Кели Армстронг
Пробуждането (15)

15

— Клоуи!

Стреснах се и сънят се изпари. Над мен в мрака блестяха зелените му очи.

— Дерек? Какво…?

Той запуши устата ми с ръка. Устните му се приближиха до ухото ми и той прошепна:

— Будна ли си вече? Трябва да направиш нещо за мен.

Настойчивостта в гласа му ме събуди окончателно.

Примижах и се вторачих в него в мрака. Очите му не светеха ли? Или това бе обичайният им блясък в тъмното, като при котките?

Дръпнах ръката му от устата си.

— Отново ли се променяш?

— Моля? Не. Добре съм. Слушай сега. Нали си спомняш трупа в съседната стая? — попита той бавно и предпазливо.

Кимнах с глава.

— Ще трябва да се съсредоточиш върху него, разбра ли? Направи го заради мен. Ще мислиш за духа, който е бил в тялото. Трябва да освободиш.

— Да освободя ли? Аз… аз не го призовах…

— Шшшт. Просто се съсредоточи и го освободи, без да будиш останалите. Можеш ли да го направиш?

Аз кимнах. Опитах се да седна. Нещо тежко притискаше краката ми към пода. Надигнах се на лакти. Дерек се хвърли напред с такава бързина, че аз видях само тъмната му сянка да се надвесва над мен, ръцете му се стрелнаха към раменете ми и ме натиснаха към земята, като не ми даваха да се помръдна.

Уплаших се. Не разбирах какво точно прави. Съзнанието ми просто регистрираше ставащото: едно момче ме притиска към пода посред нощ, а аз инстинктивно ритам, за да се освободя. Заудрях го с ръце и крака. Забих нокти в лицето му и той падна назад, виейки от болка.

Надигнах се, но краката ми все още бяха притиснати към пода… и едва сега разбрах защо. Един труп пълзеше към мен.

Беше тялото от съседната стая, почти само кости, покрити с дрехи и ивици човешка кожа. По черепа бяха залепнали кръпки мазна коса. На мястото на очите имаше празни хралупи. Устните му отдавна бяха изчезнали и черепът бе застинал в постоянна усмивка, разголваща разядени зъби.

Аз изскимтях, скелетът спря и се опита да повдигне глава, а черепът му се заклати наляво-надясно, очните кухини се заозъртаха с невиждащ поглед, челюстите му зинаха и издадоха гърлен звук, нещо като „Гаа-гааа-гаа“.

Нададох ужасен писък, достоен за „безпомощната героиня“ от филмите на ужасите, който прокънтя в стаята.

Ритах с крака и се борех, опитвах да се освободя от натиска на това нещо. Дерек ме сграбчи под мишниците и ме издърпа. Запуши с длан устата ми, но пак чувах как писъкът кънти наоколо. Изръмжа ми да престана и когато се опитах да млъкна, разбрах, че не викам аз.

— Какво е това? — пищеше Тори. — Какво е?

Лъч от фенерче. Насочен право в очите ни. А после тя наистина запищя, и то толкова силно, че от звука ушите ми зазвъняха. Трупът отстъпи назад, отвори уста и на свой ред нададе пронизителен вопъл.

Саймън също се събуди. Щом зърна трупа, той заруга и изрече цял набор от псувни.

— Затвори й устата! — изръмжа към Саймън Дерек, като сочеше Тори с пръст. — Клоуи! Успокой се. Трябва да се успокоиш.

Закимах с глава, без да отлепвам поглед от нещото. Опитах да си напомня, че не е „нещо“, а е човешко същество, но виждах само купчина кости, скрепени с някое и друго парче месо, лишена от очи глава, която се поклаща напред-назад, в такт с потракването на оголените зъби…

Бързо си поех въздух, после издишах.

— Успокой се, Клоуи. Само се успокой.

В гласа му нямаше нищо успокояващо, тонът му издаваше, че е раздразнен и се опитва да ме накара да се стегна и да се заловя за работа. Откопчих се от ръцете му.

