Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nils Holgerssons underbara resa genom Sverige, –1907 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode(2008)

Издание:

Селма Лагерльоф. Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

 

Редактор Атанас Звездинов

Художник Бертил Любек

Художествено оформление Георги Дойчинов

Художествен редактор Иван Стоилов

Технически редактор КатяБижева

Коректор Галина Луцова.

II издание. ЛГ IV. Година 1976. Дадена за набор на 15.IV.1976 година. Подписана за печат на 12.VIII. 1976 година. Излязла от печат на ЗО.Х.1976 година. Поръчка № 134. Формат 1/16 70/100. Печатни коли 27. Издателски коли 34,99. Цена на книжното тяло 1,58 лева. Цена 1,63 лева

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

ДПП „Балкан“ — София, 1976

 

 

Svenska bokfoerlaget. Albert Bonnier. Stockholm. 1947

История

  1. —Добавяне

XXVII
Мините

Четвъртък, 28 април

Дивите гъски пътуваха трудно. След като се нахраниха в нивите край Фелингсбру, те искаха да отлетят право на север, през Вестманланд, но западният вятър се усили и ги отнесе на изток, чак към границата на Упланд.

Летяха високо и вятърът бързо ги тласкаше напред. Момчето гледаше надолу, искаше му се да види как изглежда Вестманланд, но не можа да различи много неща. Виждаше, че страната е равна, но не можеше да разбере какви са тези бразди и черти, които пресичал равнината от север към юг. Те бяха почти прави и на равни разстояния една от друга, та на момчето се сториха много чудновати.

— Тази страна е на черти като престилката на мама — каза момчето. — Какви ли са тия черти по нея?

— Реки и хребети, пътища и железници! — отговориха дивите гъски. — Реки и хребети, пътища и железници!

Наистина беше така. Като се отклониха към изток, гъските най-напред пресякоха реката Хед, която тече между два хребета и покрай която минава железопътна линия. После пресякоха реката Колбек, от едната страна на която минава железница, а от другата — шосе. След това стигнаха реката Сварто с ридове и пътища край нея, после Лило с планината Баделунд и най-после Саго, по десния бряг на която вървят и шосе, и железница.

„Никога не съм виждал толкова много пътища и всички идващи от едно място — помисли си момчето. — Сигурно от север се пренасят много стоки през тази страна.“

Това му се видя много чудно, защото му се струваше, че на север от Бестманланд Швеция вече свършва. Останалата част от страната според него трябваше да бъде само гори и пустини.

Когато вятърът отнесе дивите гъски чак до Саго, Ака разбра, че няма да успеят да стигнат до целта, затова зави с ятото към запад, като летеше бавно срещу вятъра. Минаха още веднъж над равнината на черти и продължиха на запад, над гористи възвишения.

Докато пътуваха над равнината, момчето се беше надвесило на шията на гъсока и гледаше надолу, но като видя горите, то седна назад и затвори очи да си почине, защото гористите местности не бяха нещо интересно.

След като летяха известно време над покрити с гори хълмове и над малки езера, момчето чу откъм земята някакво скърцане.

Разбира се, то се наведе надолу да погледне. Дивите гъски летяха бавно, защото се бореха е насрещния вятър, и местността се виждаше много ясно. Първото нещо, което съгледа, беше една дупка, отиваща право надолу в земята. Над дупката се издигаше асансьор от груби греди и точно в този момент той изкачваше със скрибуцате един сандък, пълен с камъни. Наоколо бяха разхвърляни големи купища от тях; под един навес съскаше парна машина; жени и деца седяха в кръг на земята и сортираха камъните. По една теснолинейка се движеха няколко вагонетки, натоварени със сиви скални отломъци, а край гората се гушеха работнически къщурки.

Момчето не можа да разбере какво е това и извика надолу, колкото му глас държи:

— Какво е това място, дето вадят от земята толкова много сиви камъни?

— Я гледайте тоя глупак!. Я гледайте тоя глупак! — зацвъртяха врабчетата, които живееха тук и знаеха всичко. — Той не може да различи желязна руда от сиви камъни! Той не може да различи желязна руда от сиви камъни!

Тогава момчето разбра, че това, което вижда е мина. То много се разочарова, защото мислеше, че мините се намират във високите планини, а тази беше на равно място, между два рида.

Скоро мината остана зад тях и момчето пак престана да гледа, защото вече много пъти беше виждало хълмове, обрасли с борови и брезови гори. Но изведнъж усети, че откъм земята го лъхна топъл въздух и веднага надникна, за да види откъде иде тази топлина.

Долу лежаха високи купища въглища и руда, а сред тях се издигаше голяма червена осмоъгълна постройка, която изригваше към небето снопове пламъци.

