Кели Армстронг
Призоваването (8)

7

Метнах два чифта розово бельо, на които пишеше „Лиз“, в съответната купчина и спрях. И бельото на момчетата ли перяхме? Надявах се да не е така. Разрових се из купчината и като открих само дрехи на Рей, Лиз и Тори, въздъхнах с облекчение.

— Момиче.

Мъжки глас над главата ми. Сепнах се, ала си наложих да продължа работата си. Тук нямаше никой. Или пък, дори да имаше някой, не беше реален. Ето как трябваше да реагирам. Не да подскачам като опърлена котка. А да не му обръщам внимание. Нека чувам гласове, нека виждам въображаеми неща, но да ги игнорирам.

— Ела тук.

Гласът се движеше из помещението. Повдигнах във въздуха червени дантелени прашки с надпис „Тори“ и се сетих за малките си момичешки пликчета.

— Ела тук.

Помъчих се да се съсредоточа върху въпроса как да се снабдя с по-красиво бельо, преди да е дошъл редът на някой друг да изпере моето, ала от усилията да се направя, че не чувам гласа, ръцете ми се разтрепериха. Нека погледна. Само веднъж.

Хвърлих поглед наоколо. Нямаше никой. Въздъхнах и продължих да разпределям прането.

— Вратата… затворена…

Погледнах към затворената врата. Онази, която бях забелязала в началото и която бе доказателство, че гласът, който чувах, бе плод на развинтеното ми въображение.

Че защо търсиш доказателства? Какво друго би могло да бъде?

Страхотно. Сега трябваше да пренебрегна и още един глас.

— Отвори вратата… нещо… да ти покажа.

Ха! Ето една класическа филмова сцена: „Ела, момиченце, ела да погледнеш какво има зад затворената врата.“ Засмях се, ала звукът от смеха ми потрепери и се извиси във фалцет.

Хвани се здраво. Стегни се, иначе никога няма да те пуснат да излезеш от тук.

Погледът ми се стрелна към вратата. Приличаше ми на най-обикновен килер за провизии. Ако наистина вярвах, че гласът е само в главата ми, тогава защо да не я отворя?

Отправих се нататък, като се насилвах да поставям стъпало пред стъпало със съзнанието, че ако спра, ще изгубя самообладание.

— Така… идвай.

Хванах топчестата дръжка на вратата и усетих студенината на метала в дланта си.

— Отвори.

Бавно я завъртях. Тя направи четвърт оборот и спря. Поклатих я.

— Заключена — проехтя гласът ми из пералното помещение.

Отново я разтърсих, после рязко дръпнах дръжката. Вратата не помръдна.

— Ключ… намери… Отключи…

Притиснах с пръсти слепоочията си.

— Вратата е заключена, така че се качвам горе — отвърнах аз.

Обърнах се и се блъснах в стена от здрава плът; за втори път през този ден изписках като малко момиченце. Вдигнах очи и видях същото лице, което бе причина за писъка ми първия път.

Политнах назад и ако не се бях подпряла на вратата зад мен, щях да падна. Дерек не направи опит да ме хване, а остана на мястото си, мушнал ръце в джобовете.

— С кого говореше? — попита.

— Със себе си.

— Ха!

— А сега ме извини, но…

Той не се помръдна от мястото си и аз тръгнах да го заобиколя. Той ми препречи пътя.

— Видяла си призрак, нали? — рече той.

За щастие, успях да се засмея.

— Не искам да те разочаровам, но призраци не съществуват.

— Ха!

Очите му огледаха пералното помещение — приличаше на ченге, което се озърта за избягал затворник. Когато насочи очите си към мен, острият му поглед ме прониза до мозъка на костите.

— Какво виждаш, Клоуи?

— Аз-аз не в-в-в…

— Говори бавно. — Той нетърпеливо изстреля думите от устата си. — Как изглеждат? Говорят ли ти?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

Прехапах устни, после се повдигнах на пръсти. Той се наведе, за да ме чуе по-добре.

— Наметнали са си бели чаршафи с пробити в тях дупки за очите. И казват: „Ба!“. — Загледах го сърдито. — А сега се отдръпни от пътя ми.