— Трябва да… — започна той.

— Знам какво трябва да направя — озъбих му се аз.

— Какво е това нещо? — изломоти неясно Тори. — Защо се движи?

— Изведи я оттук — нареди Дерек.

Саймън отведе Тори навън и аз се помъчих да се успокоя, ала сърцето ми препускаше като лудо и ми пречеше да се съсредоточа. Затворих очи и тутакси усетих, че нещо се движи по стъпалото ми. Погледнах надолу и видях как костеливите пръсти се протягат да ме уловят за крака.

Дръпнах се назад. Една мръсна ръка, покрита с дрипи, се протегна, костите на пръстите драскаха по вестника на пода, докато трупът се опитваше да се оттласне напред, но бяха твърде раздробени и не успяваха да се задържат. Как изобщо бе в състояние да се движи? Но се движеше. Също като прилепите, сантиметър по сантиметър, той се приближаваше към мен.

— Ти го повика — каза Дерек. — И сега се опитва.

— Нищо не съм повикала.

— Все някак си го призовала и сега се мъчи да те намери.

Съсредоточих се, но още при първия допир до крака ми аз се дръпнах бързо встрани. Нещото се спря, черепът му потрепери и щом се обърнах на другата страна, празните хралупи на очите му последваха движението ми, сякаш ме наблюдаваха.

— Ще трябва да го освободиш — заяви Дерек.

— Опитвам се.

— Опитай по-настоятелно.

Стиснах очи и мислено си представих трупа. Видях, че духът е заклещен вътре в него и започнах мислено да го измъквам…

— Съсредоточи се — прошепна Дерек.

— Правя го. Но ако млъкнеш…

Трупът спря, сякаш ме чу. После протегна ръка напред, невиждащ, търсещ. Докосна крака ми и пръстите си запроправяха път към коляното ми. Преодолях желанието си да се отдръпна. Трупът имаше нужда да ме открие и аз го оставих. Не му обръщах внимание, а се съсредоточих върху.

— Какво направи предишния път? — попита Дерек.

Вторачих поглед в него.

— Опитвам се да помогна — обясни той.

— Ще ми помогнеш много повече, ако млъкнеш.

Той срещна погледа ми.

— Трябва да го освободиш, Клоуи. Няма начин някой да не е чул писъците му, така че имаш най-много пет минути преди да нахлуят вътре и да видят как трупът пълзи.

— Така ли мислиш да ми помагаш?

— Не исках…

— Вън.

— Аз просто…

— Вън!

Той отстъпи. Затворих очи и си представих скелета със заключения вътре дух.

Един костелив пръст докосна оголената кожа между ризата и колана на джинсите ми, аз подскочих и вперих очи натам; черепът бе на сантиметри от лицето ми — той залиташе и се поклащаше.

Острата му коса се допря до гърлото ми и аз изстенах. Трупът остана неподвижен. После черепът се приближи още повече. Усещах мириса му — леката воня на смърт, която не бях забелязала преди, накара стомаха ми да се свие, а мисълта, че в разлагащия се труп има някой…

Той се приближи още малко.

— Спри. М-моля те, спри.

Той спря. Останахме да стоим така — око до очна кухина, — докато аз започнах бързо да вдишвам и издишвам, като се стараех да не поемам вонята му твърде надълбоко.

Чаках следващата стъпка, ала такава не последва.

Бях му казала да спре и той бе спрял.

Спомних си мрачните стари картинки в Интернет, на които се виждаше как некроманти предвождат армии от мъртъвци. Спомних си и книгата за способностите на некромантите, дадена ми от д-р Давидоф.

Способността да общуваш с мъртвите. Способността да ги вдигаш от гроба. Способността да ги контролираш.

— О-отстъпи назад — казах аз. — М-моля те.

И той отстъпи бавно, докато потракваше със зъби. От гърдите му се изтръгна гърлен звук. Ръмжене.

Коленичих.

— Легни, моля те.

