Кели Армстронг
Пробуждането (11)

11

Почаках да изчезне от погледа ми и се изправих. Когато тръгнах, над мен се извиси някаква сянка. Свих ръцете си в юмруци, ала преди да успея да се обърна, две ръце ме сграбчиха изотзад, едната запуши устата ми, другата ме стисна за кръста и ме издърпа зад бараката.

— Аз съм — изръмжа дълбок нисък глас.

Ръцете се отпуснаха и аз се обърнах. Пред мен стоеше Дерек с всичките си сто осемдесет и нещо сантиметра височина. Може би поради вълнението, че отново го виждам, но ми се стори, че изглежда по-добре от преди. Тъмната му коса бе все така дълга и тънка, а лицето му бе нашарено от акне. Но той изглеждаше… по-добре.

— Толкова се радвам да те видя — казах аз и му се ухилих.

Сумтенето му показа, че не е нужно и той да споделя моите чувства. Може би трябваше да се почувствам малко разочарована, ала ми олекна на душата и ми беше все едно. В този миг ръмжането на Дерек изразяваше много повече, отколкото каквато и да е усмивка.

— Толкова се радвам…

— Разбрах — отвърна той. — Престани да подскачаш, Клоуи. Ще те забележат.

— Няма ги. Затова… — Погледнах зад него и усмивката ми се стопи. — Къде е Саймън? Добре е, нали? — Бръкнах в джоба си да извадя инсулина. — Знам, че има нужда от това. Беше.

— Това е резервната писалка. Неговата си е в джоба му.

— О! Добре. Мммм, добре. И къде…?

— Отзад. Надуших миризмата на Тори и си помислих, че е капан, така че…

— Тори! Майка й… колата. Трябва да я предупредим.

— Какво?

Аз хукнах и му махнах с ръка да ме последва. Прекосих двора, като се стрелках от едно прикритие към друго, устремена натам, накъдето се бе отправил спортният автомобил. Дерек се мъчеше да не изостава, а резкият му шепот „Клоуи, върни се!“ се смесваше с по-грубите ругатни, излизащи от устата му, когато скривалищата, които избирах бяха твърде малки за него.

Накрая, щом се втурнах покрай плета, той ме хвана за яката на якето и ме вдигна във въздуха, оставяйки ме да вися като някое безпомощно пале.

— Знам по-добър път. Тук съм от два дни и докато ви чаках, огледах наоколо. — Той ме пусна долу, ала продължи да ме държи за яката и аз не можех да стана. — Какво е това за Тори и майка й?

— Нямаме време. Лиз. Имаме нужда от Лиз.

— Лиз е жива?

Поколебах се, като си спомних колко много му липсваше.

— Не. Имах предвид… нейният дух. С право подозирах, че е мъртва. Но тя ми помага и ние се нуждаем от нея, за да оглежда пътя пред нас.

Откопчих се от него и се шмугнах в един процеп в плета. Проврях се на една страна и надникнах от другата страна. Лиз стоеше по средата на шосето две преки по-надолу. Подсвирнах с уста, като смятах, че това е достатъчно, за да ме чуе, ала Дерек въздъхна, мушна пръсти в устата си и изсвири толкова пронизително, че обиците на ушите ми се разлюляха. Не успях да разбера дали Лиз го е чула, защото той ме накара да приклекна, в случай че е привлякъл нечие друго внимание. След миг ми позволи да надникна иззад плета.

— Идва — казах аз.

Дерек кимна с глава. Огледа двора около нас, за да се увери, че никой не ни е видял.

— Нали искаше ти да водиш? — попитах. — Тогава води. Тя ще ни настигне.

Той не помръдна. Понечих да тръгна, но той ме дръпна за ръкава.

— Трябва да знам къде отивам.

— Двама пазачи от групата „Едисън“ скришом наблюдават двора.

— Групата „Едисън“?

— Както и майката на Тори, плюс мъжът, който в събота вечер стреля по теб. Но майката на Тори е най-опасна.

— Майката на Тори ли? Групата „Едисън“? Какво…?

— Дерек?

— Какво?

Вдигнах очи и срещнах погледа му.

— Вярваш ли ми?

Честно казано, нямах представа какъв ще бъде отговорът му, ала той без колебание изръмжа:

— Разбира се.

— В такъв случай, да, знам, че искаш още подробности. Но нямаме време. Не и ако Саймън е някъде там, а майката на Тори е по следите ни. Тя е вещица и не се бои да използва магии. Това достатъчно ли ти е?

Той погледна към отсрещния край на двора. Може би наистина ми вярваше, но тъй като не знаеше всички факти, Дерек се чувстваше със завързани очи и ръце.

— Стой зад мен — каза той и ние тръгнахме.

Лиз избързваше напред, оглеждаше пътя, а после ни подсвирваше да продължаваме. Начинът, по който Дерек бе изкривил уста, ми подсказваше, че не е никак доволен… което до известна степен бе нормално за него, така че не му обърнах внимание.

