Селма Лагерльоф
Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция (19)

Дивата патица Яро

На източния бряг на Ветер лежи Омберг, на изток от Омберг се намира Дагсмосе, на изток от Дагсмосе — езерото Токерн. Около Токери се простира голямата Остьотска равнина.

Токерн е доста голямо езеро, а някога е било още по-голямо. Но хората решили, че то покрива много голяма част от плодородната равнина и се опитали да източат водата, за да могат да засеят и дъното на езерото. Но не могли да пресушат цялото езеро, както искали, и то и досега покрива много земя. Но след като било източвано, езерото станало съвсем плитко и сега то почти никъде не е по-дълбоко от един-два метра. Бреговете му са се превърнали в мокри, кални тресавища и цялото езеро е осеяно с малки блатисти островчета.

Има едно растение, което много обича да стои с крака във водата, стига само тялото и главата му да са отгоре. Това е тръстиката. Тя не може да намери по-хубаво място от бреговете на Токерн и малките блатисти островчета. Тук се чувствува толкова добре, че става по-висока от човешки бой и така гъста, че е почти невъзможно да се промъкнеш с лодка през нея. Тръстиката образува широк зелен пояс около цялото езеро, до което може да се достигне само от няколко места, където хората са направили проходи.

Но ако тръстиката затруднява хората, тя дава защита и подслон на много други същества. В нея има безброй малки вирчета и канали със зелена застояла вода, пълни с водна леща и водорасли, по които пълзят огромно множество личинки, малки рибки и червейчета. А край тези вирчета и канали има много скрити местенца, в които водните птици могат да мътят яйцата си и да отглеждат малките си, без да бъдат смущавани от врагове или от недостиг на храна.

И наистина в тръстиките на Токерн живеят невероятно много птици и те все повече се увеличават, защото виждат какво прекрасно място е то. Най-напред са се заселили тук дивите патици, каквито има с хиляди. Но те вече не владеят цялото езеро, а трябва да го споделят с лебеди, гмурци, водни кокошки, бекаси и безброй още други птици.

Токерн сигурно е най-хубавото и най-голямото птичо езеро в цялата страна и птиците трябва да се смятат щастливи, че имат такова убежище. Но не се знае дали ще запазят още дълго време властта си върху тръстиките и блатистите брегове, защото хората не могат да забравят, че езерото покрива голямо пространство плодородна земя и непрекъснато се канят да го пресушат. Ако действително направят това, хиляди водни птици ще трябва да напуснат тази местност.

Когато Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, в Токерн имаше една дива патица на име Яро. Тя беше млада; преживяла бе само едно лято, една есен и една зима. Сега беше първата й пролет. Тя беше пристигнала наскоро от Северна Африка и тогава езерото беше още замръзнало.

Една вечер, когато тя и други млади патици се забавляваха, като прелитаха насам-натам по езерото, един ловец гръмна няколко пъти срещу тях и улучи Яро в гърдите. Тя помисли, че ще умре, но за да не попадне в ръцете на онзи, който я беше прострелял, продължи да лети, додето имаше сили. Не мислеше накъде върви, мъчеше се само да отиде колкото може по-далеч. Когато силите я напуснаха, тя вече не беше над езерото. Намираше се навътре от брега и падна пред вратата на един от големите чифлици край Токерн.

Малко след това през двора мина млад ратай. Той съгледа Яро, приближи се и я вдигна. Но Яро, която искаше само да умре на спокойствие, събра последните си сили и клъвна ратая по пръста в желанието си да се освободи.

Яро не можа да се освободи, но от нападението й все пак имаше полза — ратаят забеляза, че птицата е жива. Той я отнесе внимателно в къщата и я показа на господарката, млада жена с добродушно лице. Тя веднага я взе, погали я по гърба и избърса кръвта, която се процеждаше през пуха на шията й. Разгледа я внимателно, видя колко е красива с тъмнозелената си лъскава глава, бялата огърлица на шията, кафявочервения гръб и сините ръбове на крилата и сигурно й дожаля да не би да умре. Приготви бързо една кошница и настани птицата в нея.

