Кели Армстронг
Призоваването (27)

26

Бурканчето ми влезе в работа, макар да бе големичко. Вече бях предала „пробата“ за деня, така че отидох в банята на горния етаж и приготвих следващата в бурканчето, което скрих зад почистващите препарати, зад умивалника. Едно от задълженията ни бе да си почистваме баните и затова си казах, че сестрите нямат какво да търсят в тях.

Нямахме много работа по време на часа. Опитахме се да се занимаваме, но госпожица Уенг не откликна на нашето желание. Беше петък, тя очакваше почивните дни, така че набързо ни определи задачите и се залови да играе на лаптопа си.

Рей прекара по-голямата част от сутринта в терапия, най-напред с д-р Джил, след това имаше специална беседа с д-р Давидоф, докато в същото време Тори бе в кабинета с д-р Джил. Което означаваше, че тъй като госпожица Уенг ни пусна по-рано от обикновено, трябваше да изчакам времето за обяда заедно със Саймън и Дерек, което бе просто прелест.

Имаше още толкова много неща, които исках да узная! Не ми бе никак лесно да им задавам въпроси, особено такива, за които не можехме да говорим в стаята с телевизора.

Предпочитахме да разговаряме навън, но госпожица Ван Доп работеше в градината. Ето защо Саймън предложи да ми помогне с прането. Дерек заяви, че по-късно и той ще се появи в мазето.

— Значи тук някъде се шляе нашият дух — рече Саймън и започна да обикаля из пералното помещение.

— Така мисля, но…

Той вдигна ръка, после се наведе и започна да сортира дрехите в последния кош.

— Няма смисъл да отричаш, че тук има дух, защото нямам никакво намерение да те карам да установиш контакт с него. Когато Дерек слезе, може и да те накара. Не му разрешавай да те притиска.

— Аз не я притискам — чу се гласът на Дерек откъм ъгъла.

— Ако кажа на някого да направи нещо и той го направи? — продължаваше Дерек, докато завиваше и се приближаваше към нас. — Проблемът не е мой. Тя само трябва да каже „не“. Има си уста, нали така?

Страхотно. Той успяваше да ме накара да се чувствам глупаво, дори когато ми казва, че не съм задължена да му позволявам да се държи по подобен начин с мен.

— Какво ще направиш, ако решат да те преместят?

Саймън смачка ризата, която държеше в ръцете си.

— За Бога, Дерек, те не…

— Обмислят го. Тя трябва да има план.

— Така ли? — Саймън метна ризата в купа с цветно пране. — Ами ти, брат ми? Ако се разчуе, че следващият си ти, имаш ли си план, намислил ли си какво ще правиш?

Двамата си размениха погледи. Не виждах лицето на Саймън, но Дерек увеси нос.

Аз събирах дрехите за пералнята.

— Ако го направят, нямам много възможности. Не мога просто да откажа.

— Значи ще се предадеш? Ще тръгнеш като едно добро момиче?

— По-полека, брат ми.

Дерек не му обърна внимание, събра дрехите, които бях пропуснала, пъхна ги в пералнята и застана до мен.

— Не ти разрешават да говориш с Лиз, нали?

— Хм… какво?

— Тори попита и аз чух. Талбът отказа и заяви, че и на теб ти е отказала, когато си я попитала снощи. — Той грабна праха за пране от ръцете ми, взе мерителната чашка от рафта и я размаха. — Това ще помогне.

— Казаха ми, че през уикенда ще мога да се обадя на Лиз.

— И все пак, изглежда малко странно. Ти едва я познаваше, а искаш първа да говориш с нея.

— Положението е деликатно. Може би си чул?

Той отмести ръката ми от бутоните.

— Тъмни дрехи. Студена вода. Иначе ще избелеят. — Отново ме погледна. — Виждаш ли колко съм деликатен?

— Прав си, особено когато повечето дрехи тук са твои.

Зад нас Саймън прихна да се смее.

— Колкото до Лиз — продължих аз, — просто искам да се уверя, че е добре.

— Защо да не е добре?

Той се присмиваше на глупостта ми, защото си мислеше, че Лиз е мъртва, че са я убили.

Странно, но тъкмо от това имах нужда. Да се уверя, че главата ми е натъпкана с филмови сценарии. Стигнах дотам, че му заразказвах как се бях събудила и бях видяла Лиз на леглото да бърбори.

