Катрин Курц
Поражението на дерините (5)

Глава пета

„Коя е тая, що блести като зора,

хубава като месечина, светла като слънце,

страшна като войнство със знамена?“

Песен на песните 6:10

Камбаните на катедралата в Корът пробиха за молитвата в шест, а Морган задържа прозявката си и се размърда в стола, опитвайки се да не изглежда отегчен, макар че всичко му бе омръзнало. Преглеждаше записите от съдебните дела, които бе решил предния, ден. Лорд Робърт се трудеше усърдно над един свитък със сметки от другата страна на масата.

Лорд Робърт винаги се труди с усърдие, помисли си Морган. Сигурно това бе добре, защото все някой трябваше да се оправя с тези проклетии. Изглежда, че нищо не можеше да отвлече Робърт от мисията да изчита задълбочено обърканите записи в продължение на часове, дори ако до ушите му нещо гърмеше и трещеше. Разбира се, това беше негово задължение.

Морган въздъхна и се опита да се върне към своите задължения. Като херцог на Коруин, една от главните му официални задачи, когато се намираше в крепостта, беше да изслушва веднъж седмично представените пред местния съд дела и да взима решения. Обикновено това му харесваше, защото го държеше в течение на събитията в херцогството и му помагаше да вникне в грижите и вълненията на поданиците си.

Но от няколко седмици той беше разтревожен. Продължителният застой, наложен от почти двумесечното бездействие, ако не се смятат административните въпроси, го бе изнервил и сега жадуваше за активна дейност. Дори ежедневните тренировки с меча и копието и епизодичните ловни походи в провинцията не успяваха да разсеят неудовлетворението му.

С радост щеше да се отправи за Кулди идната седмица.

Истинската умора от четиридневната езда щеше да бъде желана промяна след бляскавия, но безсмислен живот през последните два месеца. Особено приятни щяха да са срещите със старите приятели. Най-много щеше да се радва на младия крал. В този миг на Морган му се искаше да е редом с краля, да го предпазва и да му вдъхва увереност пред лицето на новите проблеми, които възникваха ежедневно. За него Келсън беше почти като син. Добре си представяше какви тревоги вълнуваха момчето през тези месеци.

Морган неохотно се върна към кореспонденцията пред себе си и драсна подписа си в края на първия лист. Част от неудовлетворението му тази сутрин беше породено от факта, че разглежданите случаи бяха твърде обикновени в сравнение с истинските проблеми, добре известни на Морган. Например нареждането, което току-що беше подписал, налагаше дребна глоба на някой си Харълд Мартам, който пуснал няколко добичета да пасат в чужди земи. Доколкото си спомняше, Мартам бе истински разстроен от решението му, въпреки че не отричаше провинението си.

„Не се разстройвай, приятелю Харълд — помисли си Морган. — Ако смяташ наказанието си за неприятно, почакай малко, докато Лорис и Кориган обявят отлъчването от църквата. Тогава ще разбереш какво значи истинска неприятност.“

Вече и на него му се струваше, че ще има отлъчване. Вчера сутринта, след като се отърва от всички гости, изпрати Дънкан отново при епископ Толивър. Искаше да разбере какво бяха казали пратениците при връчването на писмото на архиепископите. Дънкан се върна след няколко часа объркан и разтревожен. Този път епископът бил много въздържан, за разлика от приятелския прием преди това. Вероятно пратениците го бяха уплашили. Във всеки случай Дънкан не бе успял да научи нищо.

Тъкмо Морган премести подписания документ върху купчината с готови материали, на вратата се почука припряно и силно, а после се появи Гуидиън с преметната през рамо лютня. Дребният трубадур бе облечен в дреха от просто домашнотъкано кафяво платно, каквото носеха хората от народа, а мургавото му лице бе нашарено от прах и пот. С много сериозен вид той премина по лъснатия под и се поклони набързо пред стола на Морган.

— Ваша милост, може ли да разменим няколко думи насаме? — и той погледна към Робърт.

