Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (42)

Хлябът
Събота, 18 юни

Като навлезе на другата сутрин в Онгерманланд, орелът каза, че е гладен и трябва да си потърси нещо за ядене. Той остави момчето на един бор високо в планината и отлетя.

Момчето се настани удобно на един клон и почна да разглежда Онгерманланд. Утрото беше хубаво; слънчевите лъчи позлатяваха върховете на дърветата, лекият ветрец си играеше с иглите на боровете, от гората се носеше чуден аромат. Пред него се разстилаше величествена гледка; то самото беше безгрижно и радостно. Струваше му се, че никой не може да се чувствува по-добре от него.

Виждаше се на всички страни. На запад се издигаха планински вериги и върхове, които в далечината ставаха по-високи и по-мрачни. На изток също се редяха планински вериги, но те се снишаваха, за да минат в равнина край морето. Между тях блестяха реки и потоци, които трудно си пробиваха път през планините с бързеи и водопади, но се разширяваха край брега. Виждаше се и Ботническият залив. По крайбрежието той беше изпъстрен с острови, носове и заливи, а навътре се простираше светъл и син като лятно небе.

„Тази страна прилича на река след дъжд. От всички страни се спускат ручейчета, които криволичат, издълбават бразди и се събират в едно — помисли си момчето. — И колко е красива! Спомням си как лапландецът в Скансен каза веднъж, че в един нещастен ден Швеция е била обърната с главата надолу. Хората му се смееха, но той настояваше, че ако знаят колко е красив северът, сами ще разберат каква грешка е, дето се намира на края на света. И на мен ми се струва, че той има право.“

Като се нагледа, момчето свали торбичката от гърба си, извади хубаво бяло хлебче и почна да яде. „Никога не съм ял такъв хляб — помисли си то. — И още колко много имам! Ще ми стигне за няколко дни. Вчера не можех и да мечтая, че ще имам такова съкровище.“ Докато дъвчеше и преглъщаше, то си спомняше как получи хлебчето. „Сигурно затова ми е толкова вкусно“ — каза си то.

Орелът беше напуснал Меделпад още предишната вечер. Като навлязоха в Онгерманланд, момчето видя една долина и река, които надминаваха по красота всичко видяно дотогава.

Долината лежеше между две планински вериги и беше много широка. Момчето си помисли, че тя сигурно е била изкопана някога от много широка река и после е била запълнена с пръст. Широката и пълноводна река, която сега течете през нея, си беше издълбала дълбоко корито. Бреговете й бяха много красиви. Някъде те се снишаваха постепенно, обрасли с червени, сини и жълти цветя, другаде се спускаха стръмно като стени.

Горе от въздуха момчето като че ли виждаше три различни свята. Най-ниската част на долината, където течеше реката, беше единият свят. Там спускаха дървен материал, параходи плуваха от пристанище до пристанище, бучаха дъскорезници, товареха се дълги влакове, ловеше се риба, кръстосваха лодки и платноходи, летяха лястовици.

Склоновете, които се спускаха от планините, бяха другият свят. Там се намираха чифлиците, селата и черквите, селяните работеха по нивите, по зелените ливади пасеше добитък, жените се суетяха из зеленчуковите градини; там кръстосваха пътища, пухтяха влакове.

А над него, в гористите планини, беше третият свят. Там мътеха глухари, елени се криеха в гъсталаците, дебнеха рисове, подскачаха катерички, миришеше на борови иглици, боровинките цъфтяха, косовете пееха.

Като видя богатата долина, момчето почна да се оплаква, че е гладно. От два дни не било яло, каза то, и сега умирало от глад.

Горго не искаше да го обвинят един ден, че при него момчето е било по-зле, отколкото при дивите гъски и веднага почна да се оглежда.

— Защо не ми каза по-рано? — попита той. — Ще ти намеря храна, колкото искаш. Не бива да гладуваш, когато летиш с орел.

Скоро той съгледа някакъв селянин, който сееше една нива край реката. Селянинът носеше семето в кошница, закачена отпред на гърдите му, и когато тя се изпразваше, напълваше я от един чувал на скиора. Орелът реши, че този чувал е пълен с най-хубавото ядене, за което може да мечтае момчето, и се спусна над него.

Но преди да стигне до земята, около тях се вдигна страшен шум. Всички врани, врабчета и лястовички, които помислиха, че той напада някоя птица, налетяха върху него, като викаха:

— Махай се, разбойнико! Махай се, убиецо!

Те вдигнаха такава врява, че селянинът ги забеляза и се спусна към тях. Орелът трябваше да избяга и момчето не получи нито зрънце.

