Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (46)

Първият ден на пътуването
Събота, 1 октомври

Седнало на гърба на белия гъсок, момчето се носеше високо в небето. Наредени в правилен ред, тридесет и една диви гъски летяха бързо на юг. Вятърът свиреше в перата, крилете шибаха въздуха с такъв шум, че човек не можеше да чуе гласа си. Начело беше Ака от Кебнекайзе, а след нея идваха Юкси и Какси, Колме и Нелйе, Вииси и Кууси, гъсокът Мортен и Дюнфин. Шестте млади гъски, които миналата есен се бяха присъединили към ятото, сега пак го бяха напуснали.

На тяхно място възрастните гъски водеха със себе си двадесет и две гъсета, които бяха порасли през лятото в планинската долина. Единадесет летяха отдясно и единадесет отляво, като правеха всички усилия да вървят на еднакво разстояние като големите.

Горките млади гъски досега не бяха пътували дълго й отначало бързото летене ги измори.

— Ака от Кебнекайзе! Ака от Кебнекайзе! — провикваха се жално те.

— Какво има? — питаше водачката.

— Крилете ни се умориха! Крилете ни се умориха! — викаха младите.

— По-нататък ще ви стане по-лесно! — отговаряше водачката и продължаваше все така бързо. Тя като че ли наистина имаше право, защото след няколко часа гъсетата престанаха да се оплакват от умора. Но в планинската долина те бяха свикнали да ядат по цял ден и сега скоро огладняха.

— Ака, Ака, Ака от Кебнекайзе! — развикаха се жално гъсетата.

— Сега пък какво има? — попита водачката.

— Толкова сме гладни, че не можем вече да летим! — викаха малките. — Толкова сме гладни, че не можем вече да летим!

— Дивите гъски трябва да се научат да ядат въздух и да пият вятър — отговаряше водачката и продължаваше, без да прекъсва.

Младите гъски като че ли се научиха да утоляват глада си с въздух и вятър, защото след известно време престанаха да се оплакват. Ятото се намираше още над планините и старите гъски извикваха имената на всички върхове, край които минаваха, за да ги научат младите. Но след като викаха известно време: „Това е Порсотьоко, това е Сариетьоко, това е Сулителма“ младите пак вдигнаха врява.

— Ака, Ака, Ака! — завикаха те сърцераздирателно.

— Какво има? — попита водачката.

— В главите ни вече няма място за нови имена! — разкрещяха се младите. — В главите ни вече няма място за нови имена!

— Колкото повече неща влизат в една глава, толкова повече място има в нея! — отговаряше водачката и продължаваше да вика чудновати имена.

Момчето си мислеше, че навреме бяха тръгнали на юг, защото накъдето и да погледнеше, земята беше побеляла от сняг. А и напоследък времето в планинската долина беше просто ужасно. Дъждове, бури и мъгли следваха непрекъснато, а ако някой път се проясняваше, веднага ставаше страшно студено. Плодовете и гъбите с които момчето се хранеше през лятото, бяха изгнили или замръзнали и накрая то трябваше да яде сурова риба, която му беше много противна. Дните станаха къси, а дългите вечери и късните утрини бяха скучни за онзи, който не можеше да си ляга и да става със слънцето.

Най-сетне крилете на гъсетата бяха пораснали и пътуването на юг можеше да започне. Момчето така се радваше, че пееше и се смееше на гърба на гъсока. Искаше му се да напусне Лапландия не само заради тъмнината, студа и липсата на храна. Имаше и нещо друго.

