Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (30)

Старият миньорски град
Петък, 29 април

На гарвана Батаки никъде в Швеция не му харесваше така, както във Фалун. Щом напролет земята почнеше да се показва изпод снега, той заминаваше и прекарваше няколко седмици край стария миньорски град.

Фалун се намира в една долина, през която тече малка рекичка. На северния край на долината се вижда красиво бистро езерце със зелени, дълбоко нарязани брегове, наречено Варпан. А на южния край има голям залив на езерото Рун, наречен Тискен, водата в който е плитка и мътна, а бреговете му са грозни, блатисти, потънали в нечистотии. На изток от долината се издига красива планина, на върха на която растат високи борове и сочни брези, а склоновете й са покрити със сенчести овощни градини. На запад от града също има възвишение. Най-горната част е обрасла с хилави храсти, склоновете са голи и плешиви, без всякакво дръвче или тревичка — същинска пустиня. Единственото нещо там са пръснатите големи кръгли каменни блокове.

Градът Фалун лежи в долината от двете страни на рекичката. Той като че ли е построен според местността. Всички красиви и разкошни здания се намират в зелената част на долината. Там са двете черкви, градският съвет, жилището на окръжния управител, канцелариите на мините, банките, хотелите, училищата, болницата и хубавите вили и жилища. На черната част се редят уличка след уличка малки червени едноетажни къщи, дълги грозни бараки и големи тромави фабрични постройки. А оттатък уличките, сред голямата каменна пустиня, се намира фалунската мина със своите инсталации, асансьори и помпи, със старинните здания, клюмнали по разкопаната земя, с черните високи купища сгурия и дългите редици пещи.

Батаки дори не поглеждаше източната част на града и красивото езеро Варпан. Много му харесваше западната част и залива Тискен. Гарванът Батаки много обичаше всичко тайнствено, всичко онова, което даваше повод за мъдруване и разсъждения и раздвижваше мислите, а такива неща той намираше в изобилие в черната част на града. На него и сега му правеше голямо удоволствие да се мъчи да разбере защо старият червен дървен град още не беше изгорял като всички други червени дървени градове в тая страна. Чудеше се също така докога ще стоят клюмналите къщи край мината. Мислил беше за голямата шахта, бездънния отвор сред мината, и беше отивал чак до дъното му, за да види откъде се е взело това празно място. Чудил се беше на купищата сгурия, които обграждаха шахтата и постройките като стени. Мъчил се беше да си обясни какво искаше да каже малката сигнална камбана, която отмерваше по един къс, злокобен удар на равни промеждутъци през цялата година, а най-много се чудеше какво ли може да се види дълбоко под земята, където медната руда се копаеше столетия наред и където кръстосваха безброй ходове. Като успяваше да си отговори горе-долу задоволително на тези въпроси, Батаки отлиташе в страшния каменист пущинак, за да помисли защо между каменните блокове не расте трева, или пък отиваше на Тискен. За него този залив беше най-прекрасното място на света. Защо в него нямаше никаква риба и защо водата, когато се развълнуваше при буря, ставаше понякога съвсем червена? Това беше много чудно, защото един голям поток, който идваше откъм мините и щ вливаше в залива, имаше блестяща светложълта вода. Блъскаше си главата да разбере какви са разрушените постройки, пръснати по брега, и малката дъскорезница „Тиске“, която лежеше оградена от зелени градини и сенчести дървета между дивия каменист пущинак и чудния залив.

Същата година, когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, на брега на Тискен, недалеч от града, още съществуваше една стара постройка, наречена Сярната кухня, защото в нея се правеше сяра по няколко месеца през година. Това беше една стара барака, боядисана някога в червено, която постепенно беше станала сивокафява. Нямаше прозорци, а само редица отвори с черни капаци, почти винаги добре затворени. В тази постройка Батаки не бе успял да надникне досега и тя привличаше любопитството му повече от всичко друго. Той подскачаше по покрива, за да намери някоя дупка, и често кацаше на високия комин и надничаше в тесния му отвор.