През всичкото това време Яро пляскаше с криле и се бореше да се освободи, но като разбра, че хората не искат да я убиват, легна си в кошницата с чувство на облекчение. Едва сега пролича колко е изтощена от болките и от загубата на кръв. Господарката понесе кошницата към ъгъла до печката, но още преди да я остави, Яро бе затворила очи и бе заспала.

След известно време Яро се събуди, защото някой леко я побутваше. Тя отвори очи и едва не обезумя от ужас. Загубена беше, защото пред нея стоеше същество, по-опасно и от хората, и от грабливите птици. Това беше Цезар, пилчарят с дългата козина, който я гледаше любопитно.

Как се ужасяваше Яро миналото лято, тогава още малко, пухкаво жълто патенце, всеки път, когато над тръстиките се понасяше възглас: „Цезар идва! Цезар идва!“ Като виждаше кучето на кафяви и бели петна, разтворило страшната си, пълна със зъби уста, да се промъква през тръстиката, струваше й се, че вижда самата смърт. Надяваше се само да не доживее часа, когато ще срещне Цезар очи в очи. Сега за свое нещастие беше попаднала в чифлика, в който живееше Цезар, и той стоеше наведен над нея.

— Ти пък коя си? — изръмжа той. — Как си попаднала тук? Ти не живееш ли в тръстиките?

Яро едва събра смелост да отговори.

— Не ми се сърди, че съм тук, Цезар! — каза тя. — Аз не съм виновна. Раниха ме и домакините сами ме настаниха в тази кошница.

— Тъй ли? Значи, те те настаниха тука? Тогава сигурно искат да те лекуват, макар че според мен по-добре ще направят да те изядат, щом са те хванали. Но във всеки случай тук, в къщи, царува мир. Няма защо да се боиш толкова. Това не е Токерн.

С тези думи Цезар се отдалечи и си легна пред запаленото огнище. Като разбра, че страшната опасност отмина, умората отново налетя Яро и тя потъна в дълбок сън.

Когато се събуди пак, пред нея имаше съд с каша и вода. Яро още се чувствуваше зле, но беше гладна и почна да яде. Като я видя, че яде, домакинята се приближи и я погали зарадвана. После Яро отново заспа. Много дни наред тя само спа и яде.

Една сутрин Яро се почувствува толкова добре, че излезе от кошницата и тръгна по пода. Но след няколко крачки падна и остана да лежи. Тогава Цезар дойде, раззина голямата си уста и я захапа. Яро помисли естествено, че кучето ще я убие, но Цезар я занесе в кошницата, без да й причини никаква болка. Оттогава Яро се изпълни с такова доверие към Цезар, че когато отново излезе от кошницата, отиде направо при кучето и легна до него. След това много се сприятелиха с Цезар и всеки ден Яро дълги часове спеше между лапите на кучето. Но към господарката Яро беше още по-привързана. Не изпитваше никакъв страх от нея и гальовно потриваше глава о ръката й, когато тя идваше да я храни. Въздишаше от скръб, когато господарката излизаше от къщи, и й казваше „добре дошла“ на своя собствен език, когато се връщаше.

Яро съвсем забрави колко се боеше по-рано от кучетата и от хората. Те й се виждаха добри и кротки и тя ги обичаше. Искаше й се да оздравее, за да отлети на Токерн и да разкаже на патиците, че старите им врагове не са опасни и че няма защо да се страхуват от тях.

Забелязала беше, че и хората, и Цезар имат спокойни очи които е приятно да гледаш. Единственото същество, чийто поглед я караше да изпитва боязън, беше домашната котка Клорина. И тя не й правеше нищо лошо, но в нея нямаше доверие. Освен това постоянно й натякваше, задето обичала хората.

— Ти си мислиш, че се грижат за теб, защото те обичат? — казваше Клорина. — Почакай само, докато се угоиш! Веднага ще ти извият врата. Знам ги аз тях!

Като всички птици, Яро имаше нежно и вярно сърце и много се смущаваше от такива думи. Не можеше да повярва, че господарката или пък малкото й момченце, което с часове седеше до кошницата, като бъбреше и се шегуваше с нея, ще й направят някакво зло. Струваше й се, че и двамата я обичат така, както тя ги обича.

Един ден, когато Яро и Цезар лежеха на обичайното си място пред огнището, Клорина седна на плочата над огнището и почна да се заяжда с дивата патица.

