Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nils Holgerssons underbara resa genom Sverige, 1906–1907 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Стоян Кайнаров, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- unicode(2008)
Издание:
Селма Лагерльоф. Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
Редактор Атанас Звездинов
Художник Бертил Любек
Художествено оформление Георги Дойчинов
Художествен редактор Иван Стоилов
Технически редактор КатяБижева
Коректор Галина Луцова.
II издание. ЛГ IV. Година 1976. Дадена за набор на 15.IV.1976 година. Подписана за печат на 12.VIII. 1976 година. Излязла от печат на ЗО.Х.1976 година. Поръчка № 134. Формат 1/16 70/100. Печатни коли 27. Издателски коли 34,99. Цена на книжното тяло 1,58 лева. Цена 1,63 лева
„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
ДПП „Балкан“ — София, 1976
Svenska bokfoerlaget. Albert Bonnier. Stockholm. 1947
История
- —Добавяне
XXXVIII
Орелът Горго
В скалистата долина
Далеч в Лапландските планини, на една издатина над стръмна пропаст, имаше орлово гнездо. То беше направено от навити едно върху друго борови клончета. Дълги години гнездото беше доизграждано и заздравяване и сега стоеше на скалата, повече от два метра широко и високо почти колкото лапландска хижа.
Под скалата с гнездото имаше широка долина, в която лете живееха ято диви гъски. Долината беше прекрасно убежище за тях. Планините я прикриваха така, че дори и лапландците не подозираха за съществуванието й. Сред нея имаше малко кръгло езерце с хубава храна за гъсетата, а обраслите с ракитак и криви брезички брегове бяха пълни с прекрасни места за мътене.
От незапомнени времена горе на скалата живееха орли, а долу в долината — диви гъски. Всяка година орлите отвличаха по няколко гъски, но не толкова много, че гъските да не смеят да живеят в долината. От своя страна и дивите гъски имаха известна полза от орлите. Те наистина бяха грабители, но ги пазеха от други хищници.
Няколко години преди Нилс Холгерсон да тръгне с дивите гъски, старата водачка Ака от Кебнекайзе стоеше една сутрин в долината и гледаше към орловото гнездо. Орлите обикновено излизаха на лов един час след изгрев слънце и лете, когато живееше в долината, Ака всяка сутрин ги чакаше, за да види дали ще се спуснат надолу, или ще потърсят други места за лов.
Не мина много време и двете грамадни птици напуснаха гнездото. Те се издигнаха във въздуха, красиви и страшни, и се насочиха към равнината. Ака въздъхна облекчено.
Старата водачка беше престанала да снася яйца и да отглежда малки и през лятото обикновено обикаляше гнездата на другите и ги учеше как да мътят и как да се грижат за гъсетата. Освен това тя ги пазеше не само от орлите, а и от лисиците, от кукумявките и от всички други врагове на дивите гъски и на малките им.
Към обяд Ака отново почваше да се оглежда за орлите. По летенето им тя познаваше имали ли са добър лов и в такъв случай се чувствуваше спокойна за ятото си. Но този ден тя не видя кога се бяха върнали. „Сигурно съм остаряла и оглупяла — мислеше си тя, докато чакаше. — Те отдавна трябва да са се прибрали.“
И следобеда тя гледа нагоре, в очакване да ги види на скалата, дето си почиваха. Потърси ги и надвечер, когато идваха да се къпят в планинското езеро, но пак не ги видя и отново почна да се оплаква от старостта си. Така беше свикнала да ги вижда над главата си, че не можеше да си представи да не са се върнали.
Сутринта Ака отново беше на пост, но пак не ги видя. Ала в утринната тишина чу крясък, който идваше откъм орловото гнездо и беше едновременно жален и ядовит. „Дали пък наистина не се е случило нещо с орлите?“ — помисли си тя и бързо се издигна нагоре, за да погледне в гнездото.
Тя не видя нито орела, нито орлицата. В гнездото имаше само едно полуголо орле, което крещеше за храна.
Ака се спусна бавно и колебливо към орловото гнездо. Страшно място беше това. Личеше, че тук живеят грабливи птици. В гнездото и около него се виждаха бели кости, кървави пера и парчета кожа, заешки глави, птичи човки и крака. И орлето беше противно за гледане. То имаше голяма зинала човка, тялото му беше тромаво и покрито с мъх, а по недоразвитите му криле само тук-там стърчеха пера.
Най-после Ака преодоля отвращението си и кацна на края на гнездото, като се оглеждаше неспокойно, защото очакваше орлите да се върнат всеки момент.
— Добре, че някой все пак дойде — изкрещя орлето. — Веднага ми донеси да ям!
— Полека, полека, не бързай толкова! — отговори Ака. — Кажи ми първо къде са баща ти и майка ти!