Веднъж Батаки пострада много зле. Духаше силен вятър. Един капак на старата сярна кухня се беше отворил и Батаки използува случая да се вмъкне през отвора, за да разгледа постройката. Но едва-що влезе и капакът се хлопна зад нето. Батаки остана затворен. Надяваше се, че вятърът пак ще отвори капака, но той нямаше подобни намерения.

През дупките и пролуките в стените влизаше малко светлинка и Батаки има поне удоволствието да разгледа кухнята отвътре. Нямаше нищо друго освен една голяма пещ и закрепените край стените няколко казана, които скоро му омръзнаха. А когато поиска да си отиде, оказа се, че това все още е невъзможно. Вятърът не благоволяваше да отвори капака. Всички врати и капаци бяха затворени. Гарванът просто беше попаднал в затвор.

Батаки почна да вика за помощ и вика цял ден. Едва ли има други животни, които да вдигат врява с такова усърдие като гарваните, и скоро далеч наоколо всички знаеха, че той е попаднал в плен. Първа научи за нещастието сивата котка от дъскорезницата „Тиске“. Тя го разказа на кокошките, които пък го изкудкудякаха на всички прелитащи птици. Скоро то беше известно на всички гарги, врани, гълъби и врабчета в град Фалун. Те веднага пристигнаха в старата Сярна кухня, за да научат подробности. Много им беше мъчно за гарвана, но никой не можа да измисли как да му помогнат.

Изведнъж Батаки им изкряска с пискливия си свадлив глас:

— Ей, вие отвън, млъкнете и слушайте малко! Щом казвате, че сте готови да ми помогнете, идете и намерете старата дива гъска Ака от Кебнекайзе и ятото й! Мисля, че по това време на годината те трябва да са в Даларна. Кажете на Ака какво ми се е случило. Тя води със себе си единственото същество, което според мен може да ми помогне.

Пощенският гълъб Агар, най-добрият вестоносец в цялата страна, намери ятото диви гъски край брега на Далелв и на мръкване двамата с Ака пристигнаха и кацнаха пред Сярната кухня. Палечко седеше на гърба на Ака, а другите бяха останали на едно островче в езерото Рун, защото Ака смяташе, че ако дойдеха във Фалун, от тях щеше да има повече вреда, отколкото полза.

След като се посъветва малко с Батаки, Ака взе Палечко на гърба си и замина за един чифлик недалеч от Сярната кухня. Тя обиколи бавно градините и брезовите, горички, които обкръжаваха малкия чифлик, като се взираше заедно с момчето надолу. Личеше, че тук е имало деца, които са си играли навън, и не след дълго те намериха онова, което им трябваше. В едно игриво малко пролетно поточе тракаха няколко тепавички и близо до тях момчето намери длето. На две дървени магарета стоеше полузавършена лодчица, а до нея се търкаляше клъбце тънък канап.

Те взеха тези неща и се върнаха към Сярната кухня. Момчето завърза канапа за комина, хвърли клъбцето в дълбокия отвор и се спусна по канапа. След като поздрави Батаки, който му благодари с подбрани думи, то почна да дълбае с длетото дупка в стената.

Стените на Сярната кухня не бяха дебели, но с всеки удар момчето издялваше толкова малка и тънка тресчица, че дори плъх би могъл да я отчупи с предните си зъби. Ясно беше, че ще трябва да работи цяла нощ, а може би и през деня, докато направи достатъчно голям отвор, през който да може да се провре гарванът.

Батаки с такова нетърпение очакваше да бъде освободен, че не можеше да заспи, а стоеше до момчето, което работеше. Отначало момчето беше много усърдно, но след малко гарванът забеляза, че ударите се разредиха и най-после съвсем заглъхнаха.

— Ти сигурно се умори и не можеш вече да работиш, нали? — попита го гарванът.

— Не, не съм се уморил — отвърна момчето и отново взе длетото, — но отдавна не съм спал както трябва. Чудя се какво ще направя, за да не заспя сега.

