Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (50)

На път към морето
Петък, 7 октомври

В началото на есенното си пътуване дивите гъски летяха право на юг, но след като напуснаха Фрюксдал, те промениха посоката и тръгнаха през Западна Вермланд и Далсланд към Бохюслен.

Пътуването беше весело. Гъсетата бяха свикнали с летенето, не се оплакваха вече от умора, а момчето си възвръщаше малко по малко доброто настроение. То беше доволно, че можа да разговаря с човек. Много го ободриха думите на жената, че ако продължава все така да прави добро на всеки срещнат, приключението му няма да свърши зле. Тя не можа да му каже как отново ще стане човек, но му вдъхна малко надежда и увереност и сигурно това му помогна да измисли как да накара белия гъсок да не се връща в къщи.

— Знаеш ли, Мортен — каза то, когато летяха високо във въздуха, — след такова интересно пътуване ще бъде много скучно да прекараме цялата зима в къщи! Аз все си мисля, че трябва да продължим с дивите гъски в топлите страни.

— Ти се шегуваш! — извика гъсокът уплашено.

Сега, след като беше доказал, че може да отиде с дивите гъски чак до Лапландия, той с радост очакваше да се върне в обора на Холгер Нилсон.

Момчето мълча известно време, като гледаше надолу към Вермланд Брезите, широколистните гори и чифлиците бяха обагрени в жълти и червени есенни цветове, а дългите езера блестяха светлосини между жълтите си брегове.

— Земята под нас никога не е била толкова красива като днес! — каза то. — Езерата приличат на синя коприна, а бреговете им са като жълти панделки. Няма ли да ти е жал да спрем в Западен Веменхьог, без да видим нещо повече от света?

— Аз си мислех, че ти искаш да отидеш при баща си и майка си и да им покажеш какво добро момче си станал — отвърна гъсокът.

Цяло лято той бе мечтал за часа, когато ще кацне на двора пред къщата на Холгер Нилсон и ще покаже Дюнфин и шестте гъсета на гъските, на кокошките, на кравите, на котката и на самата домакиня, та не се зарадва много на предложението на момчето.

Този ден дивите гъски направиха няколко дълги почивки. Навсякъде имаше чудесни стърнища и те просто не можеха да се откъснат от тях, затова пристигнаха в Далсланд чак надвечер. Навлязоха в северозападната част на страната, която беше още по-красива от Вермланд. В нея имаше толкова много езера, че земята се промъкваше между тях на тесни, хълмисти ивици. Нямаше много място за ниви, но дърветата вирееха добре и стръмните брегове приличаха на хубави паркове. Във въздуха или във водата като че ли имаше нещо, което задържаше слънчевата светлина и след като слънцето потъна зад хълмовете. Над потъмнелите езера играеха златни отблясъци, а над земята трептеше бледорозово сияние, в което се мяркаха жълтобели брези, ясночервени елхи и жълточервени калини.

— Няма ли да съжаляваш, Мортен, че никога вече не ще видиш такава красота? — каза момчето.

— Предпочитам тлъстите ниви в Сконе пред тия бедни хълмове — отвърна гъсокът. — Но ако ти си решил непременно да продължиш пътуването, аз не мога да се разделя с теб.

— Точно този отговор ми трябваше — каза момчето и по гласа му се почувствува, че се е освободило от голям товар.

Като навлязоха в Бохюслен, планините се превърнаха във високи плата, долините се стесниха, а дългите езера на дъното им бяха тъмни, като че излезли из дън земя. И тази гледка беше прекрасна. Като я разглеждаше, ту осветена от някой слънчев лъч, ту в сянка, момчето си мислеше, че в нея има нещо диво и своеобразно. Без да знае защо, струваше му се, че тук някога са живели здрави и храбри борци, минали през много опасни приключения из тези тайнствени области. Старата страст към необикновеното отново се събуди у него. „Може би ще ми бъде тежко, когато животът ми престане да бъде изложен на опасност всеки ден — помисли си то, — но човек трябва да бъде доволен от това, което е.“

На Мортен то не каза нищо, защото гъските летяха над Бохюслен толкова бързо, че гъсокът само пъхтеше и нямаше да може нищо да отговори. Слънцето беше стигнало хоризонта и от време на време се скриваше зад някой хълм, но дивите гъски хвърчаха толкова бързо, че отново го виждаха, когато стигаха до хълма.

Най-сетне съгледаха на запад една светла ивица, която се уголемяваше и разширяваше с всеки удар на крилете. Това беше морето, млечнобяло с розови и небесносини отблясъци. Като отминаха крайбрежните скали, гъските пак видяха слънцето, което висеше над морето, голямо и червено, готово всеки момент да потъне във вълните.

