Катрин Курц
Поражението на дерините (6)

Глава шеста

Говорят за моето загиване и всеки ден козни кроят.

Псалтир 37:13

— Още по една — извика Дери прегракнало, хвърли сребърна монета върху тезгяха и показа с щедър жест наоколо си. — Налейте на всички тези добри хора! Когато старият Джон Бенър се напива, приятелите му правят компания.

Одобрителен шум запълни кръчмата и пет-шест простовати на вид посетители, облечени в моряшки и ловджийски дрехи, се събраха с клатушкане около Дери. Кръчмарят измъкна грамадна дъбова кана и започна да пълни наново кафявите глинени чаши с ароматно пиво.

— Добро момче е Джони — обади се един от тях и се изплю в краката на Дери, вдигайки чашата.

— Пий до дъно — изкрещя друг.

Все още беше рано. Току-що се, беше стъмнило, но кръчмата на Джек Кучето във Фатейн беше почти пълна, а посетителите бяха шумни и необуздани, както на всички подобни места в Единадесетте кралства. Опрян на една от стените, някакъв моряк в износен жакет на майстор-такелажник бе подхванал стара моряшка песен под акомпанимента на тръстиков дудук, лошо настроена лютня и две тежки табуретки, които заместваха ударните инструменти. Около тази група, която ставаше все по-многолюдна и шумна, по-сериозните пиячи трябваше непрекъснато да повишават глас, за да заглушат пеенето. Но те не се осмеляваха да протестират за шума, за да не се забъркат в някой скандал с докачливите моряци.

Фатейн се намираше в началото на образувания от реката провлак и беше преди всичко град на моряци. В него редовно идваха да търгуват кораби от Торънт и от Коруин, който се намираше на отвъдния бряг на реката. Ловците и траперите поемаха оттук нагоре по реката към големите лесове на Белдър. Различните интереси, които се преплитаха в града, го правеха център на голямо оживление.

Дери отпи голяма глътка от току-що налятата чаша, а после се обърна с клатушкане към човека от дясната му страна, в чийто разказ се бе заслушал.

— Та тоя му каза: „Как така кораб с вино на лорд Варни? Корабът е мой, аз съм платил за него. А лордът да върви по дяволите!“

Последва буен смях, тъй като очевидно разказвачът бе един от най-уважаваните сладкодумници в селището. Но Дери с мъка скри прозявката си.

През последните три часа на пиене и приказки той бе научил много неща и не на последно място за това, че кралските войски на Торънт се събраха някъде на север от града, близо до мястото, наречено Медрас. Човекът, който му каза за това, не знаеше каква е целта им. Още повече че не беше особено умен, пък и беше полупиян, когато Дери го заговори. Все пак каза, че там се събират до пет хиляди души. Информацията очевидно се смяташе за секретна, защото внезапно замълча, когато един войник от Торънт провря глава през вратата, правейки обиколката си по района.

Дери се направи, че това не го интересува и бързо смени темата на разговора, но внимателно сравни информацията с останалите сведения, които бе събрал следобед. Засега мисията му бе изключително резултатна. В главата му се оформяше ясна схема на събитията.

Той се загледа в чашата с пиво, приемайки мрачния и умислен израз на много пиян човек, докато пресмяташе какво да прави по-нататък.

Стъмни се съвсем, а той бе пил целия следобед. Не че беше пиян — за това му трябваше нещо по-силно от пивото, а според Морган способностите му да понася алкохол бяха почти неограничени, но започваше да чувства резултата от пиенето. Трябваше да се прибира в стаята, която бе запазил в „Мрачния дракон“. Не му се искаше да изпусне разговора с Морган.

— И тогава казах на девойчето: „Миличка, колко искаш?“, а тя ми отвърна: „Повече, отколкото имаш, моряче. Ти не можеш дори да ми платиш за фустите!“

Дери отпи последна глътка от хладното пиво, стана и затегна коженото си яке с пресилено внимание. Сложи още една дребна сребърна монета на тезгяха, а човекът до него залитна и замалко не изля пивото си в ботуша му, но Дери успя да се отмести и да задържи съседа си, без да дава вид на подозрително трезвен посетител.

— Внимавай, приятелю — запелтечи Дери и насочи човека към тезгяха, а после сложи чашата с бира до него. — Можеш да допиеш и моята. Аз имам нужда от малко сън.

Преля остатъка от пивото в чашата на непознатия, нарочно изливайки половината навън, а след това го потупа дружески по рамото.