Очаквах да ми се присмее. Да скръсти ръце и да каже: „Не ме будалкай, момиченце“.

Устните му затрепериха и аз се стегнах, ала той се усмихна. Присмиваше ми се. Отстъпи встрани. Аз се промъкнах покрай него към стълбите.

 

 

Доктор Джил беше дребна жена с дълъг като на гризач нос и изпъкнали миши очи, които ме изучаваха внимателно, сякаш мишката бях аз — опитно мишле, чието и най-малко движение трябваше да бъде отбелязано в нейната тетрадка. И преди съм ходила на терапевт.

Имах дори двама след смъртта на мама. Мразех първия — старец с лош дъх, който затваряше очи, когато говорех, сякаш дремеше. Оплаках се и ме заведоха при друг, при доктор Ана — жена с огненочервена коса, която обичаше да се шегува с мен, приличаше ми на мама и ми помагаше да се справя с живота. След десет минути, прекарани в компанията на доктор Джил, вече знаех, че тя беше някъде по средата. Изглеждаше доста готина и ме слушаше внимателно, ала както вървеше, нямаше скоро да започне да се шегува.

Говорихме за това как съм спала; как се храня; какво мисля за останалите; и най-вече как се чувствам тук. За последното я излъгах. Не бях глупава. Ако исках да изляза, не биваше да пъшкам и да се оплаквам, че са направили ужасна грешка, като са ме вкарали тук.

Ето защо заявих, че леля ми и баща ми са направили много добре като са ме довели в Лайл Хаус и че съм решена да се оправя, каквото и да ми коства това.

Мишето лице на доктор Джил се отпусна.

— Мислиш като напълно зрял човек. Радвам се за теб.

Кимнах с глава, като се опитвах да изглеждам искрена.

— Кажи ми, Клоуи, чувала ли си за шизофренията?

Сърцето ми се сви.

— За ш-шизофренията ли?

— Да. Знаеш ли нещо за нея?

Устата ми се отвори, после се затвори, а мозъкът ми отказа да я запълни с думи.

— Клоуи?

— М-мислите, че съм шизо ли?

Тя сви устни.

— Тук не използваме тази дума, Клоуи. Всъщност предпочитаме изобщо да не използваме етикети за хората. Но диагнозата е важна част от оздравителния процес. Пациентът трябва да знае състоянието си, да го разбере и да го приеме, преди да започнем да го лекуваме.

— Н-но аз току-що постъпвам. Откъде з-знаете какво ми е?

— Спомняш ли си времето, прекарано в болницата? Лекарите, с които си разговаряла? Тестовете, които са ти направили?

— Открили са ми шизофрения ли?

Тя поклати глава.

— Учените работят, за да определят със сигурност диагнозата, така че все още нямаме заключението им. Ала тези тестове насочват и към други вероятности, като например тумор в мозъка или наркотична зависимост. Като имаме предвид резултатите от тестовете, приложени към твоите симптоми, най-вероятната диагноза е шизофрения.

Вторачих се във вратата.

— Значи мислите, че имам шизофрения.

— Знаеш ли какво е това заболяване? — Говореше бавно, сякаш изпитваше моята интелигентност.

— Гледала съм „Красив ум“.

Устните й се свиха още по-силно.

— Това са измишльотините на Холивуд, Клоуи.

— Но нали филмът е направен по истински случай?

— „Направен“ е. — Тя заговори с по-мек тон. — От досието ти знам, че обичаш киното и това е прекрасно. Но то не е мястото, от което можеш да научиш за душевните заболявания. Шизофренията има много различни форми и проявления, а твоят случай не е като онзи във филма.

Не е ли? Привиждаха ми се разни хора също като на главния герой.

Д-р Джил продължи:

— Ти преминаваш през една недиференцирана шизофрения, както я наричаме ние, което означава, че проявяваш ограничен брой първоначални симптоми — в твоя случай това са виденията и гласовете. Визуални и слухови халюцинации.

— Ами параноята?

— Не наблюдаваме такъв симптом при теб. Не демонстрираш хаотично поведение, нито хаотично говорене.

— А заекването?

Тя поклати глава.

— Това няма връзка. Не проявяваш нито един от останалите симптоми, Клоуи.

— А в бъдеще? Евентуално?

