ли? А може би наистина се страхувам.

Той отстъпи така внезапно, че потрепери, но бързо се овладя, а изражението на лицето му. За миг и то се промени, и отново ме погледна с мрачно недоволство.

— Никога няма ще те нараня, Клоуи. Трябва да го знаеш. — Той млъкна. Направи пауза. После се обърна и започна да се отдалечава. — Друг път сама ще се оправяш. Уморих се да се грижа за теб.

Искаше ми се да го последвам, да му крещя, че не съм го молила да се грижи за мен, че грижите му не са ми нужни, че не ги желая. Не и на такава цена — да се гневи, да се обвинява, да се презира.

В очите ми се появиха сълзи. Премигах, за да ги отпъдя и го почаках да се отдалечи на достатъчно разстояние. Едва тогава го последвах по пътя, който щеше да ме отведе при Саймън.

Тори беше вече там. Не каза и дума за онова, което се случи, сякаш ако проговори, би било равносилно на това да ми се извини, задето ме заряза.

Никой от нас нямаше желание да говори. Бяхме твърде изморени и ни беше студено. Бяхме се настанили в една ниша в стената. Мястото беше сигурно, ала северният вятър духаше право в нас. Сгушихме се до стената, загърнахме се с тънките одеяла и се опитахме да заспим.