Кели Армстронг
Пробуждането (10)

10

Открих Тори, свита между склада и кофата за отпадъци, загледана в ръждясалия контейнер. Гледаше и не мигаше.

— Тори? — трябваше да я бутна по рамото, за да ме погледне. — Влез вътре.

Тя ме последва безмълвно. Показах й укреплението, което си бях построила, и тя се настани в него, като се сви по своя си странен начин.

— Какво се е случило? — попитах.

Тя не отговори веднага.

— Обадих се на баща ми. Разказах му всичко. Той ме посъветва да остана там, където съм, щял да дойде и да ме вземе.

— И ти си размислила. Добре. Ние ще…

— Пресякох улицата и отидох да го чакам на отсрещния тротоар — продължи тя, сякаш не бях изрекла и дума. — Стоях в една уличка, за да не може никой да ме види. Колата спря и тъкмо да се покажа, когато се отказах. Все си повтарях, че съм глупава, че съм се въртяла твърде дълго около теб, че съм станала параноичка, но трябваше да го видя със собствените си очи, за да повярвам. Беше неговата кола — на баща ми. Спря точно там, където му бях казала. Позабави се, стъклата бяха вдигнати и вътре не се виждаше нищо. После една от вратите се отвори и… — Гласът и утихна. — Беше майка ми.

— Сигурно е прихванала обаждането — предположих аз. — Може да са си разменили колите. Или първа е потеглила с автомобила му, понеже е знаела, че ще очакваш да дойде с него. Той вероятно е пътувал с нейната кола и…

— Скрих се и отново позвъних у дома. Баща ми вдигна слушалката и аз затворих.

— Съжалявам.

Отново последва мълчание. После:

— Няма ли да кажеш „Нали ти казах“?

— Разбира се, че няма.

Тя поклати глава.

— Ти си твърде добра, Клоуи. Не ти правя комплимент. Има добри хора, има и твърде добри. Както и да е, върнах се. — Тя бръкна в джоба си и извади нещо — … с храна.

Подаде ми един „Сникърс“.

— Благодаря. Мислех, че нямаш пари.

— Нямам. Свих го. — Маратонките и отново изскърцаха по бетона, когато тя се намести по-удобно върху мукавата. — Наблюдавала съм приятелите ми да го правят безброй пъти. Но аз никога… Знаеш ли защо? — Не дочака отговора ми и продължи. — Защото се страхувах, че ще ме заловят. Не от магазина или от ченгетата. Не ми пука за тях. Ще ти прочетат едно конско и ще те накарат да платиш. Страхувах се да не разбере майка ми. Да не се разочарова от мен.

Чу се шумно пращене, когато разкъса опаковката на десертчето и си отчупи малко.

— Но сега това няма значение, нали така?

Тя пъхна парченцето в устата си.

След като в стомаха ми вече имаше нещо, пък било то само едно десертче, умората взе превес. Започнах да сънувам, малко след като дрямката ме пребори — кошмари, свързани с момчетата, които не мога да намеря, с госпожа Енрайт, която убива леля Лорън, с Тори, която ме завързва и ме оставя в ръцете на групата „Едисън“…

Събудиха ме някакви гласове.

Скочих на крака с пресъхнало гърло и се заозъртах в мрака за мъжете с пушки.

Тори хъркаше до мен.

— Лиз? — прошепнах.

Отговор не последва. Сигурно патрулира навън.

Помислих, че гласовете са ми се присънили. Но отново ги чух — „пссст-пссст-пссст“, твърде слаби, за да различа някоя дума. Наострих уши, ала долових само шумолене като от хартия. Запримигах. Непрогледният мрак се превърна в пейзаж от назъбени канари, струпани на едно място — кашони и касети. Бледата лунна светлина едва-едва си проправяше път през мръсотията, полепнала по стъклата на прозорците.

Усетих полъха на мускусна миризма, мирис на животно. Плъхове? Потреперих.

Звукът отново се появи. Шум на хартия, сякаш вятърът се промушва през сухи листа. Може би беше тъкмо това.

„Сухи листа през април? Когато най-близкото дърво се намира на стотици метри от тук?“

Не, шумът беше като от дух. Като във филм на ужасите, когато се чува само безсловесен шепот, пъплещ надолу по гръбнака, който ти подсказва, че ей сега ще се случи нещо ужасно.

