Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (51)

Събота, 8 октомври

Както всички знаем, морето е диво и упорито и затова една дълга и широка каменна стена, наречена Бохюслен, от хилядолетия насам пази оная част на Швеция, която е най-изложена на набезите му.

Стената е толкова широка, че изпълва цялата страна между Далсланд и морето, но както повечето вълноломи и крайбрежни насипи не е много висока. Тя е направена от грамадни каменни блокове, между които тук-там има цели планини. Една стена, която се простира от Идефиорд до Йотаелв, не може да е построена само от камъни.

В наши дни такива големи строежи не се правят, тъй че тази стена сигурно е много стара. Времето добре е поработило над нея. Грамадните блокове вече не са така нагъсто един до друг, както са били отначало. Между тях са се образували процепи, толкова широки и дълбоки, че са вместили на дъното си и къщи, и ниви. Но блоковете не са толкова раздалечени един от друг, та да не личи, че някога те са образували една цяла стена.

От вътрешната си страна голямата стена е по-запазена. На много места дори там тя е непокътната. В средата има дълбоки и дълги пукнатини с езера на дъното, но най-порутена е на брега, дето всеки каменен блок представлява отделен хълм.

Едва когато човек я погледне откъм морето, разбира, че голямата стена не е била поставена току-така. Колкото и здрава да е била отначало, морето все пак я е разрушило на шест-седем места и е образувало фиорди, дълги десетки километри. Най-външният и край почти целият е залян от водата, над която стърчат само върховете на скалите. По този начин са се образували редица големи и малки острови, които защищават брега от бурните пристъпи на морето.

Човек би очаквал, че една страна, която представлява само огромна каменна стена, ще бъде съвсем неплодородна и че хората няма да намират поминък в нея. Ала това не е точно така. Макар върховете и високите плата на Бохюслен да са голи и студени, в пукнатините постепенно се е наслоила плодородна почва. Тя е добра за земеделие, макар че нивите не са особено големи. И зимите по крайбрежието не са тъй студени, както във вътрешността, а в защитените от вятъра места растат много дървета и други растения, които иначе човек може да намери само на юг в Сконе.

Не трябва да се забравя също, че Бохюслен лежи на границата на големия имот — обща собственост на всички народи на земята. Бохюсленци могат да се движат по пътища, без да се налага те да се прокарват и панират. Те могат да ловят цели стада, които нямат нужда от хранене и пазене, а конете, впрегнати в техните коли, не искат нито овес, нито конюшни. Затова бохюсленци не са така зависими от земеделието и скотовъдството като другите. Те не се боят да се заселват по шибаните от бурята острови, без нито стръкче зелена трева, или на тесния бряг под стената, на който няма място дори за една картофена градинка. Те знаят, че голямото богато море може да им даде всичко, от което имат нужда.

Но както е вярно, че морето е богато, не по-малко вярно е, че е трудно нещо да имаш работа с него. Който иска да извлече някакви облаги от морето, трябва да познава всичките му фиорди и заливи, всичките плитчини и течения и едва ли не всеки камък на морското дъно. Той трябва да умее да води лодката си в буря и мъгла и да намира пътя си и в най-черната нощ. Той трябва да предугажда лошото време по въздуха и да издържа на студ и влага. Трябва да знае къде се крият рибите и раците, да може да изтегля тежките мрежи и да ги спуска в бурното море. А най-главното, в неговите гърди трябва да тупти храбро сърце, за да посреща безстрашно ежеминутните опасности, на които е изложен в борбата си с морето.

Сутринта, когато дивите гъски летяха над Бохюслен, край островчетата беше тихо и спокойно. Видяха много рибарски селца. По тесните им улички нямаше жива душа и никой не влизаше и не излизаше от малките, красиво боядисани къщички. Кафявите рибарски мрежи бяха проснати да съхнат; тежките зелени и сини рибарски корабчета лежеха край брега със свити платна. Край дългите маси, където обикновено чистеха треска и камбала, не се виждаха никакви жени.

Дивите гъски прелетяха и над няколко лоцмански станции. Стените им бяха боядисани в черно и бяло, край тях се издигаше сигнална мачта, а на скалите бяха вързани лоцманските катери. И при тях всичко беше спокойно, не се мяркаше никакъв параход, който да има нужда от помощ при преминаването в тесния пролив.

Малките крайбрежни градчета, над които гъските прелетяха, бяха затворили големите си морски бани, свалили знамената и заключили хубавите летни вили. И там се мяркаха само неколцина стари морски капитани, които се разхождаха по скелите и гледаха с копнеж към морето.