— Не е задължително. Разбира се, трябва да внимаваме, но диагнозата ти е установена навреме. Обикновено не се хваща, преди пациентът да е навършил двайсет и да наближава трийсетте. Като да установиш болестта в ранния й стадий, когато имаш възможност да забавиш развитието й до минимум.

— И да я ликвидираш.

Миг мълчание, през който тя заопипва дългата си огърлица.

— Шизофренията не е като настинката, Клоуи. Не може да се ликвидира.

Кръвта заблъска в ушите ми и заглуши думите, които последваха. Тя се наведе напред и ме докосна по коляното.

— Клоуи, слушаш ли ме?

Кимнах с глава.

Тя отново се облегна назад.

— Шизофренията не е доживотна присъда. Но е състояние, което продължава цял живот. Като астмата. Като промениш начина си на живот и приемаш медикаменти, можеш да я контролираш и да водиш нормален живот до такава степен, че никой да не разбере, че си болна, освен ако сама не решиш да си признаеш.

Тя отново се наведе към мен и ме погледна в очите.

— Преди малко заяви, че си решена да направиш всичко, за да преодолееш състоянието си. Знам, че се надяваше да се възстановиш бързо, а заболяването ти изисква голяма зрялост и решимост. Още ли си готова на това, Клоуи?

Имах въпроси. Толкова бързо ли се развива обикновено тази болест? Без предупредителни симптоми? Вчера си крачил безгрижно по света, а днес вече имаш халюцинации и тичаш с писъци из коридорите? А после — бам! — заявяват ти, че страдаш от шизофрения и въпросът е приключен?

Изглеждаше ми твърде неочаквано. Ала щом погледнах към д-р Джил и видях с какво очакване се взира в мен, за да свърши с въпроса и да премине към следващата фаза, аз се притесних да не изтърся нещо, което ще й прозвучи като отказ; а ако го направех, никога нямаше да изляза от Лайл Хаус.

Ето защо кимнах с глава.

— Искам да се оправя.

— Добре. Тогава започваме.

Д-р Джил ми обясни за медикаментозното лечение. Лекарствата трябвало да спрат халюцинациите. Щом определели дозировката, те нямало да дадат нежелателни странични ефекти, но в началото можело да имам откъслечни халюцинации, депресия и параноя.

Страхотно. Разбрах, че лечението ще е също толкова неприятно, колкото и заболяването.

Д-р Джил ме увери, че когато се прибера у дома, пиенето на тези хапчетата няма да е по-различно от приемането на всекидневните лекарства против астма.

— Ето как трябва да мислиш за шизофренията си, Клоуи. Като за здравно състояние. Не си направила нищо, с което да го причиниш. И не можеш да направиш нищо, за да се излекуваш.

— Известно време ще си депресирана, гневна и дори ще искаш да спреш лечението. Това е нормално и ще го обсъждаме по време на сеансите си. Ще се виждаме за по един час всеки ден.

— Ще има ли групова терапия? — попитах.

— Не. Някой ден може да решиш, че имаш нужда от действената сила на груповата терапия и по-късно ще го обсъдим, но тук, в Лайл Хаус, ние сме убедени, че на първо място трябва да стои самостоятелната работа. Трябва напълно да приемеш състоянието си, преди да го споделиш с други хора.

Тя постави бележника върху писалището и скръсти ръце върху коляното си.

— Ето че стигнахме и до последната тема за деня — самостоятелността. Сигурно вече си разбрала, че всички обитатели на този дом имат психични проблеми. Но подробности не са ти известни. Ние няма да обсъждаме подробности за състоянието ви, нито симптомите, нито пък лечението ви с никого, освен със самите вас. Ако някой настоява да научи подробности около теб, трябва веднага да ни съобщиш.

— Те вече знаят — измърморих аз.

— Какво?

Гневът, бликнал от очите, ме предупреждаваше, че е трябвало да си държа устата затворена. Знаех от предишната терапия, че е много важно да споделяш всичко, което те безпокои, но нямаше нужда да дрънкам толкова много още от първия ден в Лайл Хаус.

— Н-не за шизофренията. Просто… някой разбра, че ми се привиждат разни неща. Духове. Но аз никога не съм го споменавала. Пред никого.