Спортният автомобил бе свърнал по един път зад фабриката. Покрай пътя се точеха малки промишлени сгради, повечето от които бяха струпани в дъното, от където влязохме с групата „Едисън“ вчера, а сега там ни чакаше Тори. В тази посока се бе запътил и автомобилът.

Намирахме се все още в жилищния квартал северно от двора на фабриката — стояхме зад някакъв микробус в самия край на квартала. Надникнахме иззад него и зърнахме спортния автомобил, паркиран зад друго превозно средство. Майката на Тори, Майк и оплешивяващият шофьор стояха до него и разговаряха.

— Къде е Саймън? — попитах.

— От другата им страна. А Тори?

— Оставих я ей там… — посочих с ръка. — Мина отзад, за да наблюдава задния вход. Да се надяваме, че е залегнала и няма да я видят.

— Ако ставаше дума за теб — да. Но Тори? — последва присмехулно пръхтене.

Комплиментът му щеше да сгрее душата ми, ако не знаех, че Дерек смята Тори за една идея по-интелигентна от планктон.

— Можем да пресечем шосето и да притичаме през съседния двор — предложих аз. — После ще заобиколим.

Когато пак се разшавах, Дерек отново ме хвана над лакътя — ако продължаваше в същия дух, скоро щеше да ме боли колкото и наранената ми ръка.

— Куче — каза той и се обърна към оградения двор. — И преди си беше там.

В очакване да зърна как някой доберман пръска лиги зад оградата, аз също погледнах натам и очите ми се спряха върху малка къделя от бяла козина — беше от кученцата, които жените носят в чантичките си. Дори не лаеше, само се пулеше насреща ни и подскачаше на мястото си.

— Господи! Ама че убиец! — Вдигнах поглед към Дерек. — Рискът е голям, но мисля, че можеш да го пребориш.

Той ми метна втренчен поглед.

— Това не е…

Вятърът промени посоката си и кучето се наежи. Дерек изруга и ме дръпна назад. Кучето нададе нисък, пронизителен вой. После сякаш полудя — заподскача, заизвива се и бясно залая, валмото бяла козина се хвърляше и яростно се удряше в оградата.

Дерек ме издърпа зад микробуса. Сега кучето не ни виждаше, но продължаваше да лае и да се зъби, а телената ограда звънтеше при всеки негов удар.

— Надуши ме — каза Дерек. — Надуши върколака.

— Винаги ли става така?

Той поклати глава.

— Преди само ги изнервях. Обикновено се вторачваха, понякога лаеха. Но сега? — Посочи към източника на данданията. — Ще се заема. Трябва да го накараме да млъкне.

— Аз ще… Почакай… Лиз!

Тя вече тичаше към нас.

— Можеш ли да отвлечеш вниманието на това куче? — попитах я аз. — Струва ми се, че иска да потича след някоя пръчка.

Тя смръщи вежди. После се усмихна.

— Да. Мога.

— Да потича след някоя пръчка ли? — прошепна Дерек, когато тя отлетя.

— Какво…?

Дръпнах го към края на микробуса и посочих. Там, от другата страна на оградата, една пръчка се вдигна сама, после се люшна във въздуха. Лиз я размахваше в ръка, ала Дерек не виждаше тялото й — само пръчката. Кучето я видя как литна надалеч, обърна се назад към оградата и отново залая и заподскача. Лиз отново взе пръчката и потупа с нея кучето по гърба. Щом привлече вниманието му, тя я захвърли. Този път кучето хукна да я гони.

Вдигнах поглед към Дерек, който се бе вторачил в палето.

— Помниш ли какво си мислеше Лиз — че в нея има полтъргайст? Оказа се, че самата тя е полтъргайст. Полудемон, който има способността да движи предметите със силата на мисълта си — телекинеза.

— Хм.

Той се обърна и отново се загледа в кучето, като бавно поклащаше глава, сякаш се чудеше защо сам не се е сетил. Вероятно защото не е знаел, че полудемоните могат да упражняват телекинеза, но нима това е извинение за Дерек?

— Чисто е! — извика Лиз. — И на кучето взе да му доскучава!

Двамата с Дерек прекосихме улицата. Насочихме се към страничния път от другата страна, който водеше към промишлените сгради в съседство с фабриката. Той спря.

— Тори — каза Дерек.

Надникнах покрай него.

— Къде? Не виждам…

Забелязах, че той вдигна лицето си срещу вятъра.

— Не я виждам, надушвам я.

Той кимна с глава и ме отведе до една стена, където се бе притаила Тори.

— Ние сме — прошепнах аз.

Тя зърна Дерек и дори не го поздрави, а надникна зад него.

— Къде е Саймън?

— Той…

— Добре ли е? Защо не е тук? — попита и се вторачи в Дерек. — Къде си го оставил?

— Припадна в една уличка — намръщи се Дерек. — Но не помня коя точно.

— Шегува се — обясних аз, преди Тори да се разфучи.

— Трябва да вървим — каза Дерек и посочи с пръст към Тори. — Ти отговаряш за нея.

— Моля? — обади се Тори.

Дерек дори не я погледна.

— Гледай да не изостава. И да мълчи.