Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (36)

Плуващият град
Петък, 6 май

Едва ли може да има по-мило и по-добро същество от малката сива гъска Дюнфин! Дивите гъски много я обичаха, а белият гъсок беше готов да пожертвува живота си за нея. Когато Дюнфин молеше за нещо, дори и Ака не можеше да й откаже.

Когато стигнаха до Мелар, Дюнфин веднага позна местността. Там на изток беше морето с многото острови и на едно малко островче живееха родителите й и нейните сестри. Тя помоли дивите гъски, преди да заминат, да отидат до дома й, за да видят родителите й, че е жива и здрава. Това щяло да бъде голяма радост за тях.

Ака откровено каза, че родителите и сестрите на Дюнфин не са проявили голяма обич, като са я изоставили в Йоланд. Но Дюнфин не беше съгласна с нея.

— Какво можеха да направят, като знаеха, че не съм в състояние да летя? — възрази тя. — Можеха ли да останат в Йоланд заради мен?

За да убеди гъските, Дюнфин почна да им разказва за родината си. Това било един скалист остров. Отдалеч изглеждало, че там има само камъни, но отблизо се виждало, че между пукнатините има чудесна храна. В скалите и ракитаците пък се намирали най-хубавите места за мътене. Ала най-забележителното нещо бил старият рибар, който живеел на островчето. Дюнфин била чувала, че на млади години той бил голям стрелец и непрекъснато биел птици край морето. Но като остарял и загубил жена си, а децата му заминали и той останал сам, почнал да се грижи за птиците на островчето. Никога не стрелял по тях, а и на други не позволявал да стрелят. Обикалял гнездата и когато птиците мътели, носел им храна. Никой не се боял от него. Дюнфин често била влизала в хижата му и той я хранел с трохи. Затова на островчето се заселили толкова много птици, че вече мъчно се намирало място. Ако напролет закъснявали, случвало се да намерят всички места за мътене заети. Затова родителите и сестрите на Дюнфин трябвало да я изоставят.

Тя дълго моли дивите гъски и най-после успя да ги склони, макар че бяха закъснели и предпочитаха да вървят право на север. Но отклонението им към островите едва ли щеше да забави пътуването повече от един ден.

Една сутрин, след като се нахраниха добре, те полетяха на изток над Мелар. Момчето не знаеше къде точно отиват, но виждаше, че езерото се оживява все повече и повече, а бреговете му стават все по-населени.

Тежко натоварени кораби, салове и рибарски лодки пътуваха на изток и се срещаха или разминаваха с красиви бели параходчета. По бреговете се виеха пътища и железопътни линии, които отиваха в една и съща посока. Някъде на изток имаше някакво място, където тази сутрин-всички искаха да отидат.

На един остров момчето видя голям бял дворец, а малко по на изток по крайбрежието почнаха да се мяркат вили. Отначало те бяха далеч една от друга, после почнаха да се сгъстяват и накрая се заредиха вила до вила. Те бяха най-различни. Някои приличаха на дворци, други — на малки хижи. Имаше дълги ниски постройки и постройки с много кулички. Някои имаха градини, а други бяха разположени направо в гората, която растеше по крайбрежието. Но колкото и да бяха различни, те имаха и нещо общо: не бяха обикновени и прости като другите къщи, а бяха украсени и боядисани в зелено, синьо, бяло и червено като детски къщички.

— Докато момчето разглеждаше вилите, Дюнфин се провикна: — Сега вече знам къде сме. Ей там е Плуващият град.

Момчето погледна напред и отначало не видя нищо друго освен светъл дим и мъгла, която се носеше над водата. После почнаха да се мяркат високи кули и здания с много редици прозорци. Те ту се показваха, ту се скриваха в мъглата. Но бряг не се виждаше. Те като че ли се издигаха от водата.

Като наближиха града, хубавите вили по крайбрежието изчезнаха. Замениха ги мрачни фабрични постройки. Зад високи огради се издигаха купища каменни въглища и дъски, а пред черните, мръсни скели стояха на котва тромави товарни параходи. Но блестящата прозрачна мъгла покриваше и тях и ги правеше големи, величествени и странни, почти красиви.

Дивите гъски прелетяха край фабриките и параходите и се приближиха до обвитите в мъгла кули. После мъглата изведнъж се спусна ниско над водата и само над главите им останаха няколко тънки, леки облачета, красиво оцветени в розово и светлосиньо. Тя скри основите и долната част на къщите и останаха да се виждат само горните етажи, покривите, кулите и фронтоните. Някои къщи изглеждаха високи като вавилонски кули. Момчето си помисли, че може би са построени на хълмове и височини, но те не се виждаха. Открояваха се само къщите, които се издигаха над мъглата. Мъглата беше млечно-бяла, а къщите изглеждаха мрачни и черни, защото слънцето грееше от изток и не можеше да ги освети.