— Кой беше?

— Аз-аз… предпочитам да не казвам. Не е кой знае колко важно.

Тя разпери ръце.

— Важно е, Клоуи. Но все пак оценявам опасенията ти да не би да вкараш някого в беда. Досещам се кой може да е. Сигурно е подслушвала, когато обсъждахме халюцинациите ти, и си е направила собствени умозаключения, които… — Тя махна с ръка. — Духове. Съжалявам, че е станало така, но ти обещавам, че ще се справим дискретно с положението.

— Но…

— Тя няма да научи, че ти си ни казала, но трябва да вземем мерки. — Настани се удобно на мястото си. — Съжалявам, че това се случва още в първия ден на твоето пребиваване тук. Младите са по природа любопитни и макар да се стараем да опазим тайните ви, невинаги успяваме в тези условия.

— Няма нищо. Никой не му отдаде голямо значение.

Тя кимна с глава.

— Тук са събрани много свестни младежи. Общо взето, всички проявяват уважение и приемат нещата такива, каквито са. В Лайл Хаус това е от значение. Предстои ви труден път и всички тук се стараем да го направим колкото е възможно по-гладък.

Шизо.

Независимо от това колко пъти д-р Джил бе сравнила страданието с най-обикновена болест или физическо състояние, между тях нямаше база за сравнение.

Просто нямаше. Бях шизофреничка.

Ако видя на пътя си две момчета, едното в инвалиден стол, а другото да си говори само, на кого ще се втурна да помогна да отвори вратата? И кого ще заобиколя, защото не искам да се срещнем?

Д-р Джил каза, че е въпрос на медикаменти и навик. Ако беше толкова лесно, защо по улиците се скитат хора, които си говорят самички? Бездомници, които гледат налудничаво и крещят в празното пространство?

Които виждат несъществуващи хора. Които чуват несъществуващи гласове? Шизофреници.

Също като мен.

 

 

След сеанса с д-р Джил се настаних в стаята с телевизора, за да си събера мислите. Бях се свила на канапето, притиснала възглавницата към гърдите си, когато Саймън доплава в стаята.

Не ме видя — прекоси помещението и грабна бейзболната шапка от бюрото с компютъра.

Като си тананикаше под носа, той подхвърли шапката във въздуха и я хвана.

Изглеждаше щастлив.

Как би могъл да се чувства щастлив на това място? Да му е уютно, разбирам, но чак пък да е щастлив?

Прехвърли шапката от ръка на ръка и си я нахлупи на главата. Спря и се вторачи в прозореца. Не виждах изражението му, но забелязах, че стои неподвижно. След малко главата му потрепна. Той се обърна и ме видя. Изненада се, после широко се ухили.

— Здравей.

— Здрасти.

Той се приближи и усмивката му изчезна.

— Добре ли си?

„Добре съм“, щях да му отвърна, ала думите не излизаха от устата ми. Не бях добре. Щеше ми се да му кажа, че не съм добре. Щеше ми се да е добре да му призная, че не съм добре.

Ала загрижеността в гласа му не бе по-дълготрайна от усмивката му, нито се отрази в очите му. Погледът му бе дистанциран, сякаш се насилваше да е учтив, защото си беше вежливо момче и беше длъжен да се държи по този начин.

— Добре съм — отвърнах.

Той извъртя назад козирката на шапката си, без да сваля погледа си от мен. После сви рамене.

— Добре. Но приеми съвет от мен. Не се оставяй да забележат, че се навърташ наоколо. Все едно да се оттеглиш в стаята си посред бял ден. Ще си помислят, че си апатична.

— Аз не…

Той вдигна ръце във въздуха.

— Това са техни думи, не са мои. Само те предупреждавам. Можеш да се измъкнеш от положението, като включиш телевизора и се престориш, че го гледаш, но те ще са по-доволни, ако си заедно с нас. Не сме лоша компания. Нито сме толкова луди.

Той ми подари ослепителна усмивка, от която стомахът ми се преобърна. Седнах и се помъчих да кажа нещо, за да го задържа в стаята. Наистина ми се разговаряше с някого. Не за д-р Джил. Не за шизофрения. За всичко друго, само не за това. Саймън изглеждаше нормално момче, а аз отчаяно се нуждаех от някой нормален човек.