През първите седмици то се чувствуваше много добре. Струваше му се, че никога не е виждало по-красива страна. Нямаше никакви други неприятности, освен да се пази да не го изядат комарите. Не се виждаше много с Мортен, защото белият гъсок по цял ден пазеше Дюнфин и не се отделяше нито крачка от нея. В замяна на това често виждаше Ака и орела Горго. Тримата прекараха много приятни часове заедно. Птиците го взимаха на дълги пътувания. То стъпи на върха на покрития със сняг Кебнекайзе и видя ледниците, които се спускаха от него. Посети и много други върхове, на които рядко е стъпвал човешки крак. Ака му показа скрити между планините долини и го накара да надникне в пукнатините на скалите, дето вълчиците отглеждаха малките си. Запозна се, разбира се, и с питомните северни елени, които пасяха на големи стада край хубавото езеро Торне. Ходи и в Стура Шьофал и занесе много здраве на мечките, които живееха там, от роднините им в Минната област. Страната навсякъде беше красива и величествена. То беше доволно, че можа да я види, но не би искало да живее тук. Ака беше права, като казваше, че шведите трябва да оставят тази страна на мечките, вълците и елените, на дивите гъски и планинските кукумявки, на гризачите и на лапландците, които бяха създадени да живеят тук.

Веднъж Ака го заведе в един голям миньорски град и там то намери малкия Мац, който лежеше тежко ранен пред една шахта. През следните дни момчето си мислеше само как да помогне на горката Оса, но след като тя намери баща си и нямаше повече нужда от неговата помощ, то си стоеше повече в планинската долина. Оттогава почна да чака с нетърпение деня, когато ще може да си отиде с гъсока Мортен и да стане отново човек. Много му се искаше да бъде пак такъв, че Оса да не се бои да говори с него и да не затваря вратата под носа му.

Сега то беше много щастливо, че пътуваха на юг. Като стигнаха първите борови гори, то размаха шапката си и почна да вика „ура“. По същия начин поздрави първата сива заселническа хижа, първата коза, първата котка и първата кокошка. Минаваха над грамадни водопади, надясно от тях се издигаха красиви планини, но то беше толкова свикнало с тях, че не ги и поглеждаше. Друго нещо беше малката черквичка в Квикйок с къщичката на свещеника и селцето, които видя на изток от планините. Те му се сториха толкова хубави, че се просълзи.

Непрекъснато срещаха прелетни птици. Сега ятата бяха много по-големи, отколкото през пролетта.

— Къде отивате, диви гъски? — викаха птиците. — Къде отивате?

— В чужбина като вас! — отговаряха дивите гъски. — В чужбина!

— Малките ви още не могат да летят — дразнеха ги птиците. — Как ще прелетят морето с такива малки крилца?

Лапландците и северните елени също слизаха от планините. Те се движеха в определен ред: отпред вървеше един лапландец, после идваше стадото, начело с големите самци, после една редица товарни елени, които носеха шатрите и багажа на лапландците, и накрая седем-осем мъже. Като видяха елените, дивите гъски се спуснаха надолу и почнаха да викат:

— Благодарим ви за лятото! Благодарим ви за лятото!

— Щастливо пътуване и заповядайте пак! — отговаряха северните елени.

А когато мечките видяха дивите гъски, те почнаха да ги сочат на мечетата и да ръмжат:

— Виждате ли ги ония? Страх ги е от студа, та през зимата не смеят да останат у дома си!

Дивите гъски не им оставаха длъжни и викаха на гъсетата: — Я вижте онези! Спят половин година, защото ги мързи да отидат на юг.

А долу в боровите гори се гушеха разрошените, измръзнали малки глухари и гледаха големите ята, които весело летяха на юг.

— Кога ще дойде и нашият ред? — питаха те майка си. — Кога ще дойде и нашият ред?

— Вие ще си стоите в къщи при татко и мама! — отговаряше майката. — Вие ще си стоите в къщи при татко и мама!

На Остберг
Вторник, 4 октомври

Всеки, който е живял в планинските области, знае колко са неприятни мъглите, които скриват изгледа и пречат да се видят красивите планини наоколо. Такива мъгли се срещат понякога и през лятото, но през есента човек не може да се отърве от тях. Докато Нилс Холгерсон летеше още над Лапландия, времето беше хубаво, но щом дивите гъски извикаха, че навлизат в Йемтланд, и мъглите около него така се сгъстиха, че закриха напълно страната. Над Йемтланд летяха цял ден и той не можа да види дали е планинска страна, или равнина.