Морган се облегна назад, остави писалката и хвърли продължителен и изпитателен поглед към Гуидиън. Човекът пред него не беше известното на всички разглезено конте, а малка решителна личност със стиснати устни. В поведението и в черните му очи имаше нещо, което накара Морган да почувства, че този път Гуидиън е напълно сериозен. Затова направи знак на Робърт да излезе, но ковчежникът се намръщи и не помръдна.

— Милорд, протестирам. Каквото и да е, сигурен съм, че може да почака. Остават само няколко свитъка, а след това…

— Съжалявам, Робърт — прекъсна го Морган и погледна към Гуидиън. — Аз решавам дали може да се чака или не. Върни се веднага, след като свършим.

Робърт не каза нищо и ядосано захвърли книжата си, а после блъсна стола и тръгна навън. Гуидиън го изчака да затвори вратата, след това се запъти към прозореца и седна на тапицираната рамка.

— Благодаря, ваша милост. Малко са властниците, които ще пожертват времето си заради капризите на един прост разказвач на легенди.

— Чувствам, че сега има нещо повече от разказването на легенди, Гуидиън — рече тихо Морган. — Какво искаше да ми кажеш?

Гуидиън свали лютнята си и започна да я настройва. После погледна замислено през прозореца.

— Тази сутрин бях в града, милорд — започна той, като подрънкваше на лютнята и играеше с ключовете й. — Събирах песни, с които смятах да усладя слуха на ваша милост. Но след като ги открих, мисля, че никак няма да ви се харесат. Искате ли да чуете една от тях?

Той се обърна и се взря в очите на Морган с очакване. Херцогът кимна утвърдително.

— Добре. Това е песента, която смятам, че ще е особено интересна за вас, милорд, защото е за дерините. Не гарантирам за мелодията или думите, които не са обработени от мен, но смисълът си остава.

Той изсвири няколко встъпителни такта, а после захвана вдъхновена и весела мелодия, напомняща за детските песнички гатанки.

„Отгатни защо, защо

Дерините намаляват?

Отгатни защо и как

Тоз грифон ще тъне в мрак?

Дерините ще убием

И грифона ще затрием!

Правилно си отгадал.

Питай, докато си цял“

Когато Гуидиън свърши песента, Морган седна в стола си и преплете пръсти, а очите му потъмняха под полупритворените клепачи. За миг остана неподвижен, докато сивите му очи гледаха втренчено певеца, а после промълви с тих глас:

— Има ли още?

Трубадурът вдигна рамене.

— Има и други думи, господарю, и други варианти. Но при тях поезията е по-слаба, а смисълът им, боя се да кажа, отразява същия язвителен хумор. Може би ще проявите интерес към „Балада за херцог Кирала“.

— Херцог Кирала?

— Да, милорд. Той очевидно е подлец във всички значения на думата: богохулник, еретик, лъжец, мамещ поданиците си. За щастие, песента оставя някаква надежда за бедните потиснати хора. Бих добавил, че името Кирала е твърде известно, ако се чете отзад напред: К-И-Р-А-Л-А А-Л-А-Р-И-К. Все пак думите са малко по-добри от предишните.

Той наново, изсвири уводния акорд, подготвяйки настроението за бавна, сънлива, почти църковна мелодия.

„Лорд Кирала сгреши докрай пред Висшия Отец.

Затуй грифонът ще свалим от синьото небе.

С богатства, злато и пари ни лъга досега.

За всичките му зли дела Уорън ще мъсти

Деца на Коруин, напред срещу тирана зъл.

Да спрем греховния му път и да спасим света!

Не можем ние да търпим злините му безчет.

Срещу фалшива вяра — мъст, срещу врага — напред.

Защото идва съден ден, за Карала — позор.

Начело със Уорън ний ще вдигнем бунт и глас.

Зловещият грифон заспа, а ние сме добре.

Напред герои, бог е с нас, а Кирала да мре“

— Да — измърмори Морган, когато трубадурът свърши. — Откъде, по дяволите, успя да изкопаеш това нещо, Гуидиън?

— В една кръчма, милорд — отвърна трубадурът с кисела усмивка. — А на първата песен ме научи един окъсан уличен певец близо до Вратата на свети Матей. Доволен ли сте, милорд, от това, което ви донесох?