Известно време работата вървя бързо, но скоро ударите пак се разредиха. Гарванът отново събуди момчето, но разбра, че ако не намери начин да го държи будно, ще трябва да остане при него не само цялата нощ, а и целия следващ ден.

— По-лесно ли ще работиш, ако ти разкажа една история? — попита той.

— Може би — отвърна момчето, като се прозина. Така му се спеше, че едва държеше длетото.

Приказката за мината Фалун

— Ще ти кажа, Палечко — почна Батаки, — че аз съм живял дълги години на земята. Виждан съм и добро, и лошо и много пъти съм бил пленник на хората. Така аз не само научих езика им, а разбрах и много от науките им, Затова мога да твърдя, че в страната няма друга птица, която така добре да познава роднините ти като мен.

Веднъж един миньор тук, във Фалун, ме държа няколко години в клетка и от него научих това, което сега ще ти разкажа.

Някога в Даларна живял един великан, който имал две дъщери. Когато остарял и почувствувал, че краят му е дошъл, той повикал дъщерите си, за да им раздели имотите си.

Няколко от планините му били пълни с медна руда. Те били най-голямото му богатство и тях той искал да остави на дъщерите си.

„Но преди да ви ги завещая — казал той, — трябва да ми обещаете, че ако някой чужденец открие медните ви планини, ще го убиете, преди той да успее да ги покаже на друг човек.“

По-голямата му дъщеря била жестока и буйна и без много да мисли, обещала да изпълни волята на баща си. Другата била по-милостива и бащата видял, че се поколебала, преди да обещае. Затова той й оставил само една трета от наследството, а голямата дъщеря получила двойно по-голяма част.

„Знам, че мога да разчитам на тебе като на мъж — казал великанът — и затова ти оставям мъжки дял.“

Скоро след това великанът умрял и дълго време дъщерите му изпълнявали точно обещанието си. Неведнъж някой беден дървар или ловец виждал медната руда, която на много места се показвала на повърхността на земята, но още щом се приберел у дома си и разкажел какво е видял, случвало му се някакво нещастие. Или сух бор падал върху него и го убивал, или го връхлитала лавина. Той нямал време да покаже на друг къде из тая пустош се намира съкровището.

По онова време селяните изпращали лете добитъка си на паша навътре в горите. С него отивали и овчарките, за да доят млякото и да правят сирене и масло. За да подслонят хората и добитъка, селяните разчиствали някое място в гората и правели там няколко къщурки, които наричали овчарски хижи.

Един селянин, който живеел край Далелв, в енорията Турсонг, построил овчарските си хижи край брега на езерото Рун, където почвата била толкова каменлива, че никой не се опитвал да я обработва. Веднъж през есента селянинът тръгнал с два товарни коня, за да помогне на овчарката да прибере добитъка, маслото и сиренето. Като броял добитъка, той забелязал, че рогата на един козел са съвсем червени.

„Какво е станало с рогата на Коре?“ — попитал той овчарката.

„Не зная — отвърнала тя. — Всяка вечер се прибира със червени рога. Сигурно смята, че така е много красив.“

„Така ли мислиш?“ — попитал селянинът.

„Тоя козел е много упорит. Ако му избърша рогата, той веднага отива и ги боядисва отново.“

„Избърши ги тогава — казал селянинът, — да го видя какво ще прави!“

Щом му избърсали рогата, козелът хукнал към гората. Селянинът го последвал и когато го настигнал, козелът стоял и си търкал рогата в няколко червени камъка. Селянинът взел камъните, близнал ги и ги помирисал. Веднага разбрал, че е намерил някаква руда.

Докато стоял и се чудел, по стръмнината до него се търколил голям каменен блок. Селянинът отскочил настрана и се спасил, но козелът Коре попаднал под блока и бил смазан. Като погледнал нагоре по стръмнината, селянинът видял една едра здрава жена, която се готвела да търкулне към него друг каменен блок.