— Изпий всичко, приятелю — запелтечи той и се надигна отново, — а аз ти желая приятна лека нощ!

— Ама ти нали не си тръгваш толкова рано, мой човек?

— Хайде, Джони-бонбони, пийни още една за изпроводяк.

— Стига толкова — поклати глава Дери, станал неволно център на внимание. — Много съм пиян. Свърших, край.

Той се опита да се обърне, блъсна се в някакъв човек зад него, после успя да се изниже към изхода без особени проблеми. Озърташе се, когато с клатушкане мина през вратата, с надеждата, че никой няма да го проследи. И сякаш никой, освен партньорите му по чашка, не забеляза, че си е отишъл, а и те много бързо забравиха, че изобщо е бил с тях.

Шумът на буйната кръчма на Джек Кучето заглъхна в далечината и слухът на Дери постепенно се нормализира-. Той се опитваше да не се блъска в пешеходците, особено в по-едрите от него, докато залиташе по улиците, а когато стигна някаква тъмна уличка се спотаи в сянката и се загледа назад по пътя, откъдето бе дошъл. Вече почти бе решил да спре да се прави на пиян, когато чу стъпки по уличката зад него.

— Кой е там? — изръмжа и отново започна да се преструва, въпреки че се надяваше да е излишно. — Има ли някой там?

— Приятелче, добре ли си? — каза някакъв човек и го доближи, а гласът му зазвуча неочаквано гладко и културно в Мръсната уличка.

„По дяволите!“ — помисли си Дери, защото го позна. В кръчмата по-рано вечерта бе забелязал този човек да пие тихичко в ъгъла в компанията на друг мъж. Защо бе тръгнал след него? Къде беше другарят му по чашка?

— Сещам се за тебе — каза Дери, гълтайки думите и сочейки неуверено към него, докато се опитваше да реши какво да прави. — Ти беше в кръчмата, нали? Какво има? Не можеш да платиш сметката ли?

— Приятелят ми забеляза, че когато излизаше ти се клатеше ужасно — отвърна непознатият и се спря на около метър от Дери, като внимателно го оглеждаше. — Искахме да се уверим, че си добре.

— Приятелят ти? — запита Дери, опитвайки се да се огледа, без да създава впечатление на трезвен. — Защо пък приятелят ги се безпокои за мене?

Той обърна подозрително глава, когато видя, че вторият се приближава по една странична уличка.

— Какво значи всичко това?

— Не се безпокой, друже — каза първият, приближавайки се до Дери и хващайки го за ръката. — Няма да ти направим нищо лошо.

— Стига толкова — опъна се Дери и започна да протестира по-силно, когато човекът започна да го бута към тъмната уличка. — Ако търсите пари, напразно се стараете. И последната си стотинка оставих в кръчмата.

— Не ни трябват пари — каза вторият и сграбчи Дери за другата ръка, помагайки на партньора си да го замъкнат почти на ръце до уличката.

С мрънкане и хленчене Дери продължи да играе вдъхновено ролята си на пиян. Спъваше се и падаше на всяка втора крачка, с цел да ги забави и междувременно да измисли какво да прави после. Ясно беше, че непознатите не му мислеха доброто. В момента нямаше значение дали подозират истинските му намерения или пък искат да го претършуват за пари. Важното беше, че го мислеха за пиян. По начина, по който държаха ръцете му, можеше да разбере, че не го смятаха за опасен. Все пак може би имаше начин да изпълни задачата си.

— Май че стига дотук — каза първият, когато го довлякоха с клатене и спъване на десетина метра навътре в уличката. — Как смяташ, Лайл?

Вторият кимна и извади нещо малко и лъскаво от джоба на куртката си. — Само за миг, друже.

Предметът бе твърде малък, за да е оръжие. Дери наблюдаваше как човекът го върти в ръце и разбра, че това е стъкленица с някаква подозрителна оранжева течност. Видя с любопитство как непознатият се опитва да отвори запушалката с пръсти и наново обмисляше положението.

Очевидно искаха да го упоят, но не знаеше дали за да го убият или за да го разпитат. Това не беше и много важно. Първият го държеше за двете ръце, но хватката му бе достатъчна само за да го крепи изправен. Очевидно все още го смятаха за обикновен пияница. Това беше фаталната им грешка.

— Какво е това? — промърмори дружелюбно Дери, когато непознатият измъкна запушалката. — Много е хубавичко.