Момчето разбра, че летят над голям град, защото от всички страни се виждаха покриви и кули. Понякога мъглата се пръскаше и то виждаше само вода и… никакъв бряг. Гледката беше много красива, но то се чувствуваше някак потиснато. Така става винаги, когато човек среща нещо, което не разбира.

Като прелетяха над града, мъглата изчезна и ясно се провидяха бреговете, водата и островчетата. Момчето се обърна, за да разгледа града по-добре, но не успя. Сега той изглеждаше още по-странен. Слънцето оцветяваше мъглата в яркочервено, синьо и жълто. Къщите бяха бели, като че ли изградени от светлина, а прозорците и върховете на кулите блестяха като огън. И всичко това плуваше във водата както преди.

Дивите гъски летяха право на изток. Отначало местността изглеждаше както край Мелар. Първо минаха над фабрики и работилници. После по бреговете се заредиха вили. Беше пълно с параходи и лодки, но сега те идваха от изток и отиваха на запад към града.

Вместо малките фиорди на Мелар и малките островчета под тях почнаха да се откриват по-големи водни пространства и големи острови. Сушата избяга настрана и скоро престана да се вижда. Растителността стана по-бедна, широколистните дървета намаляха и бяха изместени от борове. Свършиха се и вилите и на тяхно място почнаха да се явяват селски къщи и рибарски хижи.

Те все продължаваха на изток, докато почнаха да изчезват и големите населени острови. Над водата останаха само малки скали. Никакви брегове не стесняваха залива. Пред тях се простираше безкрайното море.

Тогава дивите гъски кацнаха на едно скалисто островче. Като стъпиха на земята, момчето се обърна към Дюнфин:

— Какъв беше този голям град, над който прелетяхме? — попита то.

— Не знам как го наричат хората — отвърна Дюнфин. — Ние, сивите гъски, го наричаме Плуващият град.

Сестрите

Дюнфин имаше две сестри: Вингшьона и Гулдьога. Те бяха умни и силни птици, но нямаха меката, лъскава перушина на Дюнфин и нейната доброта и приветливост. Още докато бяха малки жълти гъсета, родителите и роднините им, а дори и старият рибар не криеха, че харесват Дюнфин повече от тях и затова сестрите я бяха намразили.

Когато дивите гъски кацнаха на островчето, Вингшьона и Гулдьога пасяха на една полянка недалеч от брега и веднага съгледаха пришелците.

— Погледни, Гулдьога, какви красиви диви гъски кацнаха на острова! — каза Вингшьона. — Рядко съм срещала такива птици. А между тях има и един бял гъсок. Виждала ли си такава хубава птица? Той изглежда почти като лебед.

Гулдьога се съгласи със сестра си, че на острова са кацнали много благородни пришелци. Но изведнъж тя се провикна:

— Вингшьона, Вингшьона! Виждаш ли кого са довели? Вингшьона също видя Дюнфин и така се изненада, че зяпна и засъска.

— Възможно ли е да е тя? Как е попаднала между такива птици? Нали я оставихме да умре от глад на Йоланд?

— Най-лошото е, че тя ще разкаже на татко и на мама как я блъскахме, докато й се изкълчи крилото — каза Гулдьога. — Ще видиш, че ще ни изгонят от острова.

— Щом тая галеница се е върнала, очакват ни само неприятности — съгласи се Вингшьона. — Според мен най-добре ще е да се престорим на много радостни, че си е дошла. Каквато е глупава, тя може и да не е разбрала, че нарочно я блъскахме.

Докато Вингшьона и Гулдьога разговаряха така, дивите гъски стояха на брега и си оправяха перата. После се запътиха в дълга редица по скалите към процепа, в който живееха родителите на Дюнфин.

Родителите на Дюнфин бяха чудесни птици. Те бяха най-старите жители на острова и винаги помагаха със съвети на новодошлите. И те бяха видели дивите гъски, но не можаха да познаят Дюнфин.

— Колко чудно, че на островчето кацнаха диви гъски — каза бащата. — Те са прекрасно ято. Това личи още по летенето. Но няма да е лесно да се намери храна за толкова много птици.

— Още не е толкова препълнено, та да не можем да ги приемем — отвърна жена му. Тя беше също така мила и добра като Дюнфин.

Когато Ака се приближи, родителите на Дюнфин тръгнаха към нея и тъкмо се готвеха да я поздравят, Дюнфин подхвръкна от мястото си на края на редицата и кацна между тях.