— Откъде да знам! Вчера сутринта тръгнаха нанякъде, като ми оставиха само една мишка. Ти и сама разбираш, че мишката отдавна е изядена. Как не я е срам майка ми да ме оставя да умирам от глад!
Сега Ака си помисли, че орлите може наистина да са застреляни. Ако оставеше орлето да умре от глад, може би щеше да се отърве завинаги от тези грабители. Но тя не можеше да захвърли така едно безпомощно малко същество.
— Какво зяпаш? — кресна орлето. — Не чу ли, че искам да ям? Ака разпери криле и се спусна към езерото в дъното на долината.
След малко се върна в орловото гнездо с пъстърва в човката си. Когато тя остави рибата в гнездото, орлето се разяри.
— Да не мислиш, че мога да ям такова нещо! — изкрещя то, бутна рибата настрана и се опита да клъвне Ака. — Веднага ми донеси някоя яребица или плъх, чуваш ли!
Ака протегна глава и силно го ущипа по гърба.
— Слушай — каза тя, — щом аз те храня, ще ядеш това, което ти нося! Баща ти и майка ти са мъртви и не могат да ти помогнат. А ако искаш да умреш от глад, докато чакаш да ти донеса яребици и плъхове, аз няма да ти преча.
После тя си отиде и се върна след доста дълго време. Орлето беше изяло рибата и когато тя сложи пред него друга, то веднага глътна и нея, макар и с явно отвращение.
Работата на Ака не беше лесна. Орлите не се върнаха вече и тя трябваше да носи храна на орлето. Хранеше го с риба и жаби и те му понасяха, защото порасна и заякна. То скоро забрави родителите си и беше убедено, че Ака е истинската му майка. Тя също го обичаше като свое собствено дете. Мъчеше се да го възпита добре и да го отучи от жестокостта и високомерието му.
След няколко седмици Ака забеляза, че скоро ще си сменя перата и няма да може да лети. Цял месец тя нямаше да може да храни орлето и то щеше да умре от глад.
— Слушай, Горго — каза му Ака един ден, — аз вече няма да мога да ти нося риба. Ще имаш ли смелост да се спуснеш в долината, за да продължа да те храня? Трябва да избереш едно от двете: или да останеш тук, осъден на гладна смърт, или да се хвърлиш долу, което също може да ти струва живота.
Скоро крилете на орлето толкова пораснаха, че можеха лесно да го носят, но то се научи да лети едва наесен заедно с гъсетата. Сега за него настъпи чудно време, защото то надпреварваше всички в хвърченето. Другарите му оставаха във въздуха само колкото е необходимо, но то летеше по цели дни. Все още не можеше да разбере, че е от друг род, но много неща го учудваха и то непрекъснато задаваше въпроси на Ака.
— Защо яребиците и мишките бягат и се крият, като видят сянката ми на планината? — питаше то. — От другите гъсета не се боят така.
— Докато лежеше горе на скалата, крилете ти много пораснаха — отвръщаше Ака. — Затова малките животни се плашат. Но ти не се отчайвай! От теб ще стане чудесна птица.
Като се научи да лети, то свикна и да си лови само риби и жаби, но скоро и над това се замисли.
— Защо аз се храня с риби и жаби, а другите гъсета само пасат? — попита то.
Без да се колебае нито миг, орлето застана на края на гнездото, измери с поглед разстоянието, разпери малките си криле и се хвърли надолу. Преобърна се няколко пъти във въздуха, но все пак успя да си послужи с крилете и кацна на земята невредимо.
Долу Горго прекара цялото лято с малките гъсета и се сприятели с тях. Тъй като и той се смяташе гъсе, мъчеше се да живее като тях и когато те плуваха в езерото, той също се опитваше да плува. Няколко пъти едва не се удави. Срам го беше, че не може да се научи да плува и отиде при Ака да се оплаче.
— Защо не мога и аз да плувам като другите? — попита той.
— Докато лежеше горе на скалата, краката ти много пораснаха и ноктите ти се изкривиха — отговори му Ака. — Но няма защо да се отчайваш! От теб ще стане чудесна птица.
— Защото не можех да те храня с друго горе на скалата — отвръщаше Ака, — Но ти не се отчайвай! От теб все пак ще стане чудесна птица.
Когато наесен дивите гъски отлетяха на юг, с ятото тръгна и Горго, Той продължаваше да се смята негов член. Но във въздуха хвърчаха много птици и като виждаха орел в ятото на Ака, сред тях настъпваше смут. Ятото на дивите гъски непрекъснато беше обкръжено от тълпи любопитни, които високо изказваха недоумението си. Ака ги молеше да мълчат, но не беше възможно да обуздае толкова много зли езици.