Скелетът легна и повдигна глава към мен, черепът му се заклатушка наляво-надясно като глава на змия, а ръмжането му се превърна в съскане. Като чух съскането, надникнах в черните дупки, където са били очите му и видях омраза. Неприязънта се излъчваше на талази от трупа. Той ми се подчиняваше, не защото го искаше, а защото трябваше. Това бе поробен дух, призован от некромант, натикан в дребния скелет, принуден да го кара да се движи, за да се подчини на волята на своя господар.

Преглътнах тежко.

— С-съжалявам. Не исках да те викам. Не се и опитвах дори.

Той изсъска и продължи да поклаща глава, сякаш не копнееше за друго, освен да ми покаже каква е смъртта.

— Толкова съж…

Преглътнах думите си. Уловеният в капан дух не се нуждаеше от извинения. Имаше нужда от свобода. Затворих очи и се съсредоточих, за да го освободя, което ставаше далеч по-лесно без трупа, пълзящ по краката ми.

Щом си представих как издърпвам духа навън, тракането мигновено престана и аз погледнах към него с мисълта, че без да искам съм му наредила да пази тишина. Ала трупът бе рухнал неподвижен в краката ми.

Духът си бе отишъл.

Уморено си поех дъх, потърках лицето си с длани и вдигнах поглед — фигурата на Дерек бе изпълнила отвора на вратата.

— Ако мислиш, че някой може да ни е чул, трябва да си грабваме багажа и да изчезваме — заявих аз със забележително твърд глас. — Ще оставим трупа тук, за да го намерят и да го погребат.

Докато говорех, хрумна ми шантавата идея, че Дерек може да се е впечатлил от начина, по който се бях справила. Но той стоеше и мълчаливо опипваше драскотината на бузата си.

— Извинявай много — казах. — Паникьосах се, когато ти…

— Дадох ти възможност да се махнем оттук. Казах, че ако това — и той махна с ръка към трупа — е проблем за теб, ще отидем да се скрием другаде.

— Мислех, че няма да е проблем, щом не призовавам някой дух.

— Но го направи.

— Аз спях, Дерек.

— Какво сънуваше?

Спомних си и замръзнах на място.

— Сънувала си, че го призоваваш, нали?

— Аз… аз не исках. — Разтърках лицето си. — Хората не могат да контролират сънищата си, Дерек. Ако ти можеш, значи наистина си по-умен от останалите.

— Разбира се, че не мога. Но ситуацията беше лоша — ти се намираше в близост до мъртвец. Би трябвало да ти е известно какво ще стане, след онова, което преживя в подземието?

Знаех го, особено след случката с прилепите. Отвътре нещо ме караше да се махна, ала нямах куража да призная страховете си. Опасявах се, че ще изглеждам малодушна. Боях се да не би Тори да ми се присмее, страхувах се да не ядосам Дерек и да не разочаровам Саймън. В стремежа си да изглеждам силна, бях проявила голяма глупост.

Искаше ми се да призная грешката си и да разкажа на Дерек за прилепите. Но като видях изражението на лицето му — арогантно и нетърпящо възражения, което сякаш говореше, че той е прав, а аз съм малка тъпа лигла — тутакси се отказах от намерението си.

— Всичко ли е наред? — Саймън застана зад Дерек, като се мъчеше да види нещо над рамото му.

— Той… отиде си — отвърнах аз. — Духът.

— Това е добре, защото ми се счу, че някой идва.

— И кога щеше да ни предупредиш? — озъби се Дерек.

— Не исках да се намесвам и да прекъсна Клоуи. — Обърна се към мен. — Добре ли си?

— Разбира се, че е добре. — Тори се появи иззад Саймън. — Тя повика това нещо, нали така? Тя трябва да ни попита дали сме добре, след като ни събуди посред нощ и ни изплаши до смърт.

— Толкова беше изплашена, че не пропусна да си грабнеш четката за коса — забеляза Саймън.

— Като оръжие, разбра ли? Аз…

Застанах помежду им.

— Не споменахте ли току-що, че някой може да ни открие? Да си грабваме нещата и да тръгваме.