— Татко, мамо, ето ме и мен! Не ме ли познавате? — извика тя. Отначало старите не повярваха на очите си, но после познаха дъщеря си и, разбира се, безкрайно се зарадваха.

Докато дивите гъски, гъсокът Мортен и самата Дюнфин квакаха като луди, за да разкажат как е била спасена Дюнфин, към тях дотичаха Вингшьона и Гулдьога. Те отдалеч я поздравяваха и се преструваха на толкова зарадвани от връщането й, че Дюнфин истински се трогна.

Островчето се хареса на дивите гъски и те решиха да продължат пътя си чак на другата сутрин. След малко сестрите поканиха Дюнфин да отиде да види местата, които си бяха избрали за гнезда. Тя веднага тръгна с тях и видя, че те са си избрали много хубави и добре прикрити места за мътене.

— А ти, Дюнфин, къде ще се настаниш? — попитаха те.

— Аз ли? — учуди се Дюнфин. — Аз не мисля да остана на острова. Ще продължа с дивите гъски за Лапландия.

— Колко жалко, че пак ще ни оставиш — отвърнаха сестрите.

— С удоволствие бих останала при вас и при родителите ни — каза Дюнфин. — Но вече обещах на големия бял…

— Какво? — извика Вингшьона. — Ти ще вземеш този красив гъсок? Та това е…

Но тук Гулдьога побърза да я бутне и тя млъкна.

Двете зли сестри имаха много да си говорят този предиобед. Те бяха извън себе си от яд, че Дюнфин има такъв красив годеник като белия гъсок. И те имаха годеници, но това бяха обикновени сиви гъсоци и след като бяха видели Мортен, те им се струваха толкова грозни и дрипави, че не искаха и да ги погледнат.

— Ще пукна от яд! — каза Гулдьога. — Поне да беше взел тебе, Вингшьона!

— По-добре той да бе умрял. Сега цяло лято ще се ядосвам, че Дюнфин се е омъжила за бял гъсок — отговори Вингшьона.

Но сестрите продължиха да се държат любезно с Дюнфин и следобед Гулдьога я взе да й покаже годеника си.

— Той не е толкова красив като твоя — каза Гулдьога, — но затова пък можеш да бъдеш сигурна, че е това, което е.

— Какво искаш да кажеш, Гулдьога? — попита Дюнфин. Отначало Гулдьога замълча, но после каза, че те с Вингшьона се питали дали всичко с белия гъсок е в ред.

— Никога не сме виждали бял гъсок между дивите гъски — каза тя — и се чудим дали не е омагьосан.

— Ей, че сте глупави! Ами той е домашен гъсок — отвърна Дюнфин обидено.

— Но той носи на гърба си един омагьосан — каза Гулдьога — и може и сам да е омагьосан. Не те ли е страх да не е някой черен пеликан?

Тя говореше убедително и успя да изплаши горката Дюнфин. — Ти само се шегуваш — отвърна малката сива гъска. — Искаш да ме изплашиш.

— Аз ти желая доброто, Дюнфин — каза Гулдьога. — Много ще ми е мъчно, ако отлетиш с черен пеликан. Но ще ти кажа нещо. Накарай го да изяде един от тия корени, дето съм събрала тук! Ако е омагьосан, това веднага ще проличи. Ако не е, ще си остане такъв, какъвто е.

Момчето седеше между гъските и слушаше разговора на Ака със стария домакин, когато изведнъж долетя Дюнфин.

— Палечко! Палечко! — извика тя. — Мортен умира! Аз го убих.

— Качи ме на гърба си, Дюнфин, и ме заведи при него! — каза момчето.

Те тръгнаха, Ака и дивите гъски ги последваха. Когато стигнаха, гъсокът лежеше на земята. Той не можеше да каже нито дума, а само пъхтеще.

— Гъделичкай го по гушата и го удряй по гърба! — каза Ака. Момчето я послуша и големият гъсок веднага изкашля един голям корен, който беше заседнал в гърлото му.

— От това нещо ли си ял? — попита Ака, като показа пръснатите на земята корени.

— Да — отвърна гъсокът.

— Добре, че е заседнал в гърлото ти — каза Ака. — Тези корени са отровни. Ако ги беше изял, сигурно щеше да умреш.

— Дюнфин ме накара да ги ям — отвърна гъсокът.

— Даде ми ги сестра ми — каза Дюнфин и разправи всичко.

— Пази се от сестрите си, Дюнфин — посъветва я Ака, — те не ти желаят доброто.

Но Дюнфин не можеше да мисли лошо за никого и когато Вингшьона малко след това я покани да й покаже годеника си, тя веднага тръгна с нея.

— Той не е тъй красив като твоя, но е много по-смел и безстрашен от него.