— Чудя се, Яро, какво ще правите вие, дивите патици, догодина, когато пресушат Токерн и го превърнат в ниви — каза Клорина.

— Какво говориш, Клорина? — извика Яро и скочи уплашено.

— Все забравям, Яро, че ти не разбираш говора на хората като нас с Цезар — отвърна котката. — Иначе щеше да чуеш как снощните гости разказваха, че ще пресушат Токерн и че догодина дъното на езерото ще бъде сухо като пода на стаята. Затова се чудя къде ще вървите вие, дивите гъски.

Тия думи толкова ядосаха Яро, че тя почна да съска като змия.

— Ти си зла като гмурец — викна тя на Клорина. — Само искаш да ме скараш с хората. Аз не вярвам да направят подобно нещо. Нали знаят, че Токерн принадлежи на дивите патици. Защо ще правят толкова много птици бездомни и нещастни? Ти сигурно измисляш всичко това, за да ме плашиш! Дано те разкъса Горго орелът! Дано господарката ти остриже мустаците!

Но макар че избухна така, Яро не можа да накара Клорина да млъкне.

— Така ли? Значи, ти мислиш, че лъжа? — каза тя. — Попитай тогава Цезар! Снощи и той беше в къщи. Цезар никога не лъже.

— Цезаре — обърна се Яро към него, — ти разбираш езика на хората по-добре от Клорина. Кажи ми, нали тя не е разбрала добре? Помисли си какво ще стане, ако хората пресушат Токерн и превърнат дъното на езерото в ниви! Тогава няма да има вече водни бълхи и гнили водорасли за големите патици, нито попови лъжички и личинки за патетата. Ще изчезнат и тръстиките, в които сега малките се крият, докато се научат да летят. Патиците ще трябва да се изселят оттук и да си търсят друго място за живеене. Но къде ще намерят такова хубаво убежище като Токерн? Цезаре, кажи, че Клорина не е разбрала!

Държането на Цезар при тези думи беше много чудновато. Досега той беше съвсем буден, но когато Яро се обърна към него, почна да се прозява, турна дългата си муцуна върху предните лапи и дълбоко заспа.

Котката гледаше Цезар с лукава усмивка.

— Според мен Цезар няма да си даде труд да ти отговори — каза тя на Яро. — И той е като всички кучета: никога не искат да признаят, че хората могат да извършат несправедливост. Можеш да вярваш на думите ми. Ще ти кажа и защо искат да пресушат езерото точно сега. Докато вие, дивите патици, владеехте изцяло Токерн, те не искаха да го пресушават, защото от вас все пак имаха някаква полза. Но сега разни гмурци и други птици, които не им служат за храна, напълниха тръстиките и хората смятат, че няма защо да държат езерото заради тях.

Без да отговори на Клорина, Яро вдигна глава и извика в ухото на Цезар:

— Цезаре! Ти знаеш, че Токерн е пълен с патици и че когато те литнат, закриват небето като облак. Кажи, нали не е вярно, че хората се канят да ги направят бездомни?

Тогава Цезар скочи и така се нахвърли върху Клорина, че тя трябваше да се покатери на една лавица.

— Ще те науча аз тебе да мълчиш, когато искам да спя! — викаше Цезар. — Вярно е, че ставаше дума да се пресуши тази година езерото. Но за това и по-рано често се е говорило, а нищо не стана. И аз съм против пресушаването. Какво ще стане с лова, ако пресушат Токерн? Ти си глупачка, щом се радваш на това! Как ще се забавляваме ние с теб, ако в Токерн няма птици?

Примамката
Неделя, 17 април

След няколко дни Яро беше вече толкова добре, че можеше да лети из цялата къща. Господарката постоянно я галеше, а малкото й момченце тичаше из градината и береше за нея първите поникнали стръкчета трева. Когато господарката я галеше, Яро си мислеше, че макар и да е достатъчно здрава, за да отлети до Токерн, когато поиска, не й се ще да се раздели с хората. Нямаше нищо против да остане при тях за цял живот.

Но рано една сутрин господарката нахлузи на Яро примка, която й пречеше да лети, и я даде на ратая, дето я беше намерил. Ратаят я взе под мишница и слезе с нея при Токерн.

