Катрин Курц
Поражението на дерините (15)

Глава петнадесета

Човеците убиват това, което не разбират.

Неизвестен монах дерини

Продължаваше да вали, когато Дънкан и Морган се спуснаха от планината. Проблясващите светкавици караха късния залез да изглежда като избелял. Гръмотевиците кънтяха, а ехото им се блъскаше в планинските върхове. Вятърът виеше в развалините на „Св. Неот“ и шибаше дъждовните капки в обрулените от годините сиви камъни и обгорените греди. Двамата конници прекосиха разрушения двор на манастира.

Дънкан, потънал в размисъл, нахлупи по-ниско качулката си. От дясната му страна Морган се беше сгушил върху коня, ръцете му с надянати ръкавици бяха вкопчени в предната висока част на седлото, а тялото му кимаше в такт с движението на животното. Преди няколко часа бе изпаднал в полузабрава и сега притъпеното му съзнание милостиво му спестяваше мъчителното напрежение на дългия път. Дънкан обаче разбираше, че братовчед му не може да издържи още дълго без почивка. Слава богу, най-сетне бяха стигнали до това закътано място.

Дънкан насочи коня си към края на сградата, където имаше покрив и завет. Той спря на същото място, където бяха прекарали предишната нощ. Морган се заклати в седлото, но после се сепна и дойде на себе си, когато конят му спря, а Дънкан скочи на земята. С безизразен поглед Морган се огледа наоколо, без да разбира нищо.

— Къде се намираме? Защо спряхме?

— Не се тревожи, в „Св. Неот“ сме — успокои го Дънкан, който се доближи до Морган и го хвана за рамената, за да му помогне да слезе от седлото. — Ще те оставя да си починеш и ще обиколя наоколо. Тука някъде трябва да има Портал към отвъдното. Ако още действа, ще можем да се пренесем чак до Ретмут.

— Ще ти помогна — отвърна със замаян глас Морган, а после, докато Дънкан го водеше към най-сухия ъгъл на старата сграда, се спъна и едва не падна. — Сигурно е някъде около олтара на Камбър, за който ти говорих.

Дънкан поклати глава, помогна на Морган да легне и коленичи до него.

— Ако е там, непременно ще го открия — каза той и накара братовчед си да се опре удобно на стената. — Но дотогава искам да подремнеш хубаво.

— Нищо подобно — започна да протестира Морган, опитвайки се с последни сили да седне, — не искам да обикаляш самичък, а аз да спя тук.

Дънкан се усмихна с разбиране, но с твърда ръка настани Морган да легне до стената и отново поклати глава.

— Точно това смятам да направя, приятелю. Този път нямаш думата по въпроса. Не се опитвай да спориш, за да не те карам насила да спиш.

— Не се съмнявам, че ще го сториш — промърмори кисело Морган и се строполи до стената с въздишка.

— Така е, затова се отпусни и си почивай.

Морган затвори очи, а Дънкан свали ръкавиците си и ги набута под туниката. За миг потри ръце, сякаш за да се приготви, а после погледна към братовчед си и се замисли, притворил светлите си очи. Пресегна се и сложи ръце отстрани до главата на Морган, като палците му се опряха до слепоочията му.

— Спи, Аларик — прошепна той. — Спи дълбоко, спи без сънища. Нека забравата отвее умората, та да се събудиш отпочинал.

После премина към безмълвна връзка на съзнанието и продължи.

Спи дълбоко, братко мой. Спи спокойно, не се бой. Аз ще съм съвсем наблизо.

Морган започна да диша бавно и равномерно, а красивото му лице се отпусна. След това потъна в дълбок сън без сънища. Дънкан отпусна ръце и го погледна, убеждавайки се, че братовчед му няма да се събуди, преди той да се е върнал. Изправи се и издърпа одеяло от седлото на коня си, за да покрие заспалия Морган.

Сега трябваше да търси Портала към отвъдното.

Дънкан се спря на прага на разрушената църква и уморено я огледа. Макар че се спускаше нощта, дъждът бе отслабнал и той можеше да види полусрутените стени на фона на небето. Наляво, където част от покрива се беше запазила, дупките на разрушения главен витраж го гледаха като празни очни кухини. Ярките им стъкла бяха угаснали завинаги заедно с живота на целия манастир. Проблесна светкавица и освети като ясен ден внушителната някога църква. Дънкан тръгна към олтара. Плитките локвички върху натрошения под отразяваха снопове светлина при всеки нов блясък на светкавица, прорязващ небето. Вятърът виеше в руините, сякаш протестираше за отдавна отминали престъпления и нещастия.