— Значи… — прекъсна ме Дерек, — Лиз се върна от отвъдното, за да ти покаже страхотните си чорапки?

Разказах им за нейния „сън“ и за появата на тавана.

Щом свърших, видях, че Саймън се взира с широко отворени очи в мен, а в ръцете си стиска някаква риза.

— Това ми прилича на история с призрак.

— Фактът, че е дух, не означава, че е била убита — забеляза Дерек. — Може да й се е случило нещо по пътя за другата болница, което няма никаква връзка с този дом. Ако е станало така, те не биха желали да ни съобщят веднага.

— А може изобщо да не е мъртва — казах аз. — Може да е направила астрално пътуване. Характерно за шаманите, нали така? Това би могло да обясни как предметите се разлетяват покрай нея. Не е бил никакъв полтъргайст, а нейният дух или каквото се нарича там. Нали казваш, че нашите способности се развихрят някъде около пубертетната възраст? Ако не сме наясно какво точно ни се случва, откарват ни на място като това тук. Дом за деца със странни проблеми.

Той сви рамене. Но не започна да спори с мен.

— Шаманството обяснява ли ставащото с нея? Движещите се предмети? Не би ли могла да излезе от телесната си обвивка, без да го съзнава?

— Аз… не знам. — Признанието се изтръгна от устните му бавно и неохотно. — Нека помисля.

Бяхме на десерта, когато госпожа Талбът се появи отново.

— Знам, деца, че след обяда имате свободно време и аз не обичам да ви преча, но се налага да ви помоля да се съберете в този край на къщата, за да оставите Виктория и майка й насаме. Моля ви да не влизате в класната стая, докато не стане време за часовете, и да не играете в стаята с телевизора. Можете да излезете навън или да останете във всекидневната стая.

Ако миналата седмица някой ми бе казал да оставя някого насаме, със сигурност щях да се махна. Вежливостта го изисква. Но след няколкото дни, прекарани в Лайл Хаус, щом някой кажеше: „Не отивай там!“, аз не отвръщах: „Добре“, а питах: „Защо?“ и решавах да разбера причината. В този дом информираността означаваше власт, а аз се информирах бързо.

Въпросът беше: как да се приближа до кабинета на д-р Джил, за да мога да чуя какво си говорят Тори и майка й, за да разбера защо трябва да ги оставим да общуват на спокойствие, като майка и дъщеря. Бих могла да попитам момчето със свръхразвития слух, но не желаех да ползвам услугите на Дерек.

Госпожа Талбът заяви, че момичетата могат да се качат в спалните си, но не и момчетата, тъй като пътят им минаваше покрай кабинета на д-р Джил. Това ме подсети за нещо. Качих се горе, промъкнах се в стаята на госпожа Талбът, минах през свързващата врата в стаята на госпожица Ван Доп, после излязох в коридора и отидох до стълбите за момчешките спални.

Още щом седнах на стъпалата и наострих уши, дръзката ми постъпка бе възнаградена.

— Не мога да повярвам, че ми го причини, Тори. Имаш ли представа колко ме смути? Миналата неделя си подслушала разговора ми със сестрите относно Клоуи Сондърс и си разказала всичко на другите деца.

Трябваше ми малко време, за да разбера за какво говори майката на Тори. Толкова много неща се бяха случили през седмицата. И внезапно ме озари истината — Тори бе разказала на останалите, че виждам духове. Рей ми бе казала, че майката на Тори е служебно свързана с Лайл Хаус и когато миналата неделя намина да донесе новата блуза на дъщеря си, сестрите сигурно бяха споменали, че са приели ново момиче, което има „халюцинации“. А Тори бе разпространила новината.

— И сякаш това не е достатъчно, ами си се мусела, задето преместиха онова момиче.

— Лиз — прошепна Тори. — Името й е Лиз.

— Името й ми е известно. Онова, което не знам, е защо трябва да се потапяш в дълбока скръб.

— В дълбока скръб ли?

— Да седиш и да плачеш в стаята си. Да се заяждаш с Рейчъл. Да злорадстваш, когато вчера новото момиче е изпаднало в криза. Дали пък лечението ти не е сгрешено, Виктория? Предупредих те да ми кажеш, ако новото ти лекарство не е ефикасно.