Надвечер дивите гъски кацнаха на една зелена поляна, която се спускаше стръмно на всички страни. Нилс разбра, че се намират на някакъв връх, но не знаеше висок ли е, или нисък. Струваше му се, че са кацнали в населена област и че чува човешки гласове и скърцане на коли по пътя, но и в това не беше сигурен.

Много му се искаше да се промъкне до някой чифлик, но се боеше да не се загуби в мъглата и остана при дивите гъски. Отвсякъде капеше вода. На всяко стръкче трева, на всяко буренче имаше водни капки, така че при най-малкото помръдване го поливаше истински душ. „И тук не е по-хубаво от планинската долина“ — помисли си той.

После се осмели да направи две-три крачки и наблизо му се мярна някаква постройка. Тя не беше много широка, но имаше няколко етажа. Върхът й не се виждаше. Вратата беше заключена и тя изглеждаше необитаема. Той скоро разбра, че това е наблюдателна кула и че в нея няма да намери нито ядене, нито огън. Въпреки това бързо се спусна към дивите гъски.

— Мили Мортен, вземи ме на гърба си и ме занеси на върха на кулата! Тука е толкова влажно, че не мога да спя, а горе все ще намеря някое сухо местенце.

Гъсокът Мортен с готовност се отзова. Той го остави на балкона на кулата, където момчето спа спокойно чак до сутринта, когато го събуди слънцето.

Но като отвори очи и се огледа то дълго не можа да разбере къде се намира и какво е това пред очите му. На един панаир беше влизало в палатка с изрисувана голяма кръгла панорама. Сега му се стори, че пак се намира в такава кръгла палатка с красив червен таван, а по стените и пода — нарисуван голям хубав пейзаж с богати села, черкви, ниви, пътища, железници и дори цял град. Но то скоро разбра, че се намира не в палатка, а на върха на наблюдателна кула. Над него аленееше утринното небе, а долу се простираше истинска земя. След дългите месеци, прекарани в пустите планини, нямаше нищо чудно, че взе за картина величествената гледка, която се откриваше пред очите му.

Имаше още една причина, поради която момчето смяташе, че гледа някаква картина. Нищо от онова, което виждаше, не бе с естествения си цвят. Наблюдателната кула се издигаше на хълм, който се намираше на едно островче, а островчето лежеше покрай източния бряг на голямо езеро. Но езерото не беше сиво, каквито са обикновено езерата. По-голямата му част беше розова като утринното небе, а дълбоките заливи изглеждаха съвсем черни. Бреговете на езерото не бяха зелени, а светложълти от ожънатите ниви и пожълтелите широколистни гори, които го обкръжаваха. Около тях се простираше широк пояс от черни иглолистни гори. На момчето се стори, че те никога не са били така мрачни както тази сутрин. Зад тях на изток се синееха хълмове, а на запад хоризонтът се затваряше от една дъга назъбени планини с някакъв прекрасен блестящ цвят, който не беше нито червен, нито бял, нито син — той просто нямаше име.

После момчето отново обърна поглед към най-близката околност. В жълтия пояс около езерото се виждаха много червени селца и бели черкви, а точно на изток, от другата страна на тесния пролив, който отделяше острова от сушата, се разстилаше градът. Зад него се издигаше хълм, който го пазеше от ветрове, а околността му беше богата и гъсто населена. „Този град си е избрал хубаво място! — помисли си момчето. — Кой ли може да е той?“

В този момент то трепна и се огледа. Погълнато от гледката, не беше забелязало, че в кулата са дошли посетители.

Сега те бързо се качваха по стълбата. Момчето едва успя да потърси скривалище, в което да се мушне, и те пристигнаха.