Дънкан стигна до първото стъпало на олтара и спря, представяйки си какво ли е било тук в дните, когато манастирът е процъфтявал, когато зад стените му са живели стотина монаси дерини, а учителите и благородните студенти са били многобройни.

Тогава процесиите са пристъпвали с трепет към олтара, гласовете са се издигали към небесата във възхвала на всевишния, придружавани от сладкия остър дим на тамяна, а восъчните свещи са хвърляли мека светлина. Струваше му се, че усеща всичко.

… „Ще отида до божия олтар.“

Светкавиците прорязаха небесата, сякаш да върнат Дънкан от размишленията му към действителността. Той се усмихна на наивността си. Изкачи се по стъпалата на олтара и отиде до разрушената плоча, после сложи внимателно ръце върху нея. Помисли си колко ли много други ръце на свещеници, подобни на неговите, бяха почивали на същото място в миналото. В представите си видя достолепието на това място във времената, когато олтарът е бил свещен, а после сведе глава и коленичи в знак на уважение към старото време.

В този миг изтрещя гръмотевица, той се обърна с гръб към олтара и си припомни проблема, който трябваше да реши.

Задачата му беше да открие деринския Портал към отвъдното. Да намери това магическо място в развалините на отдавна забравения дерински манастир с надеждата, че и след двеста години магията ще задейства.

Къде ли би сложил самият той Портала към отвъдното, ако беше строителят на тази църква преди четиристотин години? Щеше ли да повтори принципите на строителите на другите Портали, които Дънкан познаваше? Колко ли Портала имаше в Единадесетте кралства? Знаеше ли някой?

Дънкан познаваше два Портала. Единият беше в собствения му кабинет, първоначално построен, за да може кралският изповедник, който в миналото винаги е бил дерини, да има мигновен достъп до катедралата. Вторият Портал беше в ризницата на катедралата — една проста металическа пластинка върху пода под килима в параклиса с одеждите. Все пак никой не можеше да предскаже кога ще е необходимо да се въздейства на небесните врати с молитви и ходатайства за краля — поне така са мислили хората в древността.

Дънкан отново се върна към първоначалния въпрос: къде ли можеше да се намира Порталът тук, в „Св. Неот“?

Огледа църковния кораб от лявата и от дясната му страна и тръгна по разрушения под. Аларик му бе казал, че наляво от главния олтар има старинен олтар на Камбър, а това означаваше от дясната страна по посоката, накъдето се беше обърнал. Може би отговорът беше там. Свети Камбър беше покровител на деринската магия. Какво по-добро място за Портала, който действаше с тази магия?

От олтара не беше останало почти нищо. Дори в неразрушената църква той е бил съвсем скромна и тясна плоча, сложена до стената. Тежките удари бяха счупили и заличили лицевата част на мраморната плоча, така че буквите по нея почти не се виждаха. Но Дънкан успя да разгадае фразата „Ликуващи боже“ в началото на надписа, а въображението му помогна да попълни името „свети Камбър“. Нишата над олтара, овална в горния си край, все още поддържаше отчупените стъпала на светеца дерини.

Пръстите на Дънкан погалиха изтърканата плоча, а той се обърна да разгледа развалините от това удобно място, но след миг поклати глава. Порталът не можеше да е тука. Мястото беше твърде открито. Въпреки че магията е била общоприета преди и по време на Междуцарствието, когато е бил построен този манастир, архитектите дерини, изградили „Св. Неот“, никога не биха сложили Портала на такова открито място, пред любопитните очи на всеки посетител. Това не беше в стила на дерините.

Трябваше да се търси по-закътано място, може би някъде наблизо, тъй като присъствието на свети Камбър би могло да се смята за известна закрила, но в никакъв случай не пред очите на всички.

Тогава къде?

Обръщайки се към малкия олтар, Дънкан огледа стените от двете му страни, търсейки вход към стаите и по-скромните параклисчета, които трябваше да са по-назад. И той го намери — една срутена врата, полузакрита от паднали греди и обърнати каменни блокове. Без повече съмнения, той разрови достатъчно голям отвор, през който да мине пълзешката. Провря се и се озова в малка висока стаичка, която сигурно беше ризницата.