— Ефикасно е, мамо — Тори говореше с хрипкав и глух глас, сякаш плачеше.

— Продължаваш ли да ги вземаш?

— Не пропускам и ден. Знаеш го.

— Онова, което знам, е, че ако ги вземаше редовно, състоянието ти щеше да се подобрява, а през седмицата ти доказа, че не е така.

— Но това няма нищо общо с моя проблем. Който е… Той е в новодошлото момиче. Изкарва ме извън кожата. Малката госпожичка с кристалните пантофки. Непрекъснато се опитва да ме изобличава, да доказва, че тя е по-добрата. — Гласът й се превърна в горък фалцет. — О, Клоуи е толкова добро момиче! О, Клоуи ще излезе от тук съвсем скоро! О, Клоуи толкова се старае! — Отново заговори с нормален глас. — Аз се старая много повече от нея. Но д-р Давидоф вече дойде на посещение…

— Марсел само иска да мотивира децата.

— Но аз съм мотивирана. Мислиш ли, че ми е много хубаво тук, затворена с разни неудачници и откачалки? Но целта ми не е само да изляза от тук, а и да съм добре. На Клоуи не пука. Лъже, че не вижда духове. Клоуи Сондърс е двулична малка куч… — Тя преглътна края на думата и изрече: — … вещица.

Никога не ме бяха наричали така, дори зад гърба ми. Но аз наистина бях излъгала. Бях казала нещо, а си мислех съвсем друго. Това е определението за двуличен, нали така?

— Разбирам, че не се интересуваш от това момиче.

— Мразя я. Пристига тук, прави така, че да изхвърлят най-добрата ми приятелка, излага ме пред сестрите и лекарите, отмъква момчето ми. — Тя млъкна, после изломоти: — Както и да е, заслужава си го.

— Какво беше това за момчето? — строго я попита майка й.

— Нищо.

— Да нямаш нещо с някое от тукашните момчета, Тори?

— Не, мамо, нямам нищо с никого.

— Не ми говори с такъв тон. И си издухай носа. Едва разбирам какво ми бръщолевиш през цивренето си. — Мълчание. — Ще те попитам само още веднъж. Какво каза за онова момче?

— Ами, просто. — Тори си пое въздух толкова шумно, че и аз я чух. — Харесвам едно от момчетата и Клоуи го знае, но започна да го преследва, за да ме изложи.

Да го преследвам?

— Кое е момчето? — Майка й говореше толкова тихо, че трябваше да напрегна уши.

— О, мамо, няма значение! Просто…

— Не ми възклицавай толкова. Мисля, че имам право да. — Гласът й стана още по-тих. — Не ми казвай, че е Саймън, Тори. Да не си посмяла да ми кажеш, че е Саймън. Предупредих те да стоиш далеч от това момче.

— Защо? Той е добре. Дори не взема лекарства. Харесвам го и… Ох! Мамо! Какво правиш?

— Привличам вниманието ти. Предупредих те да стоиш настрана от него и очаквам да ми се подчиниш. Вече си имаш приятел. Доколкото си спомням, не само един. Много добри момчета, които само чакат да излезеш от тук.

— Да, сякаш това ще стане скоро.

— Ще стане тогава, когато ти направиш така, че да стане. Имаш ли представа колко е неудобно за член на борда да има дъщеря, която са изпратили на това място? Е, тогава нека ти кажа, госпожице Виктория, че е нищо в сравнение с факта, че изминаха близо два месеца, а тя все още е тук.

— Вече ми го каза. Непрекъснато ми го повтаряш.

— Не достатъчно, иначе щеше да направиш нещо. Щеше да се опиташ да подобриш състоянието си.

— Опитвам се! — Тори повиши глас в знак на безсилие.

— Баща ти е виновен, той те разглези така. Нищо не си постигала сама в живота си. Не знаеш какво е да желаеш нещо.

— Мамо, старая се.

— Не знаеш какво е да се стараеш. — Язвителността в майчинския й тон ме накара да настръхна цялата. — Ти си разглезена и мързелива, егоистка си и не те интересува колко ме нараняваш. Караш ме да се чувствам отвратително и като майка, и като професионалист.

Тори отвърна с хлипане, което се изтръгна от дъното на душата й.

