Кели Армстронг
Призоваването (47)

46

Леля Лорън живееше в къща близнак близо до университета. Когато се изкачвахме по стълбите, сутрешният вестник си беше на стъпалата. Вдигнах го и позвъних на вратата.

След минута зад завесите премина сянка. Ключалката изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше леля Лорън в къса хавлия и мокра коса.

— Клоуи? Божичко! Къде… — и отвори по-широко вратата. — Какво правиш тук? Добре ли си? Наред ли е всичко?

Дръпна ме за ранената ръка и ме вкара вътре, а аз се помъчих да не трепна. Погледът се премести върху Рей.

— Лельо Лорън, това е Рей. От Лайл Хаус. Трябва да говорим с теб.

Щом влязохме в къщата, представих ги една на друга. После й разказах цялата история.

Така де, редактирания вариант. Доста добре редактиран, без да се споменават зомбита, магии и върколаци. Момчетата са възнамерявали да избягат и са ни поканили да тръгнем с тях. Съгласили сме се просто така, за забавление — да се измъкнем, да се крием и после да се върнем обратно. Знаех, че леля Лорън не я беше грижа за д-р Джил и затова включих в разказа си частта, в която тя се бе нахвърлила върху мен в двора с безумните си обвинения.

После й казах за пушката.

Тя впери поглед в стреличката на малката масичка върху купчината списания „Ню Йоркър“. Страхливо я взе, сякаш очакваше да се детонира, и я обърна от другата страна.

— Това е стреличка с успокоително — изрече тя, а гласът й бе с една нотка по-висок от шепот.

— И ние си го помислихме.

— Но… Стреляли са с това по вас? По вас?

— По нас.

Тя се облегна назад и кожената тапицировка под нея изскърца.

— И аз бях там, д-р Фелоус — обади се Рей. — Клоуи казва истината.

— Не, аз… — отправи взор към мене тя. — Вярвам ти, миличка. Просто звучи невероятно. Това е толкова… — поклати глава тя.

— Къде намери Лайл Хаус? — попитах аз.

Тя премигна с очи.

— Къде го намерих ли?

— Как реши да ме изпратиш там? В жълтите страници на компютъра ли пишеше за дома? Или някой ти го препоръча?

— Препоръчват го, Клоуи. И то много. Някой в болницата спомена за него и аз го проучих най-обстойно. Процентът на деца, изписани с подобрение, е висок, получават горещи благодарности от пациенти и техните семейства. Не мога да повярвам, че се е случило подобно нещо.

Значи не съм попаднала в Лайл Хаус случайно. Домът е бил препоръчан. Дали това означаваше нещо? Докоснах суичъра на Лиз и си помислих за нас — за всички ни. Нито един дом за групово пребиваване на деца не би преследвал бегълците си с приспивателни стрелички. Духът имаше право. Съществуваше специална причина, поради която се намирахме в Лайл Хаус и сега, след като ми бе казала истината, леля Лорън се бе поставила в рисково положение.

— Колкото до духовете… — захванах.

— Имаш предвид казаното от онази жена, Джил? — Леля Лорън хвърли стреличката обратно върху списанията с такава сила, че купчината се срути и списанията се плъзнаха по стъклената повърхност на масичката. — Очевидно самата тя има нужда от психиатрична помощ. Да допусне, че можеш да общуваш с духове? Само една дума на борда и ще й отнемат разрешителното. Ще е късметлийка, ако не я подведат под отговорност. Нито един човек, който е с всичкия си, не би повярвал, че някой може да разговаря с мъртъвци.

Е, Клоуи, забрави за каквото и да е признание пред леля си.

Леля Лорън стана.

— Най-напред ще се обадя на баща ти, после на моя адвокат, а той ще си свърже с Лайл Хаус.

— Доктор Фелоус?

Леля Лорън се обърна към Рей.

— Преди да го направите, погледнете раната на Клоуи.

Леля Лорън я погледна и примря. Трябваше веднага да се зашие. Тя не разполагаше с необходимото у дома си, а аз се нуждаех от пълно медицинско обслужване. Кой знае в какво състояние бе раната ми, каква мръсотия и какви бактерии е имало на това стъкло? Докато сменяше превръзката, леля ми ме накара да изпия цяла бутилка гетърейд, за да възстановя изгубените течности в организма си. След десетина минути двете с Рей вече седяхме отзад в мерцедеса, който излизаше от гаража.

Преди да стигнем до първия светофар, аз задрямах. Предполагам, че се дължеше на предишните безсънни нощи. А колата на леля Лорън бе допринесла за това с познатия си мирис на ягодов освежител и със седалките си от мека бежова кожа, върху която имаше бледосиньо петно на мястото, където преди три години бях разляла нещо лепкаво. Отново у дома. Отново в света на нормалното.

Знаех, че не е толкова просто. Че не съм се върнала към нормалния живот. А пък Дерек и Саймън бяха все още някъде навън и аз се тревожех за тях. Но дори тревогата ми поизбледня от подрусването на колата, сякаш беше останала назад, в предишния ми живот. В живота на моите сънища. Някои кошмарни, други… не.

Бях вдигала мъртъвците, бях избягала от ръцете на злонамерен лекар, бях се промъкнала през изоставени складове, отскубнала се от хора, които бяха стреляли по мен. В до болка познатия автомобил всичко ми се струваше нереално — радиото бе настроено на местната радиостанция, леля Лорън се смееше на забележката на Рей за избора й на музика, като каза, че и аз съм й се оплаквала. Толкова познато. Толкова нормално. Толкова уютно.