Докато Яро боледуваше, ледът се беше стопил. Старата суха миналогодишна тръстика още стоеше край брега и по островчетата, но отдолу вече никнеха млади стръкове и зелените им връхчета бяха достигнали до повърхността на водата. Бяха си дошли вече и всичките прелетни птици. Човките на патиците надничаха от тръстиките. Гмурците се разхождаха с нови огърлици около шиите, а бекасите събираха сламки за гнездата си.

Ратаят седна в една лодка, сложи Яро на дъното и загреба по езерото. Яро свикна да очаква от хората само добро и затова каза на Цезар, който също беше с тях, че е много благодарна на ратая, задето я разхожда из езерото. Но защо трябваше да я държат вързана, тя нямаше никакво намерение да бяга. Цезар нищо не отговори. Тази сутрин той беше много мълчалив.

Единственото нещо, което се стори на Яро малко чудно, беше това, че ратаят си е взел пушката. Тя не можеше да повярва, че някой от тези добри хора в чифлика ще стреля по птиците. Освен това Цезар й беше казал, че сега не се ходи на лов.

— Ловът е забранен по това време — беше казал той, — макар че това не важи за мен, разбира се.

Ратаят стигна до едно от малките, обрасли с тръстика островчета. После слезе от лодката, събра голям куп суха тръстика и залегна зад него. Яро остана да се разхожда, вързана с дълга връв за лодката. Изведнъж тя съгледа няколко млади патици, с които по-рано летеше над езерото. Те бяха надалеч, но Яро ги повика с високи крясъци. Те й отговориха и едно голямо, красиво ято се приближи към тях. Още отдалеч Яро почна да им разказва за чудното си спасение и за добрината на хората. В този миг зад нея проехтяха два изстрела. Три патици паднаха мъртви във водата, Цезар се хвърли и ги хвана.

Тогава Яро разбра. Хората я бяха спасили, за да могат да я използуват като примамка, и бяха сполучили. Три патици умряха заради нея! Мислеше, че и тя ще умре от срам. Струваше й се, че и приятелят й Цезар я гледа с упрек и когато се прибраха в къщи, не посмя да легне да спи до кучето.

На другата сутрин пак я заведоха на езерото. И този път тя скоро видя няколко патици. Но като забеляза, че идват към нея, развика се:

— Махайте се, махайте се! Внимавайте! Летете настрана! Зад тръстиката се крие ловец. Аз съм само примамка!

И тя наистина успя да ги отклони, преди да бяха достигнали на един изстрел разстояние.

Яро не можа да отскубне нито стръкче трева, толкова беше заета да се оглежда. Тя предупреждаваше всички птици, които се приближаваха. Предупреждаваше дори и гмурците, макар че ги мразеше, защото прогонваха патиците от най-хубавите им скривалища. Но не искаше никоя птица да загине зарад нея. И благодарение на бдителността й ратаят трябваше да се прибере, без да гръмне нито веднъж.

За нейна изненада Цезар нямаше такъв недоволен вид както предишния ден, а когато настъпи вечерта, той я захапа за гърба, занесе я до огнището и я сложи да спи между предните му лапи.

Но Яро вече не се чувствуваше добре в къщи, тя беше дълбоко покрусена. Като си помислеше само, че хората никога не са я обичали, сърцето й се свиваше. Когато господарката или малкото момченце идваха да я погалят, тя пъхаше човка под крилото си и се преструваше на заспала.

Много дни наред Яро продължаваше незавидната си служба и вече я познаваше целият Токерн. Една сутрин, когато викаше както обикновено: „Внимавайте, птици! Не се приближавайте до мен! Аз съм само примамка!“ — едно гнездо на гмурец доплува до островчето, на което беше вързана. Това не бе нещо много чудно. Гнездото беше миналогодишно и понеже гнездата на гмурците са направени така, че могат да плуват като лодки, често се случваше да се носят по езерото. Но Яро все пак се спря да погледа, защото гнездото идваше право към островчето, като че ли някой го управляваше.

Когато гнездото се приближи, Яро видя, че в него стои едно човече, най-малкото човече, което беше виждала някога, и го управлява с две пръчици. Това човече й извика:

— Яро, ела, колкото можеш по-близо до водата и бъди готова да отлетиш! Скоро ще бъдеш на свобода.