Дънкан пропълзя останалото разстояние и се изправи внимателно, навеждайки се, за да мине под гредите, които бяха паднали по време на пожара в параклиса. Подът беше затрупан с парчета от каменни блокове, гнило дърво, натрошено стъкло. Но срещу далечния край на стената имаше остатъци от малък олтар от слонова кост, а от двете му страни — парчета от сандъци и шкафове, а също така строшени окачалки за църковни одежди. Дънкан огледа стаичката с опитно око, примигвайки, когато някоя особено ярка светкавица озаряваше небето.

Някъде тука древните архитекти вероятно бяха сложили Портала. Дали нещо от него бе останало, на фона на всеобщото разрушение, за което говореха развалините?

Отваряйки си път с ритници и влизайки по-навътре в стаичката, Дънкан затвори очи и потърка уморено челото си с обратната страна на ръцете. Опитваше се да отвори разума си за възможни останали от миналото следи.

„Внимавайте, дерини, тук се таи опасност!“

Той уплашено обърна глава, наведе се и измъкна наполовина меча от ножницата. Отново проблесна светкавица. Зловещи сенки се подгониха по стените, но в стаичката нямаше никой, освен Дънкан. Той се изправи уморено и сложи меча на мястото му. Продължи да търси опасността.

Нима си бе въобразил този глас?

Не.

Възможно ли беше това да е глас на съзнанието, останал от древните стопани на „Св. Неот“?

Върна се внимателно на предишното си място до олтара от слонова КОСТ, после затвори очи и се съсредоточи. Този път гласът бе очакван, макар и не по-малко ужасяващ. Ясно беше, че се появява в собствения му разум.

„Внимавайте, дерини, тука е затаена опасност! От всички братя монаси останах само аз, а сега се опитвам да разруша този Портал с последни сили, за да не бъде осквернен. Внимавайте, хора от моя народ. Пазете се, дерини. Човеците убиват това, което не разбират. Свети Камбър, запази ни от тези ужасни злини!“

Дънкан отвори очи и се огледа, а после направи нов опит.

„Внимавайте, дерини, тука е затаена опасност! От всички…“ Дънкан прекъсна контакта и въздъхна. И така, това беше послание, оставено от последния дерини, защищавал това място. Той се бе опитал да унищожи Портала в последните мигове преди да умре. Дали беше успял?

Дънкан седна на пода и започна да изучава мястото, където беше стоял досега. После извади камата от ботуша си и разгреба боклуците от земята. Както бе очаквал, на пода се виждаше очертанието на квадрат, с размери около метър на метър. Подобно на Портала в катедралата, той вероятно е бил скрит под килима, който е бил унищожен много отдавна. Що се отнася до самия Портал…

Слагайки камата на мястото й, Дънкан постави внимателно ръце върху квадрата и извика силата си, надявайки се отчаяно, че ще усети слабия опияняващ натиск, който щеше да му съобщи, че е на прага на преминаването в отвъдното.

Но не усети нищо.

Опита се отново, и този път долови слаба вълна на мрак, на болка, а после началните думи на съобщението, което вече беше чул. А след това — нищо. Порталът бе мъртъв. Последният дерини бе успял.

С въздишка Дънкан се изправи на крака и се огледа за сетен път, избърсвайки ръце в дрехите. Въпреки всичко, трябваше да яздят до Ретмут. След като Порталът бе разрушен, не им оставаше друг избор. А оттам вероятно трябваше да продължат до Кулди, защото Келсън трябваше да присъства на сватбата на Бронуин и Кевин.

Нищо не можеше да се направи. Трябваше да отиде и да разбуди Аларик, за да потеглят наново на път. Ако имаха късмет, щяха да стигнат до Ретмут преди следващата нощ, и тогава никакво преследване не можеше да ги настигне.

 

 

Когато епископите влязоха един след друг в катедралата „Св. Андрю“ в Дхаса, камбаните биеха глухо, защото бяха омотани с парцали. Нощта беше ясна, студена, със скреж и ледени кристалчета, кръжащи по въздуха под поривите на вятъра. Епископите се спряха до вратата. Двама млади свещеници раздадоха на всички дълги свещи, които всеки запали от пламъка на горяща свещ в централния кораб на катедралата. Пламъците трепкаха от течението, свистящо през полуотворените врати, и хвърляха чудновати отблясъци върху черните заскрежени наметала на прелатите.