И все пак, дори когато се унасях, аз се бях вкопчила за спомените от онзи мой друг живот, в който мъртвите оживяваха, бащите изчезваха, магьосниците извършваха ужасяващи експерименти и погребваха телата в мазето под къщата, а под пръстите на момчетата се появяваха облаци мъгла, или пък се превръщаха във върколаци. Сега вече всичко бе отминало и аз сякаш се пробуждах, за да открия, че не виждам повече никакви духове.

Пробуждах се с чувството, че съм пропуснала нещо, което би направило живота ми по-труден, но и по-различен. Приключение. Едно необикновено приключение.

Събудих се от разтърсването на леля Лорън.

— Знам, че си уморена, миличка. Влез вътре и можеш да продължиш да спиш.

Клатушкайки се, аз излязох от колата. Тя ме хвана, а Рей помагаше.

— Добре ли е? — попита Рей. — Загуби доста кръв.

— Изтощена е. И двете сигурно сте много уморени.

После ме лъхна студеният въздух, аз се прозях и тръснах глава. Пред себе си различих силуета на някаква сграда. Запримигах, докато фокусирах погледа си върху нея.

Правоъгълна, изградена от жълти тухли, с една-единствена едва забележима врата.

— Това ли е болницата?

— Не, това е попътна клиника. Обадих се в Градската болница, но спешната им помощ била задръстена от случаи. Типично за неделната утрин. В промеждутъка между огнестрелните рани в събота вечер и пияните шофьори, тук е цяла зоологическа градина. Познавам един от лекарите, затова ще те приемат веднага.

Тя вдигна очи, когато дребна сивокоса жена се появи иззад ъгъла.

— О, ето я и Сю. Работи като медицинска сестра. Рей, Сю ще те отведе в чакалнята, ще ти даде да закусиш и ще те прегледа.

Загледах жената, като се мъчех да фокусирам погледа си. Стори ми се позната. Когато се спря да поговори с леля ми, осъзнах, че сигурно й е приятелка. Но дори след като си отиде, нещо в помътнелия ми мозък започна да ме гложди, насочваше ме към някаква асоциация.

Едва когато влязохме, аз си спомних къде я бях виждала. Предишната вечер тъкмо тя се бе хванала за оградата и ме бе повикала по име.

Извъртях се към леля Лорън.

— Тази жена…

— Сю, да. Медицинска сестра е. Ще се погрижи за.

— Не! Снощи я видях с мъжа, който стреля по нас.

Лицето на леля Лорън се сгърчи и тя ме прегърна през рамо.

— Не, миличка, това не е същата жена. Ти премина през какви ли не изпитания, объркана си.

Отблъснах я.

— Не съм. Видях я. Тя ли ти препоръча Лайл Хаус? Трябва да се махаме от тук.

Измъкнах се от прегръдката й и се втурнах обратно към автомобила. Хванах дръжката на вратата, но тя ме настигна.

— Клоуи, послушай ме. Трябва да…

— Трябва да изляза. — Задърпах вратата с две ръце, ала леля ми я държеше здраво. — Моля те, лельо Лорън, ти не разбираш. Трябва да излезем от тук.

— Бихте ли помогнали на д-р Фелоус, моля? — проехтя глас от дъното на коридора.

Обърнах се и видях д-р Давидоф да крачи към нас. Някакъв мъж го отмина и се насочи към мен със спринцовка в ръка.

— Няма нужда, Марсел — отсече леля Лорън. — Вече й дадох успокоително.

— Виждам, че й е подействало добре. Брус, погрижи се за Клоуи, моля те.

Вдигнах поглед към леля Лорън.

— Д-дала си ми успокоително?

Ръцете й ме обгърнаха.

— Ще се оправиш, миличка. Обещавам.

Аз се нахвърлих върху нея и я ударих толкова силно, че тя отстъпи назад. После се обърна към д-р Давидоф.

— Казах ви да не се отнасяте към нея по този начин. Казах ви да оставите всичко на мен.

— Какво да ти оставят? — попитах аз, като бавно направих крачка назад и блъснах вратата.

Тя протегна ръка да ме хване, но аз я отблъснах.

— Какво да ти оставят?

Мъжът със спринцовката ме хвана за ръката. Помъчих се да се отскубна, но той заби иглата в плътта ми. Леля Лорън пристъпи към мен с отворена уста. Някаква жена се носеше по коридора и викаше д-р Давидоф.

— Тъкмо се събрахме на сутрешен рапорт, господине. От момчетата няма и следа.

— Изненада, изненада — обърна се леля Лорън към д-р Давидоф. — Кит добре ги е научил. Щом излязат веднъж, ще продължат да бягат. Предупредих ви.

— Ще ги открием.

— Добре ще направите. А когато ги откриете, надявам се да се разправите добре с онзи звяр, което трябваше да направите още преди години. Ще го третирате като побесняло куче. Елате да видите какво е направил на Клоуи.

— Д-Дерек ли? — мъчех се да надвия действието на успокоителното. — Дерек не го е направил. Сама се порязах.

Свлякох се надолу по стената и леля Лорън ме хвана. Опитах се да я отблъсна, ала ръцете не ме слушаха. Тя им викна да побързат с носилката, после се надвеси над мен и ме стисна здраво.

— Няма смисъл да го прикриваш, Клоуи — прошепна тя. — Ние знаем какъв е. — Хвърли поглед към д-р Давидоф. — Чудовище. Чието място не е…

Не чух последните й думи. Коридорът се размаза и изчезна.

Когато фокусирах погледа си, видях лицето й, надвесено над моето.

— Но няма да му позволим да нарани Саймън, Клоуи. Обещавам ти. Когато се събудиш, ще ни помогнеш да намерим Саймън и да го приберем у дома. Знам колко е важен за теб. Важен е и за нас. Всички сте важни за нас. Ти, Рейчъл, Саймън, Виктория. Вие сте специални деца. Вие сте…

Всичко потъна в мрак.