Не мина много време и гнездото стигна до брега, но малкият гребец не го напусна, а остана сгушен между клончетата и сламките. Яро също стоеше на едно място. Тя беше замряла от страх да не би да открият освободителя й.

После отнякъде долетя ято диви гъски. Яро се сепна и почна да ги предупреждава със силни викове, но въпреки това те прелетяха няколко пъти над островчето. Летяха много високо, по-високо от изстрел, но ратаят все пак гръмна два пъти по тях. Преди още да отзвучат изстрелите, хлапето скочи на брега, измъкна едно малко ножче и с няколко бързи движения сряза примката на Яро.

— Бягай сега, Яро, докато ратаят още не е напълнил пушката! — извика то, скочи в гнездото и отплува.

Ловецът, който гледаше към гъските, не забеляза, че Яро е освободена, но Цезар внимателно следеше какво става и когато Яро замахна с криле, спусна се към нея и я захапа за гърба.

Яро завика жално, а джуджето, което я беше освободило, каза спокойно на Цезар:

— Ако си толкова честен, колкото изглеждаш, ти няма да заставяш една добра птица да стои тук и да примамва другите към гибел.

Като чу тези думи, Цезар се озъби злобно, но в следващия миг пусна Яро.

— Бягай, Яро! — каза той. — Ти наистина си твърде добра, за да служиш за примамка. Аз исках да те задържа само защото без теб къщата ще бъде празна.

Пресушаването на езерото
Сряда, 20 април

Без Яро в къщата наистина почувствуваха голяма празнота. На кучето и котката времето се струваше дълго, защото нямаше за кого да се карат, а на господарката й липсваше веселото квакане, с което Яро я посрещаше всеки път, когато се връщаше в къщи. Но най-много тъгуваше за нея малкото момченце Пер Ола. То беше едва на три годинки и беше единствено дете. Досега то не бе имало такъв другар в игрите като Яро. Откакто чу, че Яро се е върнала при патиците в Токерн, не можеше да се примири с това и почна непрекъснато да мисли как да я върне.

Пер Ола дълго бе разговарял с Яро, докато тя лежеше в кошницата си, и беше убеден, че патицата го разбира. Той помоли майка си да го заведе при езерото, за да намери Яро и да я убеди да се върне пак при тях. Майка му не искаше и да чуе, но той не се отказа да изпълни плана си.

На другия ден след изчезването на Яро Пер Ола излезе в градината. Както обикновено той почна да си играе сам, но Цезар лежеше на стълбите и когато майката извеждаше детето, каза:

— Наглеждай Пер Ола, Цезар!

Ако всичко си беше както обикновено, Цезар щеше да обърне внимание на тази заповед и детето щеше да бъде така добре пазено, че никаква опасност нямаше да го заплашва. Но тези дни Цезар не приличаше на себе си. Той знаеше, че селяните, които живеят около Токерн, сериозно мислят да пресушат езерото и почти са решили да направят това. Патиците щяха да си отидат и Цезар вече нямаше да види почтен лов. Това нещастие така го тревожеше, че забрави да надзирава Пер Ола.

А детето, щом се намери само в градината, веднага реши, че сега е удобно време да отиде на Токерн и да поговори с Яро. То отвори вратичката и тръгна надолу към езерото по тясната пътечка през ливадите. Докато къщата се виждаше, то вървеше съвсем бавно, но после почна да тича. Страх го беше да не го извика обратно майка му или някой друг. Не мислеше да прави нищо лошо, искаше само да убеди Яро да се върне, но чувствуваше, че другите в къщи няма да одобрят намеренията му.

Като стигна на брега, детето извика няколко пъти Яро. Почака известно време, но Яро не се показа. Видя много птици, които приличаха на дивата патица, но те прелитаха край него, без да му обръщат внимание, и то разбра, че това са други патици.

И тъй като Яро не се показа никаква, момченцето си каза, че сигурно ще я намери по-лесно, ако тръгне по езерото. На брега имаше цял куп хубави лодки, но те бяха вързани. Не беше вързана само една стара, пробита лодка, която никой не помисляше да използува. И Пер Ола се покатери с мъка в нея, без да гледа, че цялото й дъно е заляно с вода. Той не можеше да вдигне веслата, а започна да клати и люлее лодката. Сигурно нито един възрастен човек не би могъл да кара лодка из Токерн по този начин, но нали малките деца винаги имат чудната способност да се намерят точно там, където водата е дълбока и нещастието дебне. И скоро Пер Ола се носеше по Токерн и викаше Яро.