Това бяха млади хора, туристи, и от думите им се разбра, че са обиколили цялата Йемтланд. Радваха се, че са успели да пристигнат предишната вечер в Остврсунд, та ще могат в тази ясна сутрин да се насладят на гледката от Остберг. Оттук се виждало на двеста километра наоколо и щели да могат да разгледат любимата си Йемтланд още веднъж, преди да си заминат. После почнаха да сочат черквите около езерото. „Ето «Сюне» — казваха те, — а ето и «Марбю». По-нататък е «Хален». Ей там право На север е черквата «Рьодьо», а тук, под нас, «Фрьосьо».“ После заговориха за планините. Най-близката беше Овиксфйел. Дотук всички бяха съгласни. Но после почнаха да спорят кое е Кльовшьофйел и кой връх е Анарисфейл, и къде са Вестерфйел и Алмосаберг и Орешюта.

Докато спореха, едно младо момиче извади карта, отвори я на коленете си и се загледа в нея. После изведнъж вдигна глава.

— Като гледам Йемтланд на картата — каза тя, — прилича ми на някаква огромна горда скала. Все очаквам някой да ми разкаже, че едно време тя е стояла изправена и е сочела към небето.

— Това ще да е било доста големичка скала — каза един от другарите й и се засмя.

— Да, и затова е била съборена. Погледни, не прилича ли на скала с широка основа и остър връх?

— На такава планинска страна й върви да прилича на скала — обади се друг от туристите. — Но макар да съм чувал различни легенди за Йемтланд, никога не съм…

— Чувал си легенди за Йемтланд? — провикна се момичето, като не му даде да се доизкаже. — Веднага ги разправи. Няма по-хубаво място за една легенда оттук, отдето се вижда цялата страна. Всички се съгласиха с нея и другарят им без много подканяния започна.

Легенда за Йемтланд

По онова време, когато в Йемтланд още живеели великани, един стар планински великан стоял веднъж на двора пред къщата си и чешел конете си. Изведнъж той забелязал, че те се разтреперали от страх.

— Какво ви е, кончета мои? — попитал ги великанът и се огледал, да види какво е изплашило животните. Но наблизо нямало нито мечки, нито вълци. Съгледал само някакъв скитник, който съвсем не бил голям и силен като него, но все пак изглеждал здравеняк. Той се изкачвал по пътя към къщата в планината.

Като видял скитника, старият планински великан се разтреперал също като конете. Без да довърши работата си, той влязъл в голямата стая, където жена му предяла кълчища.

— Какво има? — попитала жената. — Пребледнял си като платно.

— Как да не пребледнея? — отвърнал великанът. — По пътя се мъкне някакъв скитник и аз съм сигурен, че това е Аса-Тор.

— Наистина това не е приятно посещение — казала жена му. — Не можеш ли да го омагьосаш, та къщата да му се види като скала и той да отмине портата?

— Много е късно за магии — отвърнал великанът. — Чувам го как влиза в двора.

— Тогава скрий се по-добре и ме остави аз да го приема — рекла бързо жена му. — Ще се постарая да направя така, че втори път да не стъпи тук.

На великана това предложение много се харесало. Той влязъл в малката стая, а жена му продължила да преде, като че ли не подозирала нищо.

Трябва да кажем, че тогава Йемтланд изглеждала съвсем другояче. Цялата представлявала едно голямо планинско плато. Била съвсем гола, нямала дори борова гора. Нямала никакво езеро, никаква река, никакви ниви. Дори планините и върховете, пръснати сега из цялата страна, тогава се намирали далеч на запад. В тази дива област не живеели никакви хора, но великаните се чувствували добре там. Те също допринасят Йемтлавд да бъде толкова пуста и негостоприемна и планинският великан с основание се изплашил, като видял Аса-Тор. Той знаел, че божествата не обичат онези, които пръскат наоколо си студ, мраз и пустота и пречат на земята да бъде богата, плодородна и украсена с жилища на хора.