„Какво правиш? — извикал селянинът. — Аз не съм ти сторил нищо нито на теб, нито на близките ти.“

„Зная — отговорила жената. — Но трябва да те убия, защото откри медната ми планина.“

Тя казала това тъжно, като че ли не искала да го убива, и селянинът се окуражил и заговорил с нея. Тогава тя му разказала за стария великан, за даденото от нея обещание и за сестра си, която била получила мъжки дял.

„Толкова ми е мъчно, че трябва да убивам невинните хора, които откриват медната ми планина — казала тя, — че съжалявам, дето приех наследството. Но трябва да изпълня обещанието, което съм дала.“

И тя пак се навела над каменния блок.

„Не бързай толкова! — казал селянинът. — Обещанието не те обвързва да ме убиеш. Медната руда не съм открил аз, а козелът и ти вече го уби.“

„Мислиш ли, че това е достатъчно?“ — попитала жената колебливо.

„Разбира се — отвърнал селянинът. — Ти напълно си удържала обещанието си и от теб не може да се иска повече.“

Той й говорел толкова убедително, че успял да спаси живота си.

Селянинът най-напред се прибрал у дома си с кравите. После отишъл надолу из минната област и наел ратаи, които разбирали от минно дело. Те му помогнали да разработи една мина на мястото, където козелът изгубил живота си. Отначало селянинът се боял да не бъде убит, но дъщерята на великана се била уморила да пази медната си планина и престанала да го безпокои.

Медната жила, която селянинът открил, вървяла по повърхност та, та не било мъчно да се добива рудата Събирали с ратаите дърва от гората, натрупвали ги на големи купове върху камъните и ги запалвали. Камъните се пукали от топлината и те изваждали рудата. После прекарвали парчетата руда няколко пъти през огън, докато чистата мед се отделяла от сгурията.

Едно време хората употребявали за ежедневните си нужди повече мед, отколкото сега. Тя била много търсена и полезна стока и селянинът — собственик на мината — скоро разбогатял. Направил си голям хубав чифлик близо до мината и го нарекъл Коре по името на козела. Като отивал на черква в Турсонг, конят му бил целият в сребро, а когато се заженила дъщеря му, отворил двадесет бъчви бира и опекъл на шиш десет големи вола.

По онова време хората не пътували много-много и новините не се разпространявали така лесно както сега. Но вестта за откритата голяма медна мина все пак достигнала до много хора и онези, които нямали по-добра работа, се запътили към Даларна. Бедните скитници били приемани добре в чифлика Коре. Селянинът ги взимал на работа, давал им добра заплата и те добивали руда за него. Руда имало в грамадни количества и колкото повече работници наемал, толкова по-богат ставал.

Една вечер в Коре пристигнали четирима здрави мъже с миньорска кирки на рамо. И те били приети добре като всички други, но когато селянинът ги попитал искат ли да работят за него, те отказали.

„Ние мислим да добиваме руда за своя сметка“ — рекли те.

„Само че тази медна планина е моя“ — отговорил селянинът.

„Ние нямаме намерение да копаем в твоята мина — казали чужденците. — Планината е голяма и върху онова, което лежи свободно и неохранявано из пустите места, и ние имаме толкова право, колкото и ти.“

Повече не говорили по това и селянинът се държал все така гостоприемно с новодошлите. Рано на другия ден те излезли на работа, намерили медна руда малко по-далеч и започнали да копаят. Няколко дни по-късно селянинът отишъл при тях.

„Е тази планина има много руда“ — казал той.

„Да, още много хора има да работят тук, докато изкопаят това съкровище“ — отговорил един от чужденците.

„Така е — рекъл селянинът, — но аз все пак мисля, че трябва да ми плащате данък за рудата, която изкопавате, защото откриването й е моя заслуга.“

„Не разбираме какво искаш да кажеш“ — отвърнали мъжете. „Аз със своята съобразителност освободих планината“ — рекъл селянинът и им разправил за двете дъщери на великана и за мъжкия дял.

Мъжете изслушали внимателно разказа, но се хванали не за това, което очаквал селянинът.