Обгърнах коленете си с ръце и се свих още повече на мястото си.

— Не се тревожи за Клоуи Сондърс — сега гласът на майка й излизаше като съскане от устата й. — Няма да излезе толкова скоро, колкото се надява. Тревожи се за Виктория Енрайт и за мен. Направи така, че да се гордея с теб, Тори. Само за това те моля.

— Ще се о… — Тя млъкна. — Ще го направя.

— Не обръщай внимание на Клоуи Сондърс, нито на Саймън Бей. Те не те заслужават.

— Но Саймън…

— Чу ли какво казах? Не искам да те виждам с това момче. Той носи беди — той и брат му. Ако чуя, че се виждате насаме — край. Ще го преместя на мига.

Житейски опит. Колкото и да го възхвалявах, каквито и тържествени обещания да давах да разширя хоризонтите си на познание, аз все още бях ограничена в рамките на собствения си жизнен опит.

Как бих могла да разбера преживяване, което е изцяло извън мен? Можех да го видя, да го почувствам, да си представя какво би станало, ако се бе случило с мен — все едно че го гледам на киноекрана и възкликвам: „Слава богу, че не се случва с мен!“.

Като чух майката на Тори, аз дадох тържествено обещание да не споря с леля Лорън. Имах късмет, че за мен се грижеше „родител“, чиято единствена грешка беше, че твърде много го е грижа за мен. Дори когато се разочароваше в мен, леля ми пак беше на моя страна. Да ме обвини, че я карам да се чувства неудобно? Никога не би й хрумнало. Да ме нарече мързелива, задето не полагам достатъчно усилия? Да ме заплаши, че ще изгони момчето, което харесвам?

Потръпнах.

Тори наистина се стараеше да се оправи. Рей я бе нарекла „Кралица на лекарствата“. Сега разбирам защо. Мъчех се да си представя колко е труден животът за Тори, но дори моето въображение не бе достатъчно развинтено, за да отиде толкова далеч.

Как може родител да укорява детето си, че не е преодоляло психическото си страдание?

Все едно насила да караш студент да се яви на нежелан изпит. Все едно да се караш на човек, който страда от разстройство в паметта, задето не е взел научна степен. Каквото и да беше „състоянието“ на Тори, то бе също като това да страдаш от шизофрения — грешката не беше нейна, болестта бе изцяло извън нейната власт.

Следобед Тори не влезе в час и това не ни учуди. Правилото, че не бива да се крием в стаите си очевидно не се отнасяше за нея, вероятно заради състоянието й, а може би и поради поста, който заемаше майка й. В междучасието се промъкнах горе, за да я видя. Тя беше в спалнята си, а хлипането й се чуваше из целия коридор. Стоях в коридора, слушах плача и се чудех какво да сторя.

Ако това се случваше в някой филм, щях да вляза вътре, да я утеша и дори можехме да се сприятелим. Гледала съм много такива филми. Но ще повторя — не бе същото като да го изпиташ в реалния живот, не можех истински да преценя нещата отвън, пред вратата й.

Тори ме мразеше.

Мисълта за това дълбоко ме нараняваше. Никой не ме беше мразил досега. Бях такова дете, че ако някой попиташе за мен, хората щяха да кажат: „Клоуи ли? Мислим, че е готина!“. Нито ме обичаха, нито ме мразеха.

С какво бях заслужила омразата на Тори бе друг въпрос. Тя си мислеше, че бях нахълтала в дома и бях заела нейното място. Бях станала „добрата пациентка“, каквато тя отчаяно искаше да бъде.

Ако сега влезех в стаята й, тя нямаше да види съчувствието, изписано на лицето ми. Щеше да види в мое лице победителката, дошла да позлорадства на неин гръб, и щеше още повече да ме намрази. Така че я оставих да плаче сама в стаята си.

Когато следобедното междучасие свърши, госпожа Талбът обяви края на часовете за деня.

Щяхме да излезем на едно от редките си пътувания във външния свят. Нямаше да ходим кой знае къде — само до близкия общински басейн, който се намираше на следващата пряка.

Страхотна идея. Ала нямах бански костюм.

Госпожа Талбът предложи да се обади на леля Лорън, но аз не исках да досаждам на леля ми за такова нещо, особено след като предишния ден си бе изпатила заради лошото ми поведение.