— Сега пък раздаваш заповеди, а, Клоуи? — обади се Тори.

— Не, само предлагам. Ако предпочитате да не обръщате внимание, така да бъде. Останете и когато дойде някой, обяснете му защо при вас има мъртвец.

— Да — изрече някой зад мен. — Може би ти ще ни обясниш, момиченце?

В отсрещния край на стаята стоеше човек, но в мрака се очертаваше само силуетът му. Отново се обърнах към останалите, ала никой не помръдваше. Всички погледи се бяха вторачили в мен.

— Клоуи? — повика ме Саймън.

От сенките излезе един мъж. В дългата му коса имаше само няколко сиви кичура, но лицето му беше набраздено като на осемдесетгодишен старец. Очите ми се спряха на суичъра му с логото на хокейния отбор „Бъфало Сейбърс“. Хвърлих поглед към скелета на пода, извърнат към мен в достатъчна степен, че да разчета същото лого, избледняло и едва забележимо върху дрипавата му блуза.

— Клоуи? — каза той. — Така ли се казваш, малката?

— Из-звинявай — отвърнах аз. — Не исках да те призова.

Саймън скочи и застана пред мен.

— Слушай, призрако, знам, че ме чуваш. Стана случайно.

Мъжът се втурна през Саймън. Аз изписках и паднах възнак. Саймън се завъртя на място, ала Дерек го дръпна настрана.

— С кого разговаря Клоуи? — попита Тори.

— С духа, когото повика — отвърна Саймън.

— Грабвайте си раниците — нареди Дерек. — Трябва да тръгваме.

Саймън и Тори го послушаха, а Дерек проследи погледа ми, за да прецени къде е застанал духът.

— Тя не искаше да те вдигне. Извини ти се и тъй като вече си тръгваме, това няма да се повтори. Върни се в твоя свят.

Духът направи крачка напред и се взря в Дерек.

— Ти ли ще ме накараш?

— Не може — отвърнах аз. — Дори не те чува. Наистина съжалявам. Много.

Духът се завъртя към мен. Отново понечих да отстъпя, ала Дерек ме подпря с ръка в гърба и спря отстъплението ми.

— Той не може да ти навреди — прошепна Дерек. — Стегни се и му кажи да си отиде.

— Много съжалявам. — Изправих гръб и тръгнах напред. — Нямах намерение да те призовавам. Стана случайно.

— Случайно! Как пък не! Ти и твоите приятелчета си мислехте, че ще е много забавно отново да ме вмъкнете в това… това нещо. — Той посочи към трупа. — Нима си въобразявате, че не мога да се справя с хлапета като вас? Да ме събудите от съня ми! Да ме търкаляте по пода. Дошли сте тук, за да правите разни сатанински ритуали.

— Сатанински ли? Не. Н-ние…

— Чухте ли това? — обади се далечен глас. — Тук има някой.

Дерек изруга и ме избута към задната част на сградата. Саймън и Тори влетяха в стаята.

— Двама мъже — каза Саймън. — Мисля, че са ченгета. Влизат през предния.

— Към задната врата — нареди Дерек. — Бързо!

Задната врата зееше отворена. Саймън се завъртя и се отправи натам. Последвахме го.

— Хей! — викна духът след нас. — Къде си мислите, че отивате?

Дерек ме блъсна отзад, за да не спирам.

— О, не, ти не, момиченце — заяви духът. — Още не съм приключил с теб. Ще си платиш за това.

Той ме следваше по петите и сипеше заплаха след заплаха, докато ние се изнизвахме през задната врата.

— Отиде ли си? — попита Тори, когато се приближих.

Кимнах с глава и си поех дъх. Леденостуденият нощен въздух опари дробовете ми. Но не усещах студ — носех риза, новия си суичър с вдигната качулка и яке, което ми бе доста голямо. По лицето ми се стичаше пот и аз се задъхвах. Две пресечки преди това се бях отделила от групата, като си мислех, че така по-лесно ще се откопча от него. Оказах се права.