Жената на великана не чакала дълго. В двора се чули тежки-стъпки и скитникът блъснал вратата и влязъл в къщата. Той не се спрял на прага, както правят скитниците, а тръгнал към жената, която седяла до отсрещната стена. Но чудно нещо! Той вървял дълго време, а все още бил близо до вратата и не бил стигнал до огнището в средата на стаята. Закрачил по-бързо, но след известно време му се сторило, че жената и огнището са много по-далеч, отколкото, когато влязъл в стаята. При това в началото къщата не му се видяла много голяма. Разбрал това чак когато стигнал до огнището, защото толкова се изморил, че трябвало да се подпре на тоягата, за да си почине. Като го видяла, че спрял, жената оставила къделята, станала и с няколко крачки се озовала при него.

— Ние, великаните, много обичаме големи къщи — казала тя. — Мъжът ми все се оплаква, че му е тясно. Но който върви с крачки като твоите, сигурно намира, че в такава къща мъчно се отива от едно място до друго. Кажи ми сега кой си ти и какво търсиш при великаните!

Отначало скитникът като че ли се готвел да отговори грубо, но после решил, че не бива да се кара с жена и казал съвсем спокойно:

— Казвам се Здравеняка и съм взимал участие в много борби и приключения. От една година насам живея в дома си и вече бях почнал да се питам няма ли работа за мен, когато чух, че хората се оплакват от вас. Вие, великаните, така лошо сте управлявали страната, че никой друг освен вас не можел да живее тук. Дошъл съм сега да поговоря с мъжа ти, не мисли ли да въведе по-добър ред тук?

— Мъжът ми е на лов — отвърнала жената. — Като се върне, той сам ще отговори на въпроса ти. Но според мен онзи, който мисли да задава такива въпроси на един великан, трябва да бъде доста по-голям от теб. Струва ми се, че за твоята чест ще, е по-добре да си отидеш, преди той да се е върнал.

— Щом съм дошъл, ще го почакам — отговорил Здравеняка.

— Аз ти дадох добър съвет — казала жената, — а ти прави, каквото знаеш. Седни сега на скамейката да те почерпя за добре дошъл!

Жената взела един грамаден рог за медовина и тръгнала към бъчвата в ъгъла на стаята. На госта бъчвата не се видяла много голяма, но когато жената извадила чепа, медовината потекла в рога с такъв грохот, като че ли в стаята имало цял водопад. Рогът скоро се напълнил и и домакинята се опитала да запуши бъчвата. Но медовината, която шуртяла от бъчвата, изтръгнала чепа от ръцете й и потекла по пода. Жената опитала още веднъж, но не успяла. Тогава повикала госта на помощ.

— Здравеняко, не виждаш ли, че медовината изтече? Ела турни чепа!

Гостът веднага скочил да й помогне. Взел чепа и се опитал да запуши бъчвата, но медовината го грабнала от ръцете му и продължила да залива пода.

Здравеняка повторил опита си няколко пъти, но безуспешно. Най-сетне захвърлил чепа. Целият под бил залян с медовина и за да може тя да се изтича, чужденецът започнал да копае дълбоки бразди в твърдия каменен под, както децата правят бразди напролет в пясъка, за да се изтича водата от топящия се сняг. Тук-там правел дълбоки дупки, в които да се събира медовината. През това време жената мълчала и ако вдигнел поглед към нея, щял да види с какъв ужас го гледала тя. Когато свършил, жената му казала подигравателно:

— Благодаря, Здравеняко. Виждам, че правиш каквото можеш. Обикновено мъжът ми запушва бъчвата, но не може да се иска от всички да бъдат толкова силни. Щом не можеш да свършиш това, най-добре е според мен веднага да си отидеш.

— Няма да си отида преди да свърша това, за което съм дошел — отвърнал чужденецът. Той изглеждал много засрамен и смутен.