Като клатеше така старата лодка по езерото, цепнатините й се отваряха все повече и повече и тя почна да се пълни с вода. Пер Ола никак не се смущаваше от това. Той седеше на малката пейка на носа на лодката, викаше по всяка птица, която зърнеше, и се чудеше защо Яро не идва.

Най-после Яро съгледа Пер Ола. Тя чу, че някой я вика с името, което хората й бяха дали, и разбра, че момченцето е дошло на Токерн, за да я търси. Яро много се зарадва, че все пак един човек наистина я обичаше. Спусна се като стрела при Пер Ола, седна до него и се остави да я галят. И двамата бяха много щастливи, че отново се виждат.

Но изведнъж Яро забеляза в какво състояние е лодката. Тя беше наполовина пълна с вода и всеки момент можеше да потъне. Яро се опита да обясни на Пер Ола, че той трябва да излезе на брега, тъй като не може нито да лети, нито да плува, но Пер Ола не я разбра. Без да се бави нито миг, Яро се спусна да търси помощ.

След малко тя се върна, като носеше на гърба си едно джудже, много по-малко от Пер Ола. Ако не говореше и не се движеше, момченцето би го взело за кукла. Джуджето накара Пер Ола веднага да вземе тънкия дълъг прът, който лежеше на дъното на лодката, и да се опита да я избута към едно малко островче. Пер Ола го послуша и скоро двамата започнаха с общи усилия да бутат лодката. С няколко удара стигнаха до обраслото с тръстика островче и на Пер Ола му бе заповядано да слезе на сушата. В момента, когато стъпи на земята, лодката се напълни с вода и потъна на дъното.

Като видя това, момченцето разбра, че майка му и баща му много ще му се сърдят. То беше готово да се разплаче, ако нещо друго не отвлече вниманието му. На островчето кацна ято големи сиви птици и джуджето го заведе при тях. Там то почна да му разказва кои са те и какво говорят. Това беше толкова забавно, че Пер Ола забрави всичко друго.

През това време хората в чифлика бяха забелязали, че момченцето е изчезнало и почнаха да го търсят. Претърсиха стопанските постройки, погледнаха в кладенеца, надникнаха в килера, после тръгнаха по пътищата и пътечките, обиколиха съседните чифлици, за да проверят дали не е отишло там, и най-после слязоха да го търсят долу при Токерн. Но колкото и да се стараха, не можаха да го намерят. Най-после откриха следите на Пер Ола при лодките. Тогава забелязаха, че старата, пробита лодка я няма на брега и разбраха цялата работа.

Господарят и ратаите веднага се качиха на лодките и тръгнаха да търсят момченцето. Обикаляха Токерн до късно вечерта, но от детето нямаше нито следа. Ясно беше, че старата лодка е потънала и детето лежи мъртво на дъното на езерото.

Мръкна се, но майката на Пер Ола все още продължаваше да обикаля по брега. Всички бяха убедени, че детето се е удавило, но на нея не й се искаше да повярва това и продължаваше да го търси. Надничаше между тръстиките и коравата блатна трева и безспирно обикаляше тинестия бряг, без да забелязва, че краката й потъват дълбоко и че цялата е мокра. Беше безкрайно нещастна. Сърцето й се късаше. Не плачеше, но кършеше ръце и викаше детето си с висок, сърцераздирателен глас.

В това време кучето Цезар, което бе проследило господарката си до езерото, се приближи до нея, хвана я за полата и я задърпа.

— Какво правиш, Цезар? — извика тя, като се опита да се освободи. Но после изведнъж избухна: — Да не би да знаеш къде е Пер Ола?

Цезар залая весело и се спусна напред. Уверена, че той знае къде е Пер Ола, господарката хукна след него и скоро чу детски плач.

С Палечко и птиците Пер Ола бе прекарал най-веселия ден в живота си, но сега се бе разплакал, защото беше гладен и се страхуваше от тъмнината, й много се зарадва, когато баща му, майка му и Цезар дойдоха да го приберат.