Ала погледът му беше все във вратата. Сигурно си мислеше, че ми трябва някой друг.

Просто даваше съвет на новото момиче и толкоз.

На вратата падна тъмна сянка и усмивката отново огря лицето на Саймън.

— Здрасти, брат ми! Не се притеснявай. Не съм те забравил. Просто си поговорих с Клоуи.

Той посочи към мен. Дерек надникна, но лицето му беше тъй безизразно, сякаш Саймън му сочеше масата или стола. Припомних си сцената в мазето — как Дерек ме обвиняваше, че разговарям с духове. Дали бе споделил със Саймън? Сигурно. Обзалагам се, че добре са се посмели на побърканото момиче.

— Излизаме — каза Саймън. — Ще поритаме през междучасието. Ако искаш, ела и ти.

Той изрече поканата автоматично, дори не дочака отговора ми, а като мина покрай Дерек, рече:

— Ще кажа на Талбът да изключи алармата.

Дерек не помръдна от мястото си. Продължаваше да ме наблюдава. Взираше се в мен, сякаш бях някакво чудо.

Сякаш бях нищо.

— Фотографирай ме — подметнах аз. — Да ме гледаш по-дълго.

Той само премига с очи. Не си тръгна. Продължи да ме изучава, сякаш нищо не бях казала. Ще си тръгне, когато поиска. И той си тръгна, без да отрони и дума.

 

 

Когато излязох от стаята с телевизора, видях само госпожа Талбът. След междучасието децата се бяха прибрали по класните стаи. Тя ме изпрати в кухнята да беля — този път картофи.

Преди да започна ми даде още едно хапче. Исках да я попитам кога ще подейства, ала така щях да си призная, че продължавам да чувам гласове. Въпреки че вече не ми се привиждаха разни неща. Само онази ръка сутринта, веднага след като си изпих хапчетата. Може пък да действат. Може би няма да стана по-добре от това. Какво ще правя после?

Ще симулирам. Ще се дистанцирам от гласовете и ще се преструвам, че не ги чувам.

Ще се науча да.

Писък прониза въздуха.

Скочих, картофобелачката издрънча в мивката. Ослушах се, сърцето ми тежко биеше в гърдите. Ако няма реакция, значи писъкът се е родил в собствената ми глава. Ето, вече се уча как да се държа.

— Елизабет Дилейни! Върни се веднага!

Някаква врата се затръшна. По коридора затрополиха стъпки, дочу се хлипане. Косата на главата ми се изправи, когато си спомних за плачещото момиче в училище. Насилих се да се приближа до вратата, отворих я точно навреме, за да видя как Лиз се катери нагоре по стълбите.

— Харесва ли ти представлението?

Спуснах се напред и улових намръщения поглед на Тори, която се канеше да последва приятелката си. Госпожица Ван Доп излезе от всекидневната и се изправи в коридора.

— Достатъчно! — изгърмя другият глас от класната стая. — Поведенческите проблеми в място като това са нещо нормално, но момичето има нужда от професионална помощ.

— Госпожице Уенг, моля ви — отвърна госпожица Ван Доп. — Недейте пред…

— Тя ме замери с молива си. Посегна ми. Използва го като оръжие. Още сантиметър и щеше да ми извади окото. Одраска ме по лицето. До кръв. С молива си! Само защото заявих, че като ученичка в десети клас би трябвало да е запозната с основите на алгебрата.

Госпожица Ван Доп я дръпна в коридора, но жената се откопчи от ръцете й и бясно се втурна в съседната стая.

— Къде е номерът на директора? Напускам. Това момиче е истинска заплаха.

Една сянка се приближи до мен и като се обърнах, видях Дерек. Вратата на трапезарията политна да се затвори след него и в това време зърнах на масата разпилените му учебници и калкулатора му. Сигурно през цялото време е бил вътре и се е занимавал самостоятелно.

Той погледна надолу към мен и аз зачаках някой саркастичен коментар относно подслушването, ала той измърмори:

— Добре дошла в лудницата.

После се изхлузи покрай мен и влезе в кухнята, за да омете някоя допълнителна закуска.