„Сигурно ли е, че другата дъщеря е по-опасна от тая, която ти си срещнал?“ — попитали те.

„Не ми се вярва да е много милостива“ — отговорил селянинът.

После си тръгнал, но все току поглеждал към тях и след малко видял, че те прекъснали работата и тръгнали към гората.

Когато вечерта в чифлика Коре седнали да се хранят, откъм гората се зачул страшен вълчи вой. Между воя на зверовете долитали и човешки викове. Селянинът веднага скочил, но на ратаите не им се искало да го последват.

„Пада им се на тия разбойници да ги разкъсат вълците“ — казали те.

„Трябва да помагаме на онези, които са в нужда“ — настоял селянинът и тръгнал с петдесетте си ратаи.

Скоро видели грамадна глутница вълци, които се хвърляли един върху друг, хапели се и се биели за плячката си. Ратаите ги прогонили и намерили на земята четири човешки трупа толкова разкъсани, че никой не би могъл да познае кои са, ако край тях не се търкаляли четири миньорски кирки.

До смъртта на селянина медната планина останала негова собственост, а след това я поели синовете му. Те работели, в мината общо, после разделяли изкопаната през годината руда на купища, хвърляли жребий и след това топели медта всеки в своя пещ. Те всички станали добри миньори и си направили хубави, големи чифлици. След тях поели работата техните наследници, открили нови шахти и увеличили производството. Всяка година мината се разраствала и все повече миньори взимали участие в нея. Някои живеели близо до мината, други имали чифлици и къщи в околностите. Изникнали, много селища, които били наречени минната област Стура Копарберг — Голямата медна планина.

Но малко по малко рудата, която лежала на повърхността и можела да се копае отгоре, както се копаят камъни от кариера, започнала да се свършва и работниците трябвало да я търсят дълбоко под земята. През тесни шахти и дълги криволичещи ходове те трябвало да си пробиват път към тъмните недра на земята, за да палят огньове и да разбиват скалите. Разбиването на скалите е трудна и тежка работа, а отгоре на това се прибавяли и мъките от дима, който не можел да се разнесе във въздуха, и неудобството да се изнася рудата, по стръмните стълби на повърхността, й колкото по-дълбоко навлизали, толкова по-опасна ставала работата. Случвало се от някоя дупка в мината да избликнат силни потоци вода, понякога таванът на ходовете се срутвал върху работниците. Започнали, така да се плашат от работата в голямата мина, че никой не отивал да работи в нея по своя воля. Тогава почнали да обещават на осъдени на смърт престъпници и на скитници из околните гори, че ще им опростят наказанията, ако станат минни работници във Фалун.

Дълги години никой не помислял да търси мъжкия дял. Но между волните скитници в Стура Копарберг имало мнозина, които обичали приключенията повече от живота си, и те плъзнали наоколо с надежда да го намерят.

Не се знае какво е станало с тях, но още се разказва за двама ратаи, които късно една вечер дошли при господаря и му казали, че са намерили в гората голяма медна жила. Те били означили пътя към нея и на другия ден щели да му го покажат. Но следният ден бил неделя и господарят отказал да отиде в гората да търси руда, а отишъл на черква с всичките си ратаи. Било през зимата и те тръгнали за черквата през езерото Варпан. На отиване всичко минало добре, но на връщане двамата ратаи пропаднали в една дупка и се удавили. Тогава хората си спомнили старата история за мъжкия дял и си казали, че сигурно него са били открили ратаите.

За да отстранят трудностите при работата в мините, започнат да викат чужденци, които разбирали от минно дело, и тези чужди майстори ги научили да строят минни инсталации, които изпомпвали водата и изнасяли рудата. Чужденците не вярвали много в историята за дъщерите на великана, но допускали, че е възможно да има наблизо големи жили и упорито ги търсели, Една вечер един миньор германец пристигнал в кръчмата при мините и казал, че е намерил мъжкия дял. Но от мисъл за голямото богатство, което щял да спечели, той съвсем си загубил ума. Всички пили за негова сметка, танцували и играли на карти, докато най-сетне се скарали, сбили се и някой от другарите му по чашка го намушкал с нож.