— Да, приятелче — отвърна човекът, поднасяйки шишето към лицето на Дери. — Това ще ти помогне да изтрезнееш. Хайде, изпий го.

Моментът за действие бе настъпил. С внезапно движение Дери измъкна ръката си от човека зад него и плисна течността през рамото си в лицето му. В същото време се наведе леко и ритна другия в слабините, после се изтъркаля напред и се изправи с полуизвадена от ножницата шпага.

Но преди да измъкне шпагата, първият вече бе хванал ръката му, избутвайки острието на шпагата настрана. Докато се биеше, за да върне оръжието, вторият се хвърли в битката и увисна на гърба на партньора си, приемайки го поради слабата светлина за Дери. Първият непознат започна да куца и изпусна шпагата. Вторият отскочи назад с проклятия и отново се хвърли към Дери.

Дери почувства, че шансовете му се повишават, макар че не му беше лесно. Знаеше, че в никакъв случай не е пиян, но не беше и съвсем трезвен. Рефлексите му бяха забавени, а човекът пред него очевидно бе специалист на камата. Дери измъкна собствената си кама от кончова на ботуша и за миг се изправи пред непознатия, като и двамата на няколко пъти се престориха, че нападат. После се счепкаха отблизо.

След лудо боричкане Дери най-сетне успя да разоръжи противника си и да го сграбчи за гърлото. Но когато отпусна безжизненото му тяло на земята, вече бе разбрал, че ще трябва да го убие. Не смееше да го остави на улицата в този вид, нито пък можеше да му позволи да се разприказва. Човекът трябваше да умре.

Той притича бързо до първия от нападателите и опипа пулса му. Тялото вече се вкочанясваше, а отстрани на гърдите имаше рана. Това поне му спести едно убийство. Оставаше другият.

Той довлече втория човек до партньора му и го обърна с лицето нагоре, а после пребърка набързо джобовете му. Намери още една стъкленица, подобно на тази, с която се бяха опитали да го упоят, някакви документи, които нямаше време да чете и няколко златни монети. Морган сигурно би се интересувал от стъкленицата, а и от документите, затова ги прибра. Монетите остави. Не беше крадец. Когато по-късно щяха да намерят телата на уличката, може би щяха да помислят, че хората са се убили взаимно заради парите. Най-малкото нямаше да търсят крадец. Пребъркването на другия даде подобна пачка документи и малко пари, и Дери отново взе само документите.

Човекът, изпаднал в безсъзнание, изстена и започна да идва на себе си, така че Дери трябваше отново да го накара да замълчи. Усети, че му се гади, когато взе ножа на другия непознат, защото никога не беше убивал хладнокръвно човешко създание. Но сега собственият му живот бе в опасност, така че нищо не можеше да се направи. Трябваше да го смята за екзекуция.

Поемайки дълбоко дъх, Дери наведе главата му назад и заби острието в гърлото му, а после го завъртя с бързо движение. След това хвърли ножа до ръката на другия, взе от земята шпагата си и побягна по уличката. И преди беше виждал и чувал как умират хора, дори и от собствената му ръка. Това обаче беше в сражения, в открита борба. Никога не беше предполагал, че ще стане убиец в тъмнината.

Той дотърча до другия край на уличката и излезе на пътя. Отново се върна в предишната роля на пияница. Измина цял квартал, преди да спре, за да повърне в някаква канавка. Минувачите го гледаха с отвращение или симпатия, когато минаваха край него, смятайки го за още един пияница.

Дери обаче имаше други планове. Когато достигна стаята си в „Мрачния дракон“ имаше вид на съвсем трезвен млад човек.

 

 

Морган се облегна на гърба на украсения с дърворезба стол и притвори очи. Беше в стаята си в кулата, съвсем самичък. Чуваше и усещаше пламтящия огън в камината, а знаеше, че ако отвори очи ще види високия купол на тавана и седемте витража от зелено стъкло, които даваха името на това място — Зелената кула. Пред него се намираше шираловия кристал, който светеше студено върху грифоновата си поставка в центъра на масата. Ръцете му едва се опираха на облегалките на стола, а той се отпусна и се опита да избистри мислите си. На вратата се почука, но той нито помръдна, нито отвори очи.

— Кой е?

— Аз съм, Дънкан. Може ли да вляза?

Морган въздъхна и погледна към тавана, после се наведе напред, за да хвърли поглед към вратата.