— Откъде знаеш? — попита Дюнфин.

— От известно време чайките и патиците на острова са много разтревожени, защото всяка сутрин на разсъмване някаква граблива птица, идва и отвлича някоя от тях.

— Каква е тази птица? — попита Дюнфин.

— Никой не знае — отговори сестра й. — На островчето никога не са виждали такава птица и най-чудното е, че тя не напада гъските. Но годеникът ми си е наумил утре да се пребори с нея и да я прогони.

— Дано да сполучи! — каза Дюнфин.

— Не ми се вярва — отвърна сестра й. — Ако моят гъсок беше голям и силен като твоя, можеше да има все пак надежда.

— Искаш ли да помоля Мортен да се пребори с грабливата птица? — попита Дюнфин.

— Разбира се, че искам — каза Вингшьона. — По-голяма услуга ти не би могла да ми направиш.

Сутринта гъсокът стана преди изгрев слънце, кацна насред острова и почна да се оглежда на всички страни. Скоро той забеляза че от запад се задава голяма черна птица. Крилете й бяха много дълги и той веднага разбра, че това е орел. Гъсокът не бе очаквал по-опасен враг от кукумявка и сега му стана ясно, че му предстои борба на живот и смърт. Но и през ум не му мина да избегне срещата с една птица, много по-силна от него.

Орелът се спусна като стрела върху една чайка и заби нокти в нея. Но преди да отлети, Мортен се хвърли върху него.

— Пусни я! — извика той. — И не се мяркай повече тук, защото ще си имаш работа с мен!

— Кой си ти, глупако? — попита орелът. — Имаш щастие, че аз никога не се бия с гъски. Иначе скоро щеше да ти дойде краят.

Мортен се ядоса, че орелът се смята твърде горд, за да се бие с него, спусна се, ухапа го за гърлото и го заудря с криле. Орелът естествено не можеше да претърпи това и влезе в бой, но някак на шега.

Момчето спеше при Ака и дивите гъски, когато Дюнфин се развика:

— Палечко! Палечко! Един орел ще разкъса Мортен!

— Качи ме на гърба си, Дюнфин, и ме заведи при него! — каза момчето.

Когато стигнаха, Мортен целият беше изранен и потънал в кръв, но продължаваше борбата. Момчето не можеше да влезе в бой с орела, затова не му оставаше нищо друго, освен да потърси помощ.

— Бързай, Дюнфин! Извикай Ака и дивите гъски! — каза то. При тези думи на момчето орелът изведнъж прекрати борбата.

— Кой спомена Ака? — попита той. А като видя Палечко и чу крясъка на дивите гъски, изведнъж вдигна криле.

— Кажете на Ака, че никога не съм очаквал да срещна нея или някой от ятото й тук, в морето! — каза той и изчезна с красив бърз полет.

— Това е същият орел, който веднъж ме върна при дивите гъски! — извика момчето, като загледа учудено след него.

Дивите гъски искаха да отлетят от островчето рано, но преди това трябваше да се нахранят. Докато пасяха, при Дюнфин долетя една дива патица.

— Много здраве от сестрите ти — каза тя. — Те не смеят да се покажат между дивите гъски, но ме помолиха да ти напомня, че не бива да напуснеш островчето, без да поздравиш стария рибар.

— Наистина — каза Дюнфин. Но тя беше толкова изплашена, че не искаше да отиде сама, а помоли гъсока и Палечко да я придружат до хижата.

Вратата беше отворена. Дюнфин влезе, а другите останаха отвън. В следния миг Ака даде сигнал за тръгване и те извикаха Дюнфин. Сивата гъска излезе от хижата и полетя с дивите гъски.

Бяха изминали доста път, когато момчето се вгледа в сивата гъска, която ги следваше. Дюнфин обикновено летеше тихо и леко, а тази птица летеше с тежки, силни удари на крилете.

— Ака, върни се! Ака, върни се! — развика се то. — С нас има чужда птица! Вингшьона ни следва.

Сивата гъска нададе такъв грозен и злобен вик, че всички разбраха коя е тя. Ака и другите се обърнаха към нея, но сивата гъска не избяга веднага. Тя се спусна към големия бял гъсок, грабна Палечко и отлетя с него.

Започна се бясна гонитба над морето. Вингшьона летеше бързо, но дивите гъски я настигаха и за нея нямаше никаква надежда да избяга.

Изведнъж откъм морето се издигна малко бяло облаче и проехтя изстрел. В гонитбата те не бяха забелязали, че са прелетели над една лодка, в която седеше самотен рибар.

От изстрела не беше засегнат никой, но точно над лодката Вингшьона отвори човката и изпусна Палечко в морето.