Тези малки птици бяха забележителни. Те не само пропъдиха орела, а и дълго го преследваха, като привлякоха вниманието на хората.

Жените излязоха на дворовете и почнаха да пляскат с ръце, а мъжете изскочиха с пушки.

Това се повтаряше всеки път, когато орелът се спуснеше към земята Момчето престана да се надява, че той ще му намери храна. Не допускаше, че Горго е толкова мразен и му дожаля за него.

След известно време минаха над голям чифлик. Стопанката беше пекла хлебчета и ги беше изнесла на двора да изстиват. Тя стоеше край тях и ги пазеше от котката и кучето.

Орелът се спусна над чифлика, но не посмя да кацне пред жената. Прелетя няколко пъти ниско над къщата, като се чудеше какво да прави.

Тогава жената го забеляза, вдигна глава и го загледа.

— Защо ли се навърта тука? — каза тя. — Като че ли иска хлебче. Жената беше висока и руса, с хубаво, открито лице. Тя се засмя от сърце, взе едно хлебче, вдигна го високо над главата си и извика:

— Ако го искаш, ела си го вземи!

Орелът не разбра думите й, но се сети, че тя му предлага хлебчето Той се спусна като стрела, грабна го и бързо се издигна нагоре. Момчето се просълзи при тази сцена, но не от радост, че ще има храна за няколко дни. Трогна го това, че жената даде храна на една граблива птица.

Сега, седнало на върха на бора, то сякаш още виждаше високата руса жена, застанала на двора и протегнала хлебчето нагоре.

Тя знаеше, че това е кралски орел, разбойник, когото хората поздравяваха с изстрели, а сигурно беше видяла и странното същество на гърба му. Но съвсем не се запита кои са те и веднага сподели с тях хубавия си хляб, щом разбра, че са гладни.

„Ако някога стана пак човек — помисли си момчето, — ще намеря хубавата жена край голямата река и ще й благодаря за доброто й дело.“

Пожарът в гората

Докато още закусваше, откъм север го лъхна слаб дъх на дим. Веднага се обърна и видя стълб бял като мъгла пушек, който се издигаше над втория горист рид пред него. Този дим сред дивата гора беше нещо необичайно, но може би там имаше летни обори и момичетата сега варяха сутрешното кафе.

Още по-чудно беше, че димът се разширяваше. Може би в гората правеха въглища? В Скансен то беше виждало въглищарски пещи и беше чувало, че и в тукашните гори имало такива. Но доколкото знаеше, въглища правеха само през есента и зимата.

Димът непрекъснато се разрастваше. Сега той обвиваше целия хребет. Невъзможно беше да е от въглищарница. Сигурно някъде имаше пожар, защото птици на ята отлитаха към най-близкия хребет. Имаше ястреби, глухари и други малки птички, които отдалеч не можеха да се различат.

Малкият бял стълб дим се бе разраснал в тежък бял облак, който превали върха на хребета и се спусна към долината. От облака хвърчаха искри и сажди, а понякога в него се мяркаше и червен пламък. Ясно беше, че там има голям пожар. Но какво можеше да гори? Нима в гората се криеше някакъв голям чифлик?

Сигурно гореше нещо по-голямо. Сега дим се издигаше не само от хребета, а и от долината под него, скрита от отсамния хребет. Нямаше съмнение, че бе пламнала самата гора!

Момчето не можеше да разбере как е възможно да гори свежата зелена гора, но точно така беше. Дали огънят нямаше да стигне и до него? Това изглеждаше невероятно, но все пак му се искаше орелът да се върне по-скоро. По-добре да се махнат оттук. Самата миризма на изгоряло, която трябваше да вдишва, беше за него мъчение.

Изведнъж се чу страшен пукот и бучене. Те идваха от най-близкия хребет. На върха му имаше висок бор, също като този, на който седеше момчето. Той стърчеше високо над другите дървета. Изведнъж иглиците му се зачервиха и той пламна. Сега борът беше по-красив от всеки друг път, но за жалост това бе неговият край. Борът беше първото дърво на хребета, което се запали, и момчето не можеше да си обясни как огънят го беше достигнал. Дали беше прелетял на червените си криле, или бе пропълзял по земята като змия? Това бе мъчно да се отгатне, но целият бор гореше като факел.

Ето, ето! Димът се яви на много места по хребета. Горският пожар беше едновременно и птица, и змия. Той можеше да преминава по въздуха и да пълзи по земята. Целият хребет се запали изведнъж.