Отърсих се от усещането, станах и протегнах краката си. Потътрих обутите си в маратонки крака по картона малко по-дълго от необходимото с надеждата, че Тори ще се размърда. Не се получи.

Надух бузи и издишах. Досега се справях добре със страховете си и не преставах да действам. Не беше време да заровя главата си в пясъка и да си запуша ушите. Щом като способностите ми са изключително мощни.

„Неконтролируеми.“

Не, не са неконтролируеми. Татко бе казал, че всичко може да се контролира, ако човек има волята и желанието да се научи да го прави.

Шепотът сякаш идваше от съседното помещение. Тръгнах из лабиринта, очертан от кашоните и щайгите. Колкото и да внимавах, все се препъвах и потръпвах при всеки сблъсък.

С всяка крачка шепотът се отдалечаваше от мен. Бях прекосила склада, когато осъзнах, че шумът се отдалечава. Духът ме примамваше.

Спрях и се взрях в тъмнината, изпълнена с картонени кашони, и косата ми настръхна. Шепотът се виеше във въздуха около мен. Обърнах се и се блъснах в купчина касетки. В дланта ми се заби тресчица.

Поех си дълбоко въздух и казах:

— Ис-скаш ли да говориш с мен?

Шепотът утихна. Аз чаках.

— Не? Добре тогава, аз се връщам…

Зад мен се чу тихо хихикане. Извъртях се, отново се блъснах в касетките и устата, носът и очите ми се напълниха с прах. Когато започнах да кихам, хихикането се превърна в кикот.

Виждах достатъчно, за да съм сигурна, че кикотът не идва от човешко същество.

Върнах се по пътя, по който бях дошла.

Шепотът продължи, сега бе току до ухото ми и се превръщаше в гърлено стенание, от което цялата настръхнах.

Спомних си какво беше казал духът на некроманта в Лайл Хаус — че ме е проследил от болницата, където си имал работа с духовете, измъчващи психично болните пациенти. Предполагам, че единствено идиот със садистични наклонности, останал да се рее между двата свята години наред, в преследване на психично болни пациенти — или млади некроманти, — може да реши, че това е приятен начин времето да минава по-бързо.

Стенанието премина в странно нареждане, като скимтене на изтезавани души.

Извърнах се по посока на шума.

— Забавляваш ли се? Познай какво ще ти кажа. Ако продължиш, ще разбереш, че аз съм много по-издръжлива и силна, отколкото си мислиш. Където и да си, ще те измъкна от там, независимо дали искаш да се покажеш, или не.

Думите ми бяха съвършено ясни — силни и непоклатими, ала духът само презрително изсумтя и продължи да скимти.

Пипнешком стигнах до една щайга, избърсах праха и седнах отгоре и.

— Давам ти последен шанс, преди да те измъкна навън.

Две секунди мълчание. После пак стенание, досами ухото ми. За малко да се катурна от мястото си. Духът се разкикоти. Затворих очи и започнах да го призовавам, като внимавах да не хабя много енергия, в случай че тялото му е някъде наблизо. Сигурно щеше да ми направи удоволствие да го запратя обратно в собствените му разлагащи се останки, но после щях да съжалявам.

Стенанието престана. Изненадана, аз се усмихнах и увеличих напрежението — съвсем леко.

Фигурата започна да се материализира — нисък, закръглен мъж, достатъчно възрастен, за да ми е дядо. Той се извиваше и се гърчеше, сякаш бе в усмирителна жилетка. Напънах се още малко.

Глухо тупване встрани ме накара да подскоча.

— Лиз? — извиках аз. — Тори?

Духът се озъби:

— Пусни ме да си ходя, ти, малка…

Следващото тупване заглуши отвратителното име, с което ме нарече — поне по-голямата част от него. То бе последвано от странен звук на нещо, което се приплъзва.

— Пусни ме, иначе…

Стиснах очи и се напрегнах още малко. Духът изпъхтя и изчезна през стената, сякаш бе изстрелян от люка на космически кораб. Почаках да видя дали ще се върне. Не се върна. Бях го пратила отвъд, в света на духовете. Чудесно.

Трето тупване. Скочих на крака, духът вече бе забравен. Изпълзях покрай струпаните на куп касетки и наострих уши. Тишина.

— Тори? — прошепнах аз. — Лиз?

„Хм, ако не са те, не е много умно да ги викам по име.“

Тръгнах покрай купчината и намерих пролука. През нея се виждаше бледият четириъгълник на прозореца. Мръсотията бе размазана, сякаш някой се бе опитал да я изчисти.