— Седни тогава на скамейката. Ще сложа гърнето на огъня да ти сваря каша!

И домакинята сложила да вари каша. Но когато кашата била почти готова, тя се обърнала към госта:

— Сега виждам, че брашното се е свършило и кашата няма да стане достатъчно гъста. Не можеш ли да завъртиш няколко пъти мелницата до теб? Между камъните има жито. Но трябва да събереш всичките си сили, защото мелницата не върви леко.

Гостът не оставил да го молят дълго. Мелницата не му се видяла много голяма, но като се опитал да завърти камъка, не можал дори да го помръдне. Трябвало да употреби всичките си сили, за да го завърти веднъж.

През това време жената го гледала мълчаливо. Но когато оставил мелницата, тя казала:

— Мъжът ми повече ми помага, но от теб не може да се иска онова, за което не ти стигат силите. Не виждаш ли, че за тебе е по-добре да не се срещаш с мъжа ми, който може да смели с тази мелница, колкото брашно иска?

— Все пак искам да се срещна с него — отговорил Здравеняка тихо.

— Седни тогава, докато ти стъкмя постеля — казала жената, — защото сигурно ще трябва да останеш да пренощуваш!

Тя струпала цял куп завивки и възглавници и му пожелала лека нощ.

— Дано постелята не ти се види твърда — казала тя, — но мъжът ми всяка нощ спи на такова легло.

Когато Здравеняка се опънал на постелята, почувствувал под себе си толкова ръбове и буци, че не можело и да се мисли за спане. Както и да се обръщал и въртял, все му било неудобно. Тогава почнал да хвърля насам възглавница, натам завивка и накрая легнал на земята и спал спокойно до сутринта.

Но когато слънцето изгряло, той станал и напуснал къщата на великана. Минал през двора, излязъл и затворил портата зад себе си. Изведнъж жената на великана изникнала до него.

— Виждам, че си тръгваш, Здравеняко — рекла му тя. — Това наистина е най-доброто, което можеш да направиш.

— Ако мъжът ти може да спи на такава постеля, каквато ти ми постла снощи — отвърнал Здравеняка намръщено, — не искам и да го видя! Той трябва да е човек от желязо и с него никой не може да се пребори.

Жената на великана се била облегнала на оградата.

— Сега, когато си отиваш, Здравеняко — казала тя, — трябва да знаеш, че с твоето посещение у нас ти съвсем не се изложи, както сигурно си мислиш. Нищо чудно, че пътят през стаята ти се видя дълъг, защото ти измина цялото плато, наречено Йемтланд. Не е чудно, че не можа да запушиш бъчвата, защото срещу теб течеше всичката вода, която се спуска от снежните планини. А когато отведе водата по пода, ти направи бразди и дупки, които сега са реки и езера. Когато завъртя мелницата веднъж, това не беше малко нещо. Между камъните имаше не жито, а варовник и пясъчник и ти смля толкова много, че сега цялото плато е покрито с хубава плодородна земя. Не ме учудва и това, че не можа да спиш на постелята, която ти бях стъкмила, защото бях турила големи остри планински върхове. Ти ги разхвърли из цялата страна и аз не съм сигурна дали хората и за това ще ти бъдат така благодарни, както за другото, което направи. Сега ти пожелавам добър път и ти обещавам, че ние с мъжа ми ще се преселим на такова място, дето няма да можеш да идваш така лесно.

Докато слушал, скитникът се ядосвал все повече и повече, а когато жената свършила, измъкнал от пояса си чук. Но докато го вдигне, жената изчезнала, а на мястото на къщата се виждала само сива планинска стена. Останали обаче грамадните реки и езера, за които той направил място на платото, и плодородната земя, която смлял. Останали също и чудните планини от Фроствиксфйел и от Овиксфйел до Сюларна край границата, които са красотата на Йемтланд и правят всички хора силни, здрави, безстрашни и весели.