Епископите се спуснаха бавно по централната пътека и заеха местата си пред олтара — две редици от безлики мъже, с огънчета в ръцете си. Безгласните камбани спряха да бият, а един от служителите преброи незабелязано присъстващите, потвърждавайки, че всички, които трябваше да дойдат, бяха налице. Той изчезна по пътеката на тъмната централна част, а после се чу глухото щракане на големите врати. След това още три свещи потеглиха надолу по лявата централна пътека, а служителят и още двама свещеници се присъединиха към останалите. Настъпи кратка пауза, чу се кашляне и пристъпване с нозе, най-сетне се отвори някаква странична врата и влезе Лорис.

Тази нощ той бе облечен в парадна църковна одежда, в черен и сребърен покров, със скъпоценни камъни върху митрата на главата му. Докато пристъпяше по страничния кораб и завиваше към олтара, той държеше високо сребърния си жезъл в лявата ръка. Архиепископ Кориган и епископ Толивър бяха застанали от двете му страни, а епископ Кардиъл вървеше отзад. Пред групата вървеше младо момче, което носеше тежкия сребърен кръст на архиепископа и ги водеше между двете редици на духовниците.

Лорис и свитата му достигнаха до долните стъпала на олтара и спряха, после се поклониха и се обърнаха към централния кораб. Кардиъл отиде надясно и пое четири свещи от очакващия го монах, а по пътя погледна към Арилан с мрачен поглед. След това се върна на мястото си до Толивър и раздаде свещите, запалвайки първо своята, после тази на Толивър, след това — свещите на Лорис и Кориган. Когато свещта на Лорис бе готова, Върховният духовник на Гуинид пристъпи напред и се изправи в цял ръст. Сините му очи излъчваха студен пламък, докато оглеждаше събралите се духовници.

— Това е текстът на документа за отлъчването — обяви той. — Слушайте внимателно.

„Тъй като Аларик Антъни Морган, херцог на Коруин, господар на Корът, главнокомандващ на кралските армии и защитник на краля, и монсиньор Дънкан Хауърд Маклейн, временно отстранен от служба свещеник, съзнателно и нееднократно се противопоставяха и пренебрегваха предписанията на Светата църква.

И тъй като упоменатите Аларик и Дънкан в днешния ден убиха невинни чеда на църквата и заплашиха с кощунствено убийство един посветен на бога свещеник, карайки го да лицезре отвратителни и еретически магически деяния.

И тъй като упоменатите Аларик и Дънкан оскверниха светилището на свети Торин с използването на забранени магии и станаха причина за неговото унищожаване, както и поради нееднократното им използване на подобни магии в миналото.

И тъй като упоменатите Аларик и Дънкан не изявиха желание да изповядат греховете си и да тръгнат по правия път.

Аз, Едмънд Лорис, архиепископ на Валорет и Върховен духовник на Гуинид, от името на цялото духовенство на Курията на Гуинид, налагам анатема на упоменатите Аларик Антъни Морган и Дънкан Хауърд Маклейн. Разкъсваме връзките им със Светата божия църква. Изключваме ги от конгрегацията на праведните.

Нека гневът на Божествения съдник падне върху им. Нека вярващите се отвърнат от тях. Нека небесните врати се затворят пред тях и пред всеки, който се осмели да им помогне.

Нека никой богобоязнен човек не ги приема, не ги храни, не ги подслонява през нощта, под заплахата от анатема. Нека никой свещеник не им служи в живота, нито пък отиде за погребението им след смъртта. Да са проклети в дома си и вън от него, проклето да е яденето и пиенето им, проклето да е всичко тяхно.

Обявяваме ги за отлъчени от църквата, за хвърлени във вечната тъма с Луцифер и всичките му паднали ангели. Проклинаме ги трижди, без надежда за спасение. Налагаме им вечно проклятие и ги осъждаме на вечна анатема. Нека светлината им бъде погълната от мрака. Да бъде тъй!“

— Да бъде тъй! — пропя групата.

Лорис взе свещта, обърна я с пламъка надолу, хвърли я на пода и я угаси. След това, като по команда, събраните епископи и духовници последваха примера му.

Чу се тракане от падащи свещи като от празни кутии, а после пламъците угаснаха и настъпи тъмнина.

Само една свещ продължаваше да гори, а капките восък падаха по плочите на пода в безмълвен протест.

И никой не можеше да каже чия ръка я беше оставила така.