— Отворено е.

Видя как дръжката се завърта, после вратата се отвори и Дънкан се промъкна в стаята.

— Заключи — каза Морган и пак се облегна на стола. Дънкан отиде до малката кръгла маса и седна срещу Морган. Лицето на братовчед му беше спокойно и възвишено, и Дънкан разбра, че той вероятно вече търси сигнала на Дери.

— Да ти помогна ли, Аларик? — попита го тихо. — Все още е твърде рано.

— Зная — въздъхна Морган, — но не ми се иска, ако опита да влезе във връзка по-рано, да се разочарова. Все пак всичко това е новост за него.

Дънкан се засмя, опря лакти на масата, събра върховете на пръстите си и добави:

— Но и за нас не е съвсем обикновено нещо, нали? Сигурен ли си, че не искаш да се свържа с тебе, за да увелича силата ти? Това ще спести енергия и още едно обяснение. Дери все пак ще трябва някой ден да узнае и за мене.

Морган са усмихна внимателно.

— Да бъде както искаш. Кога да започнем?

— Когато си готов — отвърна Дънкан. — Започвай, а аз ще те следвам на една стъпка.

Морган пое дълбоко въздух и бавно го издиша от дробовете си. После се премести по-близо и закри с ръце шираловия кристал. Още веднъж пое дълбоко въздух и усети, че изпада в транс. Затвори очи. Настъпи кратка тишина, а след това шираловият кристал започна съвсем слабо да свети. В този миг Дънкан се пресегна и хвана здраво китката на Морган, като се опря с лакти върху масата от двете страни на кристала.

После издиша поетия дълбоко въздух и усети, че също изпада в транс.

Шираловият кристал започна ярко да свети, а след това се обагри в неопределен опушен кехлибарен оттенък. Нито един от двамата обаче не забеляза промяната.

— Готви се за връзката — оформи се ясно мисълта на Морган. — Мисли как да осъществим контакта.

— Усещам го — отвърна мислено Дънкан. — Къде е той? Знаеш ли?

— Не мога да ти кажа, но е много, много далече.

 

 

Дери седна внимателно на края на леглото в мизерната стаичка в задната част на стария хан. Духна едната от двете запалени свещи в стаята. Беше прочел документите, които взе от двамата неуспели нападатели. Това, което бе научил, успокои малко угризенията му, че е убил хладнокръвно едно човешко същество. Непознатите бяха агенти на Торънт, изпратени със специална мисия да измъкнат информация за дейността на войската на Морган. Задачата им бе същата, като гази на Дери, но в полза на другата страна. Бяха пристигнали във Фатейн на път за целта си, това беше достатъчно. На мястото на Дери и те биха го убили.

Сега мъртвите бяха те, а вместо тях живият беше Дери. Местните власти щяха да изгубят доста време, докато открият кои са жертвите, защото нямаха документи. Но след като се разбереше, че те са били роялистки агенти, в малкия Фатейн щеше да се вдигне много шум, а всички чужденци щяха да са под подозрение. Дери не виждаше по какъв начин можеха да го свържат с жертвите, но трябваше да е нащрек. И по-необясними неща се бяха случвали, а той бе съвсем сам в този малък град.

— Не, не съм съвсем сам — припомни си Дери. Легна в леглото и измъкна изпод туниката си медальона, който Морган му беше дал. Поне щеше да съобщи на Морган какво се бе случило, да му предаде информацията, която бе събрал досега.

Той скъта медальона в ръцете си и за миг се загледа в него, после затвори очи и прошепна магическите думи, които му бе казал Морган. Усети бързо отминаващо чувство на гадене, преди да изпадне в странен и почти застрашителен сън. И изведнъж почувства познато присъствие до него, подкрепяно от друго подобно, почти така добре познато, както и първото. Магията се бе задействала.

— Моите поздравления, Дери. Ти си талантлив ученик. Трудно ли се свърза с нас?

— Морган, вие ли сте?

— Точно така, а до мен е Дънкан.

— Отец Дънкан?

— Учуден ли си?

— Едва ли точната дума е учуден.

— Ще ти обясним по-късно. Научи ли нещо важно?

— Доста работи — отвърна Дери с широка усмивка, макар да съзнаваше, че господарят му няма да я забележи. — Например че кралските войски на Торънт се събират някъде на север оттук, около пет хиляди души, ако слуховете са верни.

— Къде е това „тук“ — прекъсна го Морган.