Не бях единствената, която остана в дома. Дерек бе на беседа с д-р Джил в кабинета й. Не беше честно и аз го споменах пред Саймън, но той ми обясни, че на Дерек не му е разрешено да излиза на разходка. Мисля, че в това имаше логика, като знаем за какво е въдворен на това място. В деня, в който пристигнах, останалите обядваха, а на него сигурно не му бяха разрешили да надниква от стаята си навън, докато не се настаня.

След като всички излязоха, възползвах се от отсъствието на сестрите и се качих в стаята си да слушам музика. Бяха изминали само няколко минути, когато ми се стори, че някой чука на вратата. Извадих слушалката от едното си ухо. Още едно почукване. Бях напълно сигурна, че призраците не могат да чукат, така че поканих който е да влезе.

Вратата широко се отвори. На прага стоеше Тори с вид, който… не бе характерен за нея.

Тъмната й коса беше на клечки, сякаш я бе разчесвала с пръсти. Блузата й беше измачкана, а отзад се бе измъкнала от джинсите.

Седнах в леглото.

— Мислех, че си на плуване.

— Получавам крампи. Стига ли ти това обяснение?

Думите й излизаха отсечено, чувстваха се нотки от обичайната грубост, но някак неохотно.

— Както и да е. Не съм дошла да ти искам гримовете. Не че имаш такива. Дойдох да ти кажа, че можеш да вземеш Саймън. Реших… — Отмести поглед от мен. — Не ме интересува. Всъщност не е мой тип. Той е твърде… млад. — Изкриви устни. — Не е зрял. Както и да е. Вземи го. Целият е твой.

Съблазнявах се да й отвърна с: „Божичко, благодаря!“, но забелязах, че го изживява много болезнено. Саймън грешеше. Тори наистина го харесваше.

— Както и да е. — Тя се прокашля. — Дойдох да сключим примирие.

— Примирие ли?

Тори направи нетърпелив жест с ръка, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Край на глупавата вражда помежду ни. Ти не си достойна за моята… — Отдръпна се бавно, раменете й увиснаха. — Край на кавгите. Искаш Саймън? Вземи го. Мислиш, че виждаш духове? Проблемът си е твой. От теб искам само да кажеш на д-р Джил, че съм ти се извинила, задето разказах на всички, че виждаш призраци още през първия ден. Щяха да ме пуснат в понеделник, но при това положение няма да изляза. Заради теб.

— Но аз не…

— Това не е край за мен. — В думите й прозвуча нещо от предишната Тори. — Ще кажеш на д-р Джил, че съм ти се извинила и че може би си преувеличила случилото се. Аз съм мислела, че да виждаш духове е страхотно, а ти си го приела по различен начин и че оттогава насам съм била много мила с теб.

— Колкото до това, че ми „даваш“ Саймън… аз не…

— Това е първата част от споразумението ни. Коя е втората ли? Ще ти покажа нещо, което искаш да видиш.

— Какво?

— В онова… — тя махна с ръка — мръсно тясно помещение. Слязох да видя кога най-после ще изперете джинсите ми и чух как двете с Рей търсите нещо.

Загледах безизразно.

— Не знам какво…

— О, остави това. Нека отгатна. Брейди е казал на Рей, че там има нещо, нали?

Нямах представа за какво говори, но кимнах с глава.

— Това е кутия за бижута, натъпкана с вехтории — устните се изкривиха в израз на отвращение. — Брейди ми показа. Мислеше, че може би ще ме заинтригува. Нещо като антики, каза ми той. Отвратително. — Тя потръпна. — Когато не възкликнах: „Леле, колко сладко, колко романтично! Толкова харесвам разкапващи се огърлици и мръсни мазета“, той сигурно е казал на Рей. Ако искаш, ще ти ги покажа.

— Да, предполагам. Може би довечера.

— Нима си мислиш, че ще рискувам да попадна в нови неприятности? Ще ти ги покажа сега, за да имам време да взема душ след това. И не си мисли, че сама ще ги намериш, защото няма да стане.

Колебаех се.

Тя сви устни.

— Добре. Значи не искаш да ми помогнеш? Прекрасно.

Отправи се към вратата.

Провесих крака от леглото.

— Почакай. Идвам.