Момчето съзерцаваше безкрайната морска шир и червеното вечерно слънце и в душата му цареше покой и сигурност. „Няма смисъл да се тревожиш, Нилс Холгерсон — казваше слънцето. — Светът е прекрасен и за малките, и за големите. А още по-хубаво е да бъдеш свободен и безгрижен и светът да е открит пред теб!“

Подаръкът на дивите гъски

Дивите гъски останаха да спят на едно малко островче пред Фйелбака. Към полунощ, когато луната се издигна високо на небето, старата Ака отърси съня от очите си. После събуди Юкси и Какси, Колие и Иелйе, Вииси и Кууси. Най-после побутна с човката си Палечко и събуди и него.

— Какво има, майко Ака? — попита той, като скочи уплашено.

— Няма нищо опасно — отговори водачката. — Ние седемте, най-старите в ятото, ще се поразходим малко над морето и аз си помислих, че може би и ти ще искаш да дойдеш.

Момчето разбра, че Ака не би му предложила такова нещо, ако нямаше важна причина, и веднага се качи на гърба й. Тръгнаха право на запад. Минаха най-напред над един пояс от острови и островчета близо край брега, после прелетяха голямо пространство открито море и най-после стигнаха голямата група острови Ведер, далеч в морето. Островите бяха ниски и скалисти и под силната светлина на луната се виждаше, че западната им страна е изгладена от вълните. Някои от тях бяха доста големи и момчето съгледа на тях няколко къщи. Ака се спусна на едно от най-малките островчета. То представляваше неравна сива каменна плоча с широка пукнатина в средата, в която морето беше насипало ситен бял пясък и раковини.

Като слезе от гърба на гъската, момчето видя наблизо нещо, което приличаше на висок остър камък. Но следния миг забеляза, че това е голяма граблива птица, избрала си това островче за нощуване. Но преди още да изрази учудването си, че гъските така непредпазливо бяха кацнали до опасен враг, птицата с един скок се намери до тях и то позна орела Горго.

Явно беше, че Ака и Горго са си уговорили среща тук, защото те и двамата не се изненадаха.

— Чудесно, Горго! — каза Ака. — Не ми се вярваше, че ще пристигнеш на мястото на срещата преди нас. Отдавна ли си тук?

— Тази вечер пристигнах — отвърна Горго, — но за съжаление не мога да се похваля с нищо повече от това, че пристигнах навреме. От работата, която ми възложи, нищо не излезе.

— Сигурна съм, Горго, че си направил повече, отколкото казваш — прекъсна го Ака. — Но преди да ни разправиш как мина пътуването ти, аз искам да помоля Палечко да ми помогне да намерим нещо, което е скрито тук, на островчето.

Момчето разглеждаше няколко красиви раковини, но като чу името си, вдигна глава.

— Сигурно си се чудил, Палечко, защо се отклонихме от първоначалната посока и тръгнахме на запад към морето — каза Ака.

— Вярно, че ми се видя чудно — отвърна момчето. — Но аз знам, че не правите нищо без причина.

— Ти имаш голяма вяра в мен — каза Ака, — но дано сега не я загубиш, защото твърде е възможно да сме направили това пътуване напразно.

— Преди много години — продължи Ака, — аз и няколко от старите гъски в ятото попаднахме една пролет в буря, която ни отнесе чак до тези островчета. Като видяхме, че пред нас се простира само безбрежно море, изплашихме се бурята да не ни отнесе толкова далеч, че да не можем да се върнем на сушата и кацнахме на вълните. Бурята ни принуди да останем дни наред между тези голи скали. Гладът много ни измъчваше и веднъж дойдохме в пукнатината на това островче да потърсим нещо за ядене. Не намерихме нито стръкче трева, но видяхме няколко здраво завързани торби, полузарити в пясъка. Помислихме си, че в тях може да има жито и почнахме да ги кълвем и дърпаме, докато ги скъсахме. Но вместо житни зърна от тях се изсипаха лъскави златни монети. На нас те не ни трябваха и ние ги оставихме на мястото им. През всичките тези години нито веднъж не помислихме за находката, но тази есен се случи нещо и на нас ни трябва злато. Малко е вероятно съкровището да се намира още тук, но ние все пак дойдохме, за да проверим.