— Извинете ме, аз съм във Фатейн, в хана „Мрачния дракон“, макар че не ми е ясно откъде идва името му.

— Познавам това място, продължавай.

— Както и да е. Събират се около мястото, наречено Медрас, на около половин ден път с кон на север и навътре в сушата оттук. Мислех да направя това пътуване утре сутринта. В тези земи, според слуховете, имало и добър лов.

— Това ще е добро прикритие — съгласи се Морган. — А какво се говори за нас от Коруин?

— Ами… малко шум за Уорън де Грей, но не много. Откакто в Торънт има управник дерини, трудно може да се очаква да са във възторг от един религиозен фанатик, който е противник на дерините. Очевидно той е нахлувал няколко пъти през границата, но без успех. Ще следя въпроса, когато отида на запад.

— Моля те да го направиш — нареди Морган. — Има ли още нещо? Свършил си добра работа, но не искам да изкушаваш съдбата повече от необходимото.

— Има още нещо — каза Дери натъртено. — Тази вечер трябваше да убия един човек, милорд. Той и партньорът му бяха агенти на Торънт, опитаха се да ме упоят с нещо.

— Знаеш ли с какво?

— Не, но то е при мене. Мислих да ви го донеса.

— Вземи го и ми го опиши — заповяда Морган. — Ще можеш да отвориш очи, без да прекъсваш връзката помежду ни.

Дери отвори внимателно очи, пресегна се и взе стъкленицата. Погледна я внимателно и отново затвори очи.

— Малка матова кристална стъкленица със запушалка в кафяво. Течността вътре е оранжева на цвят, изглежда доста гъста.

— Добре, а сега я отвори внимателно и я помириши. Внимавай да не се накапеш.

— Добре.

Дери седна и отвори стъкленицата, а после я помириса с любопитство.

— Още веднъж! — заповяда Морган.

Дери се подчини.

— Разбра ли какво е, Дънкан?

— Не съм сигурен. Може да е белас. Хората от Ркаса го използват като средство за измъкване на истината. Но то действа само върху хората, при това само ако са много пияни.

— Дери, беше ли пиян? — попита Морган.

— Те смятаха, че съм пиян — отвърна Дери с усмивка. — Щеше ли да ми навреди?

— Зависи от това дали казваш истината, че си бил трезвен. Между другото как разбра, че са агенти на Торънт?

— Прибрах документите им. Гериш де Брей и Едмънд Лайл, от двора на негово величество в Белдър. Отиваха да ви шпионират.

— Твърде нелюбезно от тяхна страна — отвърна Морган. — Имаш ли още нещо, преди да прекъснем връзката?

— Не, сър.

— Добре. Най-напред искам да унищожиш документите и течността. Ако те хванат, те могат да подпишат смъртната ти присъда. Утре трябва да отида до Хорта на Орсал. Ще чакам повикването ти утре вечер по същото време, ако искаш да се свържеш с мен. Но не прави опит, освен ако нямаш жизненоважна информация, защото не можем да си позволим редовна загуба на енергия. Опитай се да откриеш нещо за отлъчването от църквата. Освен това бъди внимателен и се прибирай до два дни. Разбра ли всичко?

— Да, сър. Контакт утре вечер, ако е важно, връщане до два дни.

— Тогава, желая ти късмет.

— Благодаря ви, сър.

Дери потръпна леко, когато връзката се прекъсна, отвори очи и огледа стаята. Чувстваше се уморен, с изсмукана енергия, но умората бе приятна, а усещането бе по-добро, отколкото бе предполагал. Очевидно тревогата му бе напразна. Сигурно скоро щеше да се научи да вярва на това, което Морган му беше казал за магията.

Погледна замислено отворената стъкленица в ръката си, а после я изпразни в нощното гърне под кревата. Стъпка с тока на ботуша си шишето, докато стане на прах и изгори документите. Пепелта последва лекарството в гърнето, а накрая той се изпика отгоре, за да довърши операцията.

Готово. Дори един дерини не би се оправил в тази каша, ако би решил да я изследва.

Като свърши, развърза кожения жакет и изу ботушите. Издърпа изтърканото одеяло от кревата, друсна се върху дюшека и се зави, като премести камата си под възглавницата, където можеше лесно и бързо да я намери. После, сякаш забравил, набута медальона на Морган под туниката.

— Не бих искал някой да влезе и да го види — помисли си той, преди да се унесе в сън.