На източната страна на островите и в заливите дивите гъски видяха и няколко чифлика. И там товарните лодки стояха вързани на брега. Чифликчиите и ратаите им вадеха картофи или проверяваха дали е узрял бобът, който висеше на високи прътове.

В каменоломните и в корабостроителниците беше пълно с работници. Те въртяха ловко чуковете и брадвите, но час по час поглеждаха към морето, като че ли очакваха нещо да прекъсне работата им.

И птиците бяха спокойни като хората. Морските гарвани излетяха бавно един след друг от стръмната скала, на която спяха, за да си търсят риба. Чайките се разхождаха по брега като истински врани.

Но изведнъж всичко се промени. Ято чайки се вдигна от една нива и полетя на юг с такава бързина, че дивите гъски едва успяха да ги попитат накъде са тръгнали. Чайките дори не се обърнаха да отговорят. Морските гарвани се вдигнаха от водата и полетяха тежко след чайките. Делфините се впуснаха през морето като дълги черни вретена, а стадо тюлени, които лежеха на една плоска скала, се хлъзнаха във водата и тръгнаха към юг.

— Какво става? Какво става? — попитаха дивите гъски. Най-сетне получиха отговор от една полярна гъска:

— Херингите са пристигнали в Марстранд! Херингите са пристигнали в Марстранд!

Разбързаха се не само птиците и морските животни. И хората сигурно бяха получили съобщение, че първите големи пасажи херинга са наближили островите. Каменистите улици на рибарските селца изведнъж се изпълниха с народ. Почнаха да стягат рибарските корабчета и да товарят предпазливо мрежите за лов на херинги. Жените носеха храна и непромокаеми дрехи. Мъжете бързо изскачаха от къщи и едва по пътя си дообличаха палтата.

Скоро заливите се изпълниха с кафяви и сиви платна и хората в различните корабчета почнаха весело да си подвикват и разговарят помежду си. Младите момичета се покатериха по скалите зад къщурките и махаха на рибарите. Лоцманите разглеждаха хоризонта и бяха съвсем уверени, че скоро ще ги повикат. Бяха си обули морските ботуши и приготвили катерите. От фиордите почнаха да излизат малки параходчета, натоварени с празни бъчви и сандъци. Чифликчиите бяха зарязали картофите; работата в корабостроителниците също спря. Старите морски капитани с обрулени от вятъра лица не можеха да устоят и тръгнаха с параходчетата на юг, та поне да видят херингите. Дивите гъски скоро стигнаха до Марстранд. Пасажите идваха от запад и вървяха покрай фара Хамнесшерк към брега. Рибарските корабчета, по три в ред, плуваха в широкия фиорд между остров Марстранд и островчетата Патерностер. Рибарите знаеха, че където водата потъмнява и се набръчква в ситни, къси вълни, там има херинги. На тези места те внимателно спускаха във водата дългите мрежи, събираха ги в кръг и ги свързваха на дъното, та херингите оставаха като в някакъв грамаден чувал. После почваха да вдигат и свиват мрежите, докато вътре мястото ставаше все по-тясно и по-тясно и лъскавите риби се показваха на дъното на мрежите.

Някои кораби бяха наловили вече толкова риба, че лодките им стояха пълни догоре с херинги. Рибарите газеха до колене в тях и лъщяха от рибените люспи от върха на морските си шапки до края на жълтите непромокаеми палта.

Прииждаха все нови и нови кораби. Те обикаляха наоколо и търсеха херинги. Някои от тях хвърляха с голям труд мрежите, но ги изваждаха празни. Като напълваха лодките, едни рибари се приближаваха до големите параходи, които чакаха във фиорда, и продаваха там лова си, а други отиваха в Марстранд и разтоварваха рибата на кея.

Там жените вече я чистеха на дългите маси и я нареждаха в бъчви и сандъци. На кея се издигаше планина от риба.

Беше шумно и оживено. Хората бяха като замаяни. Те се радваха на среброто, което вадеха от морето. Дивите гъски няколко пъти обиколиха остров Марстранд, за да може момчето да разгледа всичко. Но то скоро ги помоли да продължат пътя си. Не им каза защо, но причината можеше лесно да се отгатне. Между рибарите се виждаха снажни и яки младежи с безстрашни, дръзки лица. Те имаха точно такъв вид, какъвто всяко момче мечтае да има, когато порасне. За този, който никога нямаше да стане по-голям от една херинга, тази гледка сигурно не беше приятна.