Отначало момчето помисли, че там е избухнал пожар, но като видя, че хората долу се разхождат спокойно, без да обръщат внимание на огъня, съвсем се обърка.

— Какво е това място, дето никой не поглежда къщата, която гори? — извика момчето към земята.

— Вижте го, вижте го, той се бои от огъня! — зачуруликаха сипките, които живееха край гората и знаеха какво става наоколо. — Той не знае как се получава желязо от рудата. Той не може да различи висока пещ от ножар!

Скоро високата пещ остана назад и момчето пак престана да гледа, защото мислеше, че в горите няма какво да се види. Внезапно откъм земята се чу страхотен тътен.

Като погледна надолу, то най-напред видя една малка река, която се спускаше буйно по планинския склон. Край реката се издигаше голямо здание с черен покрив и висок комин, от който излизаше гъст дим, примесен с искри. Край зданието се виждаха парчета желязо, железни релси и цели планини въглища. Далеч околовръст земята беше черна и черни пътечки лъкатушеха навсякъде. От постройката се носеше неописуем шум. Там нещо гърмеше и скърцаше, като че ли някой със силни удари се защищаваше от някакво диво животно, което виеше. Но най-чудното беше, че никой не се интересуваше от това, което става. Между зелените дървета малко по-настрана се виждаха работнически жилища, а по-нататък се издигаше голяма бяла господарска къща. И по стълбите на работническите жилища си играеха деца, а з градината на господарите съвсем спокойно се разхождаха хора.

— Какво е това място, дето никой не иска да знае, че хората в зданието ще се избият? — изкрещя момчето надолу.

— Ха-ха-ха! Ето един, който нищо не разбира! Ха-ха-ха! — изсмя се една сврака. — Никой ликото няма да избие! Желязото гърми и звънти под чуковете.

И железариите останаха назад, Момчето пак престана да гледа, защото мислеше, че в тези гори няма нищо интересно.

След малко то чу, че бие часовник и трябваше пак да погледне надолу, за да разбере отде идат тия звуци. Тогава съгледа един чифлик, какъвто досега не бе виждало, Къщата за живеене беше дълга едноетажна постройка, боядисана червено; самата тя не бе кой знае колко красива, но около нея имаше грамадни хубави постройки. Момчето знаеше приблизително какви постройки има обикновено в един чифлик, но тук те бяха два или три пъти повече. То не можеше да си обясни нито броя им, нито предназначението им, още повече, че около чифлика не се виждаха никакви ниви. Навътре в гората имаше няколко, но те бяха толкова мънички, че едва ли можеха да се нарекат ниви. Освен това край всяка от тях имаше хамбар, където можеше да се прибере онова, което те ще родят.

На една куличка на покрива на конюшнята имаше камбана. Нея именно беше чуло момчето, Чифликчията вървеше към кухнята с ратаите си и момчето се почуда, че те бяха толкова много.

— Какви са тия хора, който правят такива големи чифлици сред гората, дето няма никакви, ниви? — извика момчето надолу.

Петелът, който се разхождала на бунището, побърза да му отговори.

— Стар рудник! Стар рудник! — изкукурига той. — Нивите са под земята! Нивите са под земята!

Сега момчето почна да разбира, че над тези гори човек не можеше да пътува, без да ги гледа. Наистина гори и планини имаше навсякъде, но в тези тук се криеха толкова много забележителни неща!

Имаше мини, където земята беше цяла прокопана и кулите на асансьорите заплашваха да паднат. В други, край които имаше цели села от работнически жилища, работата продължаваше и глухият тътен на галериите долиташе чак до дивите гъски. Имаше стари изоставени ковачници, през рухналите покриви на които момчето виждаше големите железни чукове и грубо иззиданите пещи; по-нататък следваха големи нови железодобивни заводи, където кипеше такава работа, че земята се тресеше. Сред недостъпните гори се срещаха малки тихи градчета, които сякаш нямаха понятие за шума и суматохата около тях. Имаше въздушни линии, по които бавно пълзяха вагонетки, натоварени с руда. Във всички бързеи и водопади се въртяха колела, електрически жици пресичаха смълчаната гора и безкрайни влакове теглеха своите шестдесет-седемдесет вагона, натоварени с руда и въглища, с железни релси, ламарина и тел.

След като погледа известно време, момчето не можа да се въздържи:

— Как се казва тази област, в която расте само желязо? — попита то, макар предварително да знаеше, че птиците долу ще му се присмеят.

Тогава старият бухал, който спеше в една изоставена мина, се пробуди от съня си. Той издаде напред кръглата си глава и извика със страшния си глас:

— Бу-ху, бу-ху, бу-ху! Това е Минната област. Ако тук не растеше желязо, в нея и до днес щяха да живеят само бухали и мечки.