Шумът се чу отново. После миризмата ме удари в носа — същият мирис на мускус като в съседното помещение, но десет пъти по-гаден. Пак дочух шум — сякаш малки нокти драскаха по бетона.

Плъхове.

Отдръпнах се и прозорецът се скри зад купчината. После: туп. Вдигнах поглед, ала късно — не успях да видя какво става. Дали някой не хвърляше нещо по прозореца? Да не би да са момчетата, които се опитват да привлекат вниманието ми?

Избързах напред, забравила за плъховете, но тогава зърнах черно петно върху тъмния под, което се придвижеше бавно, сякаш влачи нещо. Това трябва да съм подушила — умряло животно, което плъхът издърпва обратно в дупката си.

Нещо ме перна отгоре по косата, аз изпищях и запуших устата си с длан. Някаква сянка прелетя покрай мен и се удари в прозореца, като издаде познатия вече звук. Когато падна на земята, забелязах, че има тънки крила. Прилеп.

Неясната сянка на пода шляпаше с криле върху бетона и наоколо се чуваше драскане и шумолене. Но нали прилепите летят с помощта на ехолокация? Не би трябвало да се удрят в прозорците.

Освен ако няма бяс.

Най-после прилепът отново полетя. Размаха крила и се залюля във въздуха, сякаш бе още замаян. Литна към тавана, после се обърна и се стрелна право към мен.

Отстъпих назад, подхлъзнах се и паднах с оглушителен трясък на пода, от което ранената ми ръка пламна от болка. Помъчих се да стана, но онова върху което бях стъпила залепна за обувката ми и аз отново се сгромолясах на земята.

На подметката ми имаше нещо слузесто и студено. Аз го издърпах и го вдигнах пред очите си, за да го разгледам на лунната светлина. Нещото, което стисках между двата си пръста, бе разлагащо се крило. Прилепът, който бях видяла, си имаше две крила, така че тук трябваше да има още един, и то мъртъв.

Запратих крилото в другия край на помещението и започнах неистово да бърша ръката в джинсите си. Прилепът отново се спусна към мен. Наведох се, ала единият ми крак се подхлъзна и паднах. Когато се ударих в пода, ме обгърна ужасна смрад, която бе толкова силна, че се задавих. После зърнах прилепа на двайсетина сантиметра от лицето си, оголил зъби, които се белееха в тъмнината.

Светлината стана по-силна, лунните лъчи нахлуха в помещението и аз видях, че това не са зъби, а белите части на разлагащ се череп. Прилепът се разлагаше, едното му око се бе свило, а на мястото на другото зееше черна дупка. По-голямата част от плътта му я нямаше; по него висяха само останки. Прилепът нямаше нито уши, нито нос, само една костелива муцуна. Той отвори уста. Блеснаха редици от малки зъби и той започна да пищи — писукането му бе изкривено и ужасяващо.

Писъците ми се присъединиха към неговите. Нещото започна да се влачи, като се подпираше на изкорубеното си крило. Определено беше прилеп и аз го бях вдигнала от мъртвите.

С очи, вперени в прилепа, който се придвижваше към мен, аз бях забравила за другия, докато той не замаха с криле в лицето ми. Видях, че идва срещу мен, после зърнах хлътналите му очи, кървавите останки от ушите му и костите, стърчащи изпод окапващата козина. Още един прилеп зомби.

Мушнах се сред кашоните. Вдигнах ръце във въздуха, за да се предпазя от прилепа, ала беше късно. Той се блъсна в лицето ми. Тогава изпищях, истински запищях, докато разлагащите се криле ме удряха по главата. Студеното тяло се удари в бузата ми. Малките му нокти се вкопчиха в косата ми.

Помъчих се да го отпъдя. Той се пусна. Понечих да запуша устата си с ръце и усетих, че нещо ме дърпа за ризата. Погледнах надолу и видях, че прилепът се е закачил за нея.

Кожата му бе цяла. Онова, което погрешно бях взела за оголени кости, бяха гърчещи се ларви на мухи.

Запуших уста с едната си ръка да не изпищя. С другата започнах да ги удрям, ала те се бяха заловили здраво, подредените в редици зъби се отваряха и затваряха, а главата му се накланяше на една страна, сякаш се мъчеше да ме види.

— Клоуи? Клоуи! — Лиз се втурна през външната стена. Спря и се вторачи в мен с широко отворени очи. — О, Господи, Боже мой!

