Кели Армстронг
Призоваването (15)

14

Когато госпожа Талбът ни събра за вечеря, осъзнах, че не съм казала на Рей, че се възползвах от съвета й и потърсих материали за мъртвия пазач.

Тори слезе за вечеря — поне телом. По време на вечерята тя репетираше роля за най-новия филм за зомбита — безизразно и механично поднасяше вилицата към устата си, понякога дори си набождаше и от храната. Разкъсвах се между съжалението си към нея и задоволството си от факта, че не ме забелязва.

Не бях единствената. С всяка изминала минута Рей се напрягаше все повече и повече, сякаш очакваше „старата Тори“ да скочи и да я заяде заради начина, по който се храни.

Саймън се мъчеше да разговаря весело с мен и предпазливо отправяше въпроси към Тори, сякаш се опасяваше, че тя се прави на опосум и търси съчувствие.

След безкрайната вечеря всички с благодарност се изнизахме навън и се заехме всеки със задачите си — двете с Рей разчистихме масата, момчетата изхвърлиха боклука. После Рей се задълбочи в проекта си, а госпожица Уенг бе предупредила сестрите, че желае Рей да се справи сама, без чужда помощ.

Така че, след като уверих госпожица Ван Доп, че веднага се връщам, аз се запътих към стаята си, за да си взема айпода. Отворих вратата и зърнах на пода сгъната на четири бележка.

Клоуи, Трябва да поговорим. Среща в пералното помещение в 19:15.

Саймън

Отново сгънах бележката. Дали Дерек не бе казал всичко на Саймън, когато не се разтревожих от думата „некромант“? Дали не се надяваше да дам по-задоволителен отговор на брат му?

Или пък Саймън искаше да подновим разговора, който започнахме в кухнята, когато ме питаха за Лиз? Може би и те се притесняваха за нея.

Слязох долу малко след седем и оползотворих свободното си време да преследвам призраци — дебнех в пералното помещение, ослушвах се и се оглеждах. За първи път имах желание да видя или да чуя някой дух, но уви, не стана.

Бих ли могла да се свържа с него? Или е едностранно действие и трябва да чакам, докато отсрещната страна пожелае да ми се обади? Исках да разбера и да го повикам, ала Дерек вече ме бе хванал да си говоря сама на себе си. Не ми се щеше да рискувам и със Саймън.

И така, аз обикалях наоколо, докато погледът ми автоматично се плъзна зад камерата.

— Тук — прошепна някакъв глас толкова тихо, сякаш долавях шума на вятъра през високите треви — говори с…

Зад рамото ми се извиси една сянка. Приготвих се да зърна нещо ужасно и погледнах нагоре. Лицето на Дерек.

— Винаги ли се стряскаш така? — попита той.

— От-тк-къде се появи?

— От горе.

— Чакам някого. — Млъкнах и наблюдавах изражението му. — Ти си бил, нали? Двамата със Саймън сте ми изпратили.

— Саймън не ти е изпращал нищо. Знаех, че няма да дойдеш, ако аз те повикам. Но Саймън? — Той погледна часовника си. — За Саймън си подранила. И така, прегледа ли всичко?

Значи такава била работата.

— Говориш за онази дума ли? Нек… — свих устни, за да я изрека. — „Некромант“? Така ли се произнася?

Той махна с ръка. Произношението не беше важно. Облегна се на стената и се опита да изрече едно нехайно, незаинтересувано „може би“. Но извиващите се пръсти издаваха нетърпението му да чуе моя отговор. Да види реакцията ми.

— Провери ли? — попита отново той.

— Проверих. Е, наистина не знам какво да кажа.

Той потърка длани в джинсите си, сякаш ги бършеше.

— Добре. Значи потърси и…

— Не беше онова, което очаквах.

Той отново изтри длани в джинсите си, после скръсти ръце. След малко ги отпусна.

Оглеждах се и го карах да подскача и да се тресе от нетърпение.

— И така… — подкани ме той.

— Е, признавам, че… — Поех си дълбоко въздух. — Всъщност не си падам по компютърните игри.

Той присви очи и те се превърнаха в тесни цепки, а лицето му се изкриви.

— Компютърни игри ли?

— Видеоигри. Роулплей геймс. Играла съм, но не и такива, за които говориш.

Той ме погледна уморено, сякаш подозираше, че мястото ми наистина е в дом за побъркани деца.

— Но ако вие, момчета, си падате по тях — дарих го с лъчезарна усмивка, — тогава със сигурност ще им хвърля един поглед.