От Стура Копарберг вадели толкова много руда, че мината се смятала за най-богатата в света. Тя носела богатства за цялата околност, а данъците, които се плащали за нея, били голяма помощ за шведското кралство в тежки времена. На мината се дължало построяването на град Фалун и тя се смятала толкова полезна и забележителна, че кралете идвали във Фалун, за да я посетят, и я наричали щастието и съкровищницата на Швеция.

Като виждали голямото богатство, което им донесла старата мина, нищо чудно, че хората се ядосвали, задето два пъти по-голямо съкровище лежи наблизо неоткрито. Мнозина рискували живота си, за да го намерят, но не сполучвали.

Последен видял мъжкия дял един млад собственик на мина във Фалун от добър и богат род, който имал чифлик и къща в града. Той искал да се ожени за една хубава чифликчийска дъщеря от Лександ и отишъл при нея, за да й поиска ръката, но тя отказала да се омъжи за него. Не искала да живее във Фалун, където димът от мините и пещите така тежел над града, че тя се плашела само като си помислела за него.

Той много я обичал и когато се връщал у дома си, бил страшно отчаян. Целия си живот бил прекарал във Фалун и никога не му минавало през ума, че е трудно да се живее там. Но като наближил града, много се учудил. От големите отвори на мините и от стотиците пещи наоколо се издигали тежки, задушливи серни облаци дим и обвивали в мъгла целия град. Димът тровел растенията и цялата околност била пуста и гола. Не само в града, а и в цялата област той виждал горящи пещи, заобиколени с черни бараки за въглища. Имало ги при Грюксбу, при Бенгтсарв, при Бергсгорден, при Стеннес, при Коршнес, във Вика и дори чак в Аспебуда. Той разбрал, че който е свккнал да живее сред светлината и зеленината край лъчезарния Силян, няма да се чувствува добре тук.

Видът на града го отчаял още повече. Не му се искало да се прибере веднага; отбил се от пътя и тръгнал през гората. Обикалял из гората цял ден, без да мисли накъде върви.

Надвечер се озовал при един хълм, който лъщял като златен. Той го разгледал внимателно и разбрал, че това е грамадна жила медна руда. Отначало се зарадвал на откритието, но после си спомнил, че това трябва да е мъжкият дял, който е донесъл нещастие на толкова много хора, и се изплашил. „Днес съдбата наистина ме преследва — помислил си той. — Сега може да загубя и живота си, защото намерих това богатство.“

Веднага се обърнал и си тръгнал за в къщи. Малко по-късно срещнал висока, едра жена. Тя приличала на почтена майка на някой миньор, но той не си спомнял да я е виждал по-рано.

„Какво търсиш в гората? — попитала го жената. — Видях те, че целия ден скиташ наоколо.“

„Търся си място за живеене — отговорил той, — защото момичето, което обичам, не иска да живее във Фалун.“

„Не мислиш ли да копаеш руда от медната планина, която откри преди малко?“ — попитала тя.

„Не, аз преставам да се занимавам с мини, защото иначе моята любима няма да се омъжи за мен.“

„Добре, ако държиш на думата си — казала жената, — няма да ти се случи нищо лошо!“

И тя си тръгнала. А той удържал обещанието си. Престанал да работи с мини и направил чифлик далеч от Фалун. Тогава онази, която обичал, нямала вече нищо против да се премести там.

Тук гарванът прекъсна разказа си. Момчето наистина бе стояло будно през всичкото време, но не бе работило с длетото много усърдно.

— А после какво станало? — попита то, когато гарванът млъкна.

— Оттогава добивът на мед тръгнал назад. Град Фалун още съществува. Но старите мини ги няма. Цялата област е осеяна с пещи и миньорски жилища, но онези, които живеят в тях, се занимават със земеделие или дърварство. В мините на Фалун руда вече няма. Сега повече от всякога е нужно да се намери мъжкият дял.