— М-махни ги. М-моля те.

Аз се извъртях, като продължавах да удрям с ръка по прилепа. После настъпих другия прилеп и чух болезнено хрущене. Когато се извърнах, онзи, който се бе заловил за мен, падна. Удари се в пода и Лиз блъсна най-горния кашон от купчината, тя се стовари върху него, а трясъкът от падането заглуши ужасяващия шум от чупене на кости.

— Аз-аз-аз…

— Всичко е наред — каза тя и се приближи до мен. — Мъртъв е.

— Н-не. Той е…

Лиз се спря. Погледна надолу към прилепа, който бях стъпкала. Той леко повдигна едното си крило, после отново го отпусна на пода. Крилото внезапно потрепна и прилепът заби нокти в бетона.

Лиз бързо се доближи до един кашон.

— Ще свърша с тази напаст.

— Не — протегнах ръка аз. — Така няма да стане. Той вече е мъртъв.

— Не, не е. Той е… — Тя се наведе, за да го види по-добре и най-сетне забеляза разлагащото се тяло. Отстъпи назад. — О! О, той е… той е…

— Мъртъв. Вдигнах го от мъртвите.

Тя ме погледна. А изражението и… Опитваше се да го скрие, но аз никога няма да забравя този поглед — удивлението, ужаса, отвращението.

— Ти… — захвана тя. — Ти можеш…

— Стана случайно. Един дух ме преследваше. Аз… аз започнах да го призовавам и сигурно тогава съм събудила и тях.

Крилото на прилепа отново потрепна. Наведох се. Помъчих се да не гледам, но, разбира се, нямаше как да не видя малкото разбито телце върху бетонния под, от което стърчаха кости. А то продължаваше да помръдва, мъчеше се да се изправи, драскаше с нокти по пода, повдигаше смачканата си глава.

Затворих очи и се съсредоточих, за да освободя духа му. След няколко минути дращенето престана. Отворих си очите. Прилепът лежеше неподвижно.

— Какво беше това? Зомби ли? — Лиз се стараеше да говори спокойно, ала гласът й излизаше на пресекулки.

— Нещо такова.

— Ти… Ти можеш да възкресяваш мъртъвци?

Загледах се в размазания прилеп.

— Не бих го нарекла възкресяване.

— А хора? Можеш ли…? — Тя преглътна. — Правиш ли го с хора?

Кимнах с глава.

— Значи това е имала предвид майката на Тори. В Лайл Хаус си вдигнала зомбита.

— Случайно.

„Неконтролируеми способности.“

Лиз продължаваше:

— Значи е като… като във филмите? Те са ре-ре… Как се нарича?

— Реанимирани.

Нямах никакво намерение да й казвам истината — че некромантите не реанимират тяло без душа. Само вземат някоя като Лиз и я вкарват обратно в разложения й труп.

Спомних си думите на полудемона, че мога да върна душите на хиляда мъртъвци в техните погребани черупки. Не й бях повярвала. Но сега…

Устата ми се напълни с жлъч. Обърнах се настрана и започнах да плюя.

— Няма нищо — доближи се до мен Лиз. — Ти не си виновна.

Хвърлих поглед към кашона, който тя бе стоварила върху другия прилеп, поех си дълбоко дъх и тръгнах натам. Когато понечих да го преместя, тя каза:

— Мъртъв е. Би трябвало. — Млъкна и попита с тих и треперещ глас: — Не е ли?

— Трябва да се уверя.

Повдигнах кашона.

Прилепът не беше мъртъв. Той беше — не искам да си спомням. До този миг аз бях толкова изплашена, че не можех да се съсредоточа и затова освобождаването на духа на прилепа ми отне… известно време. Но аз го направих. Зарадвах се, че проверих дали още е в тялото. Сега вече можех да се отпусна… или поне така си мислех.

— Трябва да поспиш — каза Лиз, след като бях лежала близо час с отворени очи.

Погледнах към Тори, ала тя продължаваше да хърка — откакто се бях върнала, не бе шавнала.

— Не съм уморена — отвърнах.

— Имаш нужда от почивка. Мога да ти помогна. Навремето помагах на баба да заспива.

Лиз никога не говореше за родителите си, а само за баба си и аз осъзнах колко малко всъщност знаех за нея.

— С баба си ли живееше?

Тя кимна с глава.