— Защо ме наричат орел? — питаше непрекъснато Горго, като се ядосваше все повече и повече. — Не виждат ли, че съм дива гъска? Аз не съм хищник, който яде подобните си. Как смеят да ме наричат с такова грозно име?
Веднъж прелетяха над един чифлик. Кокошките се разхождаха по бунището и кълвяха.
— Орел! Орел! — развикаха се те и се пръснаха да се скрият.
Горго, който беше чувал, че орлите се смятат за големи разбойници, не можа да сдържи яда си. Сви криле, спусна се като стрела към земята и заби нокти в една кокошка.
— Сега ще ти покажа какъв орел съм аз! — викаше той сърдито, като я кълвеше с клюна си.
В този миг Ака го извика и той послушно се издигна във въздуха. Ака дойде до него, за да го укроти.
— Какво правиш? — кореше го тя и го удряше с човката си. — Да не би да искаш да разкъсаш нещастната кокошка? Как не те е срам!
Орелът изслуша покорно упреците й. От големите ята птици, които ги обкръжаваха, се посипа буря от подигравки и обиди. Като ги чу, орелът изгледа злобно Ака, сякаш се готвеше да се нахвърли върху нея. Но той се въздържа, размаха криле и се издигна високо във въздуха, където никакъв вик не можеше да го достигне. Там започна да кръжи, докато изчезна от очите им.
След три дена той се върна в ятото.
— Сега зная кой съм — каза той на Ака. — Щом съм орел, трябва да живея така, както подобава на орел. Но нищо не ни пречи да си останем приятели. Аз никога няма да нападна нито теб, нито която и да е гъска от ятото ти.
Но Ака много държеше да направи от орела кротка и безопасна птица и не й се щеше да го остави да живее, както той си иска.
— Да не мислиш, че мога да бъда приятелка с хищник? — викна тя. — Живей, както съм те учила, тогава пак ще можеш да се присъединиш към ятото!
И двамата бяха горди и непреклонни и никой не искаше да отстъпи. Тогава Ака му забрани да се мярка пред очите й и така му се разсърди, че никой не смееше да спомене името му пред нея.
Оттогава Горго тръгна да скита из страната, самотен и ненавиждан като всички големи разбойници. Често биваше мрачен и сигурно си спомняше с копнеж за онова време, когато смяташе, че е дива гъска и-играеше с веселите гъсета. Между животните се славеше с храбростта си. Казваха, че не се бои от някого другиго освен от втората си майка Ака. Говореше се също така, че никога не е нападал дива гъска.
В плен
Горго беше вече тригодишен и още не се бе замислял да си създаде семейство, когато един ловен го хвана и го продаде в Скавсен. Там имаше още два орела. Държаха ги в клетка от железни пръти и стоманен тел. Клетката беше на открито и толкова голяма, че в нея бяха сложили няколко дървета и куп камъни, за да се чувствуват орлите като у дома си. Но въпреки това те не бяха доволни. По цял ден седяха на едно и също място. Хубавите им тъмни пера бяха изгубили блясъка си и се бяха разрешили, а очите им се взираха с безнадежден копнеж в небесните висини.
Първата седмица, която прекара в плен, Горго беше все още жив и подвижен, но после и у него почна да се промъква някакво тежко равнодушие. Застояваше се на едно място като другите орли, гледаше право пред себе си, без на вижда нещо, и така загуби представа за дните.
Една сутрин, когато дремеше както обикновено. Горго чу, че някой го повика. Толкова беше безразличен към всичко, че дори не погледна надолу.
— Кой ме вика? — попити той.
— Не ме ли познаваш, Горго? Аз съм Палечко, който пътуваше с дивите гъски.
— И Ака ли е пленена? — попита Горго, като че ли се събуждаше от дълбок сън.
— Не, Ака, белия гьсох и цялото ято са добре и сега трябва да са в Лапландия — отговори момчето. — Само аз съм пленник тук.
Докато момчето говореше, Горго се обърка и се загледа пред себе си както по-рано.
— Кралски орел! — извика момчето Аз не съм забравил, че ти веднъж ме върна при дивите гъски и че пощади, живота на белия гъсок. Кажи ми, не мога ли да ти помогна някак?
Горго едва-едва повдигна глава.
— Не ме смущавай, Палечко! — каза той. — Аз сънувам, че отново се нося свободно във въздуха. Остави ме да спя!
— Размърдай се и погледни какво става около теб! — подкани го момчето. — Инак и ти ще станеш такъв жалък като другите орли.
— Аз мечтая да стана като тях. Те са потънали в сънищата си и нищо вече не може да ги смути — отвърна орелът.
Когато нощта настъпи и орлите заспаха, горе, в стоманената мрежа, която покриваше клетката им, се чу леко стържене. Старите, затънели орли продължиха да спят, но Горго се събуди.
— Кой е? Кой се движи по покрива? — попита той.