Момчето скочи в пукнатината, взе по една мидена черупка в ръцете си и започна да копае в пясъка. От торбите нямаше и следа, но като изкопа една доста дълбока дупка, то чу звън на метал и видя една златна монета. Почна да рови с ръце из пясъка, усети, че в него има много кръгли монети и изтича при Ака.

— Торбите са изгнили и са се разкапали — каза то, — а парите са се пръснали в пясъка. Мисля, че всичкото злато е тук.

— Добре — каза Ака. — Запълни сега дупката и пръсни пясъка, за да не личи, че е разкопавано!

Момчето изпълни нареждането й и излезе от пукнатината. Тогава с учудване видя, че Ака е застанала начело на шестте диви гъски и че те всички се приближават тържествено към него. После се спряха и се поклониха няколко пъти така важно, че то трябваше да си свали шапката и също да се поклони.

— Слушай — започна Ака. — Ние, старите гъски, си казахме, че ако ти, Палечко, служеше у някои хора и им беше направил толкова добрини, те нямаше да се разделят с теб, без да ти дадат добра заплата.

— Аз не съм ви направил никакви добрини — отвърна момчето. Напротив, вие сте се грижили за мен.

— Помислихме си също — продължи Ака, — че един човек, който е бил с нас през цялото ни пътуване, не бива да си отиде така беден, както е дошъл.

— Онова, което научих тази година от вас, струва повече от сребро и злато — отвърна момчето.

— Щом златото е тук в пукнатината и след толкова години, сигурно е, че не принадлежи на никого — каза водачката — и аз мисля, че ти можеш да го вземеш.

— Нали ви трябваше на вас? — попита момчето.

— Да, трябваше ни, за да можем да ти дадем такава заплата, та баща ти и майка ти да помислят, че си служил като гъсарче у почтени господари.

Момчето се обърна настрана, хвърли поглед към морето и после погледна Ака право в очите.

— Вижда ми се чудно, майко Ака, че вие ме отпращате и ми давате заплата, преди аз да съм ви напуснал — каза то.

— Докато сме още в Швеция, надявам се, че ще останеш при нас — отвърна Ака. — Аз исках да ти покажа съкровището сега, защото можехме да дойдем тук, без да се отбиваме много от пътя си.

— Но все пак вие се разделяте с мен, преди аз да съм изказал желание за това — каза Палечко. — След като прекарахме толкова хубави дни заедно, аз мисля, че бих могъл да ви помоля да ме вземете с вас в чужбина.

При тези думи Ака и другите диви гъски протегнаха дългите си шии нагоре и известно време лъхтяха с полуотворени човки.

— За такова нещо не съм си и помисляла — каза Ака, като дойде на себе си. — Но преди да решиш да дойдеш с нас, нека чуем какво ще ни разкаже Горго. Като напускахме Лапландия, ние с Горго се споразумяхме той да отиде у вас в Сконе и да се опита да смекчи условията на джуджето.

— Това е истина — каза Горго. — Но както вече казах, нямах голям успех. Лесно намерих стопанството на Холгер Нилсон и като прелетях няколко пъти над двора, съгледах джуджето, което се промъкваше край къщата. Спуснах се към него и го отнесох в една нива, за да можем да си поприказваме на спокойствие. Казах му, че ме е изпратила Ака от Кебнекайзе да го помоля да смекчи условията за Нилс Холгерсон. „И аз бих искал да мога да ги смекча — отговори то, — защото чух, че е направил много добрини през време на пътуването. Но това не зависи от мен.“ Тогава аз се разсърдих и му казах, че без много да му мисля, ще му изкълва очите, ако не отстъпи. „Можеш да правиш, каквото щеш — отвърна то. — С Нилс Холгерсон ще стане така, както съм казал. Но ти му съобщи, че ще направи добре, ако се върне по-скоро с гъсока си, защото тук работите вървят зле. Холгер Нилсон трябваше да изплати един дълг на своя брат, комуто беше поръчител. Купи и един кон с взети назаем пари, но конят окуця още първия ден, когато го впрегнаха, и оттогава няма никаква полза от него. Кажи на Нилс Холгерсон, че родителите му вече продадоха две крави и че ако не получат отнякъде помощ, ще трябва да напуснат имота!“

Като чу това, момчето се намръщи и така стисна пръсти, че ставите му побеляха.

— Много е жестоко от страна на джуджето — каза то — да ми поставя такова условие, че да не мога да се върна в къщи и да помогна на родителите си. Но това няма да успее да ме застави да изменя на приятеля си. Татко и мама са честни хора и аз съм сигурен, че по-скоро ще се лишат от моята помощ, отколкото да ме видят при тях с опетнена съвест.