— Майката на майка ми. Не познавах баща ми. Баба казваше, че не се е застоял задълго при нас.

Отчитайки, че той вероятно е бил демон, сигурно е станало точно така.

Лиз замълча за миг, после тихо рече:

— Мисля, че е била изнасилена.

— Майка ти ли?

— Подочух нещичко. Неща, които не бяха предназначени за моите уши — баба разказваше на сестрите си, на приятелите, а по-късно и на социалните работници. Казваше, че мама е била доста буйна като млада. Не чак дива, а просто е пушела, пиела е бира и е бягала от училище. После е забременяла и това я е променило. Състарила се. Била потисната. От нещата, които чух, реших, че е била изнасилена.

— Ужасно.

Тя сви краката си в коленете и ги обгърна с ръце.

— На никого не съм го казвала. Не е нещо, което можеш да споделиш. Другите ще те изгледат по странен начин, нали разбираш?

— Аз никога няма да…

— Знам. Затова ти го казах. Както и да е, няколко години всичко беше наред. Живеехме с баба, тя се грижеше за мен, а мама работеше. Но после се случи онова нещо с мама.

В душата си почувствах хлад, щом се сетих за случилото се с моята майка. Беше я блъснала кола, а шофьорът избягал.

— Какво е станало?

— Ченгетата казаха, че е била на парти, напила се и паднала по стълбите. Беше ударила главата си много лошо и когато излезе от болницата, сякаш бе станала съвсем друг човек. Не можеше да работи, затова баба започна работа, а мама си оставаше у дома да ме гледа, но понякога забравяше да ми даде да ям или побесняваше, удряше ме и казваше, че за всичко съм виновна аз. Мисля, че ме винеше, задето не беше щастлива.

— Сигурна съм, че не е…

— Не го е мислила. Знам. След това плачеше и ми казваше, че съжалява, купуваше ми бонбони. После роди брат ми, започна да взема наркотици и да краде, за което я арестуваха. Но все не влизаше в затвора. Съдът я пращаше в психиатрични клиники. Ето защо в Лайл Хаус бях толкова изплашена.

— Страхувала си се, че ще те изпратят в психиатрия. Трябваше да ти помогна. Аз…

— Нали се опита? Нямаше да има никакво значение. Вече са били решили. — Тя млъкна за миг. — Мама се опита да ме предупреди. От време на време се появяваше в училище, дрогирана до козирката, бърбореше за разни експерименти и магии и ми казваше, че трябва да се скрия, преди да са ме открили. — Отново замълча. — Май не е била чак толкова луда, а?

— Не, не е била луда. Само се е опитвала да ти помогне.

Тя кимна с глава.

— Добре. Стига сме говорили за това. Трябва да си починеш, за да намериш момчетата. Баба все казваше, че съм способна да приспя всеки. По-добра съм била от всякакви хапчета. Знаеш ли защо?

— Защо?

Тя се ухили.

— Защото мога да ти говоря докато припаднеш. Хайде сега да видим какво да ти разкажа, за да ти доскучае и да заспиш? А, знам какво. За момчета. За страхотни момчета. Имам цял списък, знаеш ли? Десетте най-секси момчета. Всъщност списъците са два. С по десет имена във всеки, защото исках един за реални момчета — онези, които познавам, — и един за момчета от филми и рокгрупи. Не че те не са реални — нали, все пак, са си истински…?

Най-после се унесох и не се събудих, докато ръмжането на камион не ме накара тутакси да подскоча с омекнали колене.

През прозорците нахлуваше светлина. Погледнах часовника си. Осем и половина. От Лиз нямаше и следа. Дали пазеше отвън? Или вече си бе отишла?

Тори продължаваше да спи дълбоко и тихо да похърква.

Разтърсих я.

— Вече е сутрин. Трябва да потърсим бележката.

Тори отвори очи, измърмори, че сигурно няма никаква бележка, че момчетата отдавна са си отишли и че сме се прецакали. Истински слънчев лъч — това е нашата Виктория.

Но след като помърмори недоволно, задето не е задигнала някоя ментова дъвка, четка за коса или нещо за закуска, тя стана да ми помогне.

Бяхме търсили в продължение на около половин час, когато Тори заяви достатъчно силно, та да могат да я чуят и навън:

— Драскачите в този град изглежда разполагат с твърде много време.

Побързах да я попитам:

— Драскачите ли?