— Аз съм, Горго, Палечко — отвърна момчето. — Изпилвам стоманената мрежа, за да можеш да избягаш.
Орелът вдигна глава и видя в светлата нощ как момчето седеше и пилеше мрежата над клетката. За миг той се обнадежди, но безразличието скоро взе връх.
— Аз съм голяма птица, Палечко — каза той. — Как ще успееш да изпилиш толкова тел, че да мога да изляза! По-добре зарежи тази работа и ме остави на мира.
— Спи сега и не се бъркай в моите работи! — отвърна момчето, — Няма да свърша тази нощ, а може би и следната, но все пак ще се опитам да те освободя, преди да си пропаднал съвсем.
Горго заспа, а като се събуди на сутринта, веднага забеляза, че доста голяма част от мрежата е изпилена. Тоя ден той не беше тъй сънлив, както преди. Пляскаше с криле и подскачаше по клоните на дърветата, за да раздвижи вкочанените си стави.
Рано една сутрин, когато на небето пламваха първите зари, Палечко събуди орела.
— Опитай сега, Горго! — рече му той.
Орелът погледна нагоре. Момчето действително беше изпилило голяма дупка в мрежата. Горго размаха криле и се вдигна нагоре. Няколко пъти се блъсна и падна в клетката, но най-сетне благополучно се измъкна на свобода.
Той бързо се издигна към небето, а Палечко го гледаше тъжно и мечтаеше някой да освободи и него.
Сега момчето живееше в Скансен. Беше се запознало с всички животни, които бяха затворени там, и с много от тях се бе сприятелило. В Скансен имаше толкова забавни и интересни неща, че времето минаваше бързо Но то все си мислеше за гъсока Мортен и за другите птици от ятото. „Ако не ме обвързваше даденото обещание — мислеше си то, — щях да намеря някоя птица да ме отнесе при тях.“
Изглеждаше странно, че Клемент Ларсон не бе освободил момчето, но не трябва да забравяме колко замаян беше той, когато напусна Скансен. Сутринта, преди да замине, той поиска да сложи храната на джуджето в синята купичка, но за нещастие не можа да я намери. По-пречиха му и всичките ланландци, дапарнци, работници и градинари от Скансен, които бяха дошли да то изпратят. На тръгване той помоли един стар лапландец да му помогне.
— Виж какво — каза му Клемент, — тук живее едно джудже и аз всяка сутрин му оставям храна. Направи ми една услуга. Ето ти тези пари, купи утре една синя купичка и я сложи с малко каша к мляко под стълбата на къщата от Болнес!
Лапландецът го изгледа учудено, но време за обяснения нямаше, защото Клемент трябваше да тръгва за гарата.
Лапландецът отиде в града да търси купичка, но като не намери синя купи бяла. В нея той добросъвестно оставяше храна всяка сутрин.
По този начин момчето още не бе освободено от даденото обещание. То знаеше, че Клемент го няма, но само не можеше да си отиде.
Тази нощ момчето мечтаеше за свобода повече от всякога. Настъпило бе вече истинското пято. Докато пътуваше с гъските, то неведнъж бе понасяло студ и влага и затова, когато пристигна в Скансен, дори се зарадва Страх го беше, че ще замръзне в Лапландия. Но сега времето се бе стоплило, земята се бе раззеленила, брезите и тополите бяха облекли, копринените си листа, черешите и другите овощни дървета цъфтяха. Къпините бяха завързали плод, дъбовете предпазливо разпускаха листчетата си, а в зеленчуковите лехи на Скансен се зеленееха грахът, бобът и зелето. „Сега сигурно е топло и хубаво и в Лапландия — мислеше си момчето. — Как ми се иска да седна на гьрба на Мортен през някоя такава свежа утрин! Колко хубаво ще е да се поразходя в тихия топъл въздух и да погледам земята, украсена със зелена трева и пъстри цветя“
Това си мислеше то, когато орелът изведнъж се спусна отгоре и капна до него на покрива на клетката.
— Исках да проверя дали крилете ми са още добри — каза Горго. — Ти сигурно си си помислил, че съм те изоставил! Сядай сега на гърба ми да те заведа при другарите ти!
— Не, това е невъзможно отвърна момчето. — Дал съм дума да стоя тук, докато ме освободят.
— Не дрънкай глупости! каза Горго. — Първо, тебе са те докарали тук против волята ти, а после са те заставили да обещаеш, че ще останеш! Не разбираш ли, че такова обещание няма защо да се изпълнява?
— Все пак съм принуден да го изпълня — отговори момчето. — Благодаря ти за доброто желание, но ти не можеш да ми помогнеш.
— Не мога ли? — попита Горго. — Ей сега ще видиш!
И той грабна Нилс Холгерсон в ноктите си, издигна се с него високо в небето и изчезна към север.