— Дали този млад собственик на мини е бил последният, който е видял мъжкия дял? — попита момчето.

— Ще ти кажа кой го е видял последен, когато пробиеш стената и ме освободиш — отвърна Батаки.

Момчето се стресна и заработи по-бързо. Стори му се, че Батаки каза това някак многозначително, като че ли искаше да му даде да разбере, че той е виждал голямата медна жила. Дали нарочно му беше разказал тази история?

— Ти много си обикалял из околностите — почна момчето, опитвайки се да изтръгне от него нещо повече. — Кой знае колко неща си открил, като си летял над горите и планините.

— Доста интересни неща мога да ти покажа, само да свършиш с тая работа — отговори гарванът.

Момчето почна да удря с такова усърдие, че наоколо полетяха трески. Сега то беше съвсем сигурно, че гарванът е открил мъжкия дял.

— Жалко само, че ти си гарван и богатството, което си намерил, не може да ти донесе никаква полза — каза то.

— Няма да говоря повече по това, докато не видя, че можеш да направиш дупка в стената и да ме освободиш — отвърна гарванът.

Момчето работеше така, че длетото се стопли. Струваше му се, че е отгатнало намерението на Батаки. Гарванът не можеше да копае руда за собствена сметка и сигурно щеше да подари откритието си на Нилс Холгерсон. Това беше много вероятно и много справедливо. Ако момчето научи тайната, то ще се върне тук веднага щом стане отново човек и ще поеме голямото богатство. А като спечели достатъчно пари, ще купи цялата енория Западен Веменхьог и ще построи дворец, голям като Витшьовле. И някой ден ще покани селянина Холгер Нилсон и жена му в двореца. А когато те пристигнат, той ще застане на стълбите и ще каже: „Заповядайте, влезте и се чувствувайте тук като у дома си!“ Те, разбира се, няма да го познаят и ще се чудят кой е този благородник, който ги е поканил. „Харесва ли ви да живеете в такава къща?“ — ще попита той. „Разбира се, но това не е за нас“ — ще отговорят те. „За вас е, за вас е. Този дворец е отплата за големия бял гъсок, който ви избяга преди няколко години“ — ще каже той.

Момчето замахваше с длетото все по-бързо. После ще използува парите си, за да построи кова къща в степта при Сюнербу за гъсарката Оса и малкия Мац. Много по-голяма а по-хубава от старата, разбира се. После ще куки цялото езеро Токерн и ще го подари на патиците, после…

— Сега наистина работиш добре — каза гарванът. — Струва ми се, че дупката е вече достатъчно голяма.

Гарванът действително можа да се измъкне навън. Момчето го последва и видя, че Батаки е кацнал на един камък на няколко крачки отнето.

— Сега ще си изпълня обещанието, Палечо — започна тържествено Батаки, — и ще ти кажа, че съм виждал мъжкия дял. Но не те съветвам да почнеш да го търсиш, защото аз трябваше години наред да се мъча да го открия.

— Аз си мислех, че ще ми кажеш къде се намира като награда за това, че те освободих от плен — каза момчето.

— Сигурно много ти се е искало, когато разказвах — отговори Батаки. — Иначе не би очаквал такова нещо. Не разбра ли, че всички, които са искали да открият мъжкия дял, са пострадали? Не, не! Батаки е живял на земята достатъчно дълго, за да се научи да си държи устата…

После той махна с криле и отлетя.

Ака спеше на земята близо до Сярната кухня, но мина доста време, докато момчето отиде да я събуди. То беше недоволно и тъжно, че изпусна голямото богатство и си мислеше, че няма на какво да се радва. „Тая история за дъщерите на великана не ми се струва вероятна — каза си то, — а не вярвам и във вълци и дупки в леда. Но сигурно бедните миньори, които са откривали големи жили руда сред затънтените гори, така са се побърквали от радост, че после не са успявали да ги намерят. И разочарованието им е било толкова голямо, че не са можели да го преживеят. Аз зная това от собствен опит.“