Птиците бързо се разбягаха. Те излитаха от дима като големи сажди, пресичаха долината и идваха на хребета, на който стоеше момчето. До него кацна бухал, а на един клон над главата му — ястреб. През друго време те биха били опасни съседи, но сега не го и поглеждаха. Бяха се втренчили в огъня и не можеха да разберат какво става с гората. Една златка също се изкатери на бора, настани се на края на един клон и загледа пламналата гора с лъскавите си очи. До нея стоеше катеричка, но те като че ли не се забелязваха една друга.

Сега огънят се спусна в долината. Той съскаше и фучеше като фъртуна. Виждаше се през дима как пламъците летят от дърво към дърво. Преди да пламне някой бор, той първо се обвиваше в тънко облаче дим, после иглиците му изведнъж се зачервяваха и то почваше да пука и да гори.

В дъното на долината течеше поток, край който растяха елхи и брезички. Известно време изглеждаше, че пожарът ще спре там. Широколистните дървета не се запалваха така лесно като иглолистните. Пожарът беше спрял като пред стена и не можеше да продължи. Той бушуваше и пускаше искри, опитваше се да се прехвърли в боровата гора от другата страна на потока, но не можеше да я достигне.

Но той се спря за много малко. Скоро огнените езици лизнаха един сух бор на склона и той пламна. Така пожарът премина потока. Топлината беше толкова силна, че дърветата но целия склон можеха всеки миг да се запалят. И с бученето и тътена на най-силната буря и на най-буйния водопад горският пожар полетя нагоре към хребета.

Ястребът и бухалът отлетяха, а златката се спусна надолу по дървото. Скоро и този бор щеше да пламне. И момчето трябваше да бяга. Не му беше лесно да слезе по високото право стъбло на дървото. То се държеше, доколкото можеше, спускаше се от клон на клон и най-после се отплесна и тупна на земята. Но нямаше време да проверява къде се е ударило. Трябваше да бърза. Огънят фучеше в долината, земята под него бе нажежена и почваше да пуши. От едната му страна притича рис, от другата пълзеше дълга пепелянка, а до пепелянката бягаше глухар с пиленцата си.

Когато бегълците слязоха по склона в долината, срещнаха хора, които бяха тръгнали да гасят пожара. Те бяха дошли доста отдавна, но момчето гледаше само към огъня и не ги бе забелязало. И тук имаше поток с брегове, обрасли с широколистни дървета, зад който, също работеха хора. Те сечаха най-близките иглолистни дървета, гребяха вода от потока, заливаха земята и скубеха храстите и бурените, за да не може огънят да пропълзи по тях.

И те мислеха само за пожара, който наближаваше. Бягащите животни притичваха между краката им, без някой да ги забележи. Никой не се опита да смачка пепелянката, да хване глухара, който се суетеше край потока с писукащите си пиленца, никой не обърна внимание и на Палечко. Те държаха в ръце големи борови клони, които бяха натопили в потока, и с това оръжие смятаха да се борят с пожара. Хората не бяха много, но бяха застанали там, готови за борба с огнената стихия, докато всичко друго бягаше — това бе незабравима гледка! Когато огънят се спусна в долината с бучене, като заплашваше да се прехвърли през потока и широколистните дървета на другия бряг, хората отначало отстъпиха пред непоносимата топлина и задушаващия дим. Но това не беше бягство. Те скоро се върнаха.

Пожарът нападаше яростно. Върху широколистните дървета валеше дъжд от искри, от дима изскачаха със съскане Дълги пламъци, като че ли гората от другата страна ги притегляше.

Широколистните дървета обаче задържаха огъня, а зад тях работеха хората. Почнеше ли да пуши някъде земята, те изливаха върху нея цели ведра вода и я охлаждаха. Когато някое дърво се обвиваше в дим, нападаха го с бързите си брадви, поваляха го и изгасяваха огъня. Ако ли пък бе успял да се промъкне из бурените, шибаха го с мокрите борови клони и го задушаваха.

Димът така се сгъсти, че закри всичко. Вече не можеше да се разбере къде се води борбата, но тя беше тежка и на няколко пъти пожарът едва не си проби път по-нататък.

Полека-лека бученето намаля и димът започна да се разпръсква. По дърветата нямаше нито лист, земята беше почерняла, хората — опушени и потънали в пот, но горският пожар беше спрян. Пламъци вече не се виждаха. Само над земята се виеше рядък бял дим, през който прозираха овъглените стъбла на дърветата. Това беше всичко, което бе останало от красивата гора.

Момчето се беше покатерило на един камък и оттам гледаше как гасят пожара. Но сега, когато гората бе спасена, нова-опасност надвисна над момчето: и бухалът, и ястребът изведнъж обърнаха поглед към него.

Тогава то чу познат глас и орелът Горго се спусна над гората. Скоро то се люлееше сред облаците, вън от всяка опасност.