Тя махна с ръка към купищата щайги и кашони, струпани наоколо, и аз разбрах какво искаше да каже. Във всяка купчина имаше щайги, надраскани с графити.

— Поне веднъж месечно разкрасяват магазина на баща ми, но никога с такива фантасмагории.

Тя посочи към кашон, останал почти скрит в сенките. Докато повечето носеха обичайните надписи — прякори и символи, — върху този имаше рисунка с черен маркер на тийнейджър с татуировка на бузата — лапа с извадени навън вълчи нокти.

Ухилих се. — Саймън.

А когато Тори удивено ме погледна, казах:

— Това е Саймън.

— О, не. Това е момче с нарисувана лапа на бузата.

— Саймън я е рисувал. Това е един от комиксовите му герои.

— Знаех си.

— Помогни ми да вдигна кашона. Тя не помръдна.

— Защо?

— Защото бележката — и аз повдигнах кашона от едната страна — се намира под него.

— Защо ще пъха…

Естествено, под кашона имаше сгънато листче. Стрелнахме ръце към него. Аз бях първа.

Саймън бе нарисувал три картинки. В горния ляв ъгъл, като поздрав в началото на писмо, имаше един дух. По средата бе нарисуван Арнолд Шварценегер като Терминатора. Най-долу, на мястото на подписа, имаше светкавица, заобиколена от мъгла. До рисунката някой бе надраскал с двусантиметрови букви: „10 СУТР.“

Тори я грабна от ръката ми и я обърна на обратната страна.

— Къде е съобщението?

— Ето тук — посочих аз картинките. — В него пише: „Клоуи, аз ще се върна. Саймън.“

— Окей, твърде откачено е. И какво означава това? — тя посочи към отбелязаното време.

— Това трябва да е Дерек, който уточнява кога ще се върнат тук.

— Само веднъж на ден?

— Всеки път, когато се промъкват на това място, те рискуват много. Както и да е, времето не е толкова важно. Щом взема бележката, Дерек ще ме надуши. Ще тръгне по следите ми.

Тя сбърчи нос.

— Като куче ли?

— Страхотно, нали?

— Ъъъ, не толкова — направи физиономия тя. — Значи не са се шегували като казваха, че той е върколак? Това обяснява много неща, не мислиш ли?

Вдигнах рамене и погледнах часовника си.

— Остава ни малко повече от час, така че… — Изругах през зъби, при което Тори повдигна вежди, уж изненадана.

— Не можем да позволим на момчетата да се върнат на това място — казах, — не и с пазача на групата „Едисън“ отпред.

Нямаше пазач от групата „Едисън“. Имаше цели двама. Изпратих Лиз да провери всички възможни входове. Тя се върна и съобщи за четири: главния вход, предната врата за доставки, задната врата за доставки и цялата ограда.

Съмнявах се, че Дерек отново ще се покатери през оградата. Така всички щяха да го видят. Ако бях на негово място, щях да използвам същия вход, който групата „Едисън“ използва вчера — задната врата.

Но пък познавах Дерек достатъчно добре, за да призная, че не го познавам добре и не мога да прозра със сигурност неговата стратегия. Трябваше да се разделим и да наблюдаваме и трите входа.

Налагаше се да съм близо до Лиз, за да общувам с нея. Което означаваше, че Тори щеше да пази задния. Оставаше само да се моля Тори наистина да си отваря очите на четири.

В девет и половина вече бяхме заели позиции. Дворът на фабриката се намираше в края на жилищен квартал — район със стари къщи, на две преки от Лайл Хаус. Двамата с Дерек бяхме минали по този път в събота вечерта, когато избягахме, и аз още помнех разположението на сградите. Шосето вървеше в посока север-юг, а дворът на фабриката се простираше откъм южната му част.

Аз стоях срещу фабриката от другата страна на улицата, зад една от крайните къщи. В къщата нямаше никой — автомобилната алея бе пуста, а прозорците не светеха.

Приклекнах зад една барака, за да наблюдавам предния вход за доставки, готова да подсвирна с уста веднага щом зърна момчетата. В десет без петнайсет един спортен автомобил мина пред фабриката с бавна скорост: беше същото превозно средство, от което двамата с Дерек бяхме избягали в събота вечерта.

Когато минаваше покрай мен, забелязах, че зад волана седи Майк. До него бе майката на Тори — тя гледаше през страничното стъкло. Спортната кола продължи до ъгъла, направи десен завой и се отправи към задната част на двора.