— На тях ли?

— На игрите. Съгласен ли си? Но не мисля, че некромантите са за мен, макар високо да оценявам предложението ти.

— Предложението — бавно изрече той.

— Да поиграя на тази игра. Затова ме накара да прочета за нея, нали?

Като разбра, отвори уста и ококори очи.

— Не, нямах предвид…

— Предполагам, че е страхотно да играеш ролята на човек, който може да вдигне мъртвите, но просто, нали се сещаш, не е за мен. Твърде мрачна игра. Твърде е емо^[1] (Емо стилът произлиза от музиката и е микс от пънк, готика и инди рок. В обществото за емо феновете се говори най-често като за хора, склонни към самоубийство и депресии.), нали разбираш? По-скоро бих играла ролята на вълшебник.

— Но аз не…

— Така че не мога да съм некромант. Благодаря. Наистина оценявам жеста ти, с който искаше да ме приобщиш. Толкова мило от твоя страна.

Насочих захаросаната си усмивка към него и той най-после разбра, че го будалкам.

Лицето му помръкна.

— Не те канех да играеш, Клоуи.

— Така ли? — опулих очи аз. — Тогава защо ме изпрати при онези сайтове за некромантите? Показа ми картинка на някакви луди, които вдигат армия от разлагащи се зомбита? Така ли привличаш вниманието към себе си, Дерек? Като плашиш новодошлите? Е, позабавлява се и ако още веднъж ме притиснеш или ме примамиш в мазето…

— Да те примамя ли? Опитвам се да разговарям с теб.

— Не — вдигнах поглед към него. — Опитваше се да ме изплашиш. Ако го направиш пак, ще те обадя на сестрите.

Когато написах сценария в главата си, изреченията ми се сториха силни и предизвикателни — новата се опъва на хулигана. Ала щом ги изрекох на глас, прозвучаха като реплики на разглезено момиченце, което заплашва да се разприказва.

Очите на Дерек приеха суров израз и се превърнаха в зелени стъкълца, а лицето му се изкриви в нечовешка гримаса, изпълнена с ярост, пред която отстъпих назад и се втурнах към стълбите.

Той протегна ръце да ме хване и пръстите му изщракаха някъде до рамото ми. Дръпна ме толкова силно, че аз изпищях, ставата ми се изкриви и аз изгубих равновесие. Той ме пусна и аз се сгромолясах на пода.

За миг застинах на мястото си, свих се на кълбо, хванах се за рамото и запримигвах с очи — не можех да повярвам на станалото. После сянката му падна върху мен и аз се изправих на крака.

Протегна ръка към мен.

— Клоуи, аз…

Бързо се отдръпнах. Той каза нещо, което не чух. Изобщо не го погледнах. Хукнах презглава към стълбите.

Спрях се едва горе в стаята. Седнах на леглото с кръстосани крака и дълбоко си поех въздух. Рамото ме пареше. Навих ръкава си нагоре и видях следите от пръстите му — червени петна.

Вторачих се в тях. Никой досега не ме беше наранявал. Родителите ми не ми бяха посягали. Не ме бяха плясвали с ръка, нито ме бяха заплашвали. Не бях от момичетата, които налитаха на бой с юмруци, или се биеха с другите момичета. Да, бяха ме блъскали, бяха ме ръгали с лакти… но да ме хванат и да ме тръшнат на пода?

Дръпнах ръкава си надолу. Изненадах ли се? Дерек ме бе накарал да се чувствам неспокойна още при първата ни среща в кухненския килер. Когато разбрах, че тъкмо той е изпратил бележката, трябваше да се върна горе. Ако се беше опитал да ме спре, трябваше да викам. Но аз — не. Реших, че трябва да запазя хладнокръвие. Да проявя разум. Да му се присмея.

Нямах никакви доказателства срещу него, освен белезите на ръката ми, които вече избледняваха. Дори да си останеха все тъй червени, ако ги покажех на сестрите, Дерек можеше да заяви, че съм го примамила в мазето и съм го ударила, а той ме е хванал за ръката, за да ме накара да престана. Та нали имах диагноза шизофрения? Халюцинациите и параноята вървяха ръка за ръка с нея.

Трябваше сама да се справя.

Би трябвало да се оправя сама.

Досега бях живяла, както се казва, в саксия. Винаги съм знаела, че ми липсва опит в живота. Нали ще пиша сценарии? Трябваше да започна да се уча още отсега. Щях да се справя.

Но за да се справя, трябваше да си изясня срещу какво точно се боря.