— Не мога да кажа, че съм доволен от съдържанието, но съм доволен, че ми го каза. Много ли такива песни се пеят според теб?

Гуидиън сложи внимателно лютнята върху тапицираната седалка до себе си и се облегна на рамката на прозореца с ръце събрани на тила.

— Трудно е да се каже, милорд. Аз бях навън само за няколко часа, но чух няколко варианта от двете песни, а може да има и други песни, съвсем различни, които не съм чул. Ако милорд иска да чуе съвета на един разказвач на легенди, трябва да се борите срещу тези песни с други песни. Искате ли да опитам да измисля нещо полезно?

— Не мисля, че точно сега това ще е разумно — каза Морган. — А какво точно…

На вратата се почука тихичко и Морган вдигна ядосано глава, и извика:

— Влез!

Вратата се отвори и се показа Робърт, с израз на открито несъгласие.

— Лорд Радър де Корби иска да ви види, ваша милост.

— Добре, въведи го.

Робърт отстъпи настрана и в стаята влязоха в редица по двама няколко души, облечени в морскосините униформи на Хорта на Орсал. След тях се вмъкна и достолепният Радър де Корби, извънреден посланик на Хорта на Орсал. Морган остана на мястото си и се усмихна, когато двойната редица се раздели и се нареди пред него, а Радър пристъпи напред и се поклони.

— Херцог Аларик — избоботи посланикът с глас, несъответстващ на дребния му ръст. — Нося ви поздрави и привети от Негово хортско величество. Той се надява, че вие сте добре.

— Наистина съм добре, Радър — отвърна Морган и възторжено раздруса ръката му. — А как се чувства старият морски лъв?

Радър се затресе от смях.

— Семейството му току-що бе благословено с още един наследник, а самият Орсал се надява, че вие скоро ще имате възможност да го посетите и да го видите лично — посланикът хвърли поглед към Гуидиън и Робърт и продължи. — Той иска да обсъдите заедно някои въпроси по правото на навигация и по отбраната, затова се надява, че ще доведете със себе си и военни съветници. Нали разбирате, пролетта наближава.

Морган кимна с разбиране. Хортът на Орсал и херцогът на Коруин контролираха водните пътища от Двете реки до морето. Тези пътища добиваха изключително значение, в случай че Уенсит от Торънт решеше да нахлуе по брега. След няколко седмици Морган щеше да замине с армията си, така че трябваше да се договорят много въпроси с Орсал, за да се осигурят морските подходи към Коруин в негово отсъствие.

— Кога иска да дойда, Радър? — попита Морган, разбирайки, че искането на Орсал беше доста срочно, без да забравя, че в най-добрия случай ще може да замине утре, защото тази нощ трябваше да установи контакт с Дери.

— А защо не още днес, с мен? — попита Радър предпазливо, наблюдавайки реакцията на Морган.

Морган поклати глава.

— Защо не утре сутринта? — предложи той и даде знак на Гуидиън и Робърт да излязат. — „Рафалия“ е в пристанището. Мога да отплавам с прилива и да пристигна около три. Това ще ни позволи да използваме останалата част от предобеда и целия следобед до връщането ми. Какво мислиш?

Радър вдигна рамене.

— Според мен е приемливо, Аларик, ти разбираш. Но аз съм само приносител на съобщенията. Дали Орсал ще се съгласи или не, зависи само от него.

— Е, добре — промени темата Морган и тупна приятелски Радър по рамото. — Искаш ли да похапнем нещо, преди да тръгнеш с хората си? Сега ми гостува братовчед ми Дънкан, бих искал да ви запозная.

— Приемам с удоволствие — Радър се поклони леко. — А вие обещайте да ми разкажете новините от младия крал. Орсал още страда, че трябваше да пропусне дуела на Келсън по време на коронацията.

 

 

По-късно през деня, когато любезностите с Радър де Корби бяха приключени и жизнерадостният стар боец бе отпътувал за вкъщи, Морган отново се оказа печален пленник на лорд Робърт. Робърт бе разпоредил, че този ден трябва да приключат с формалностите около зестрата на лейди Бронуин, затова той и Морган се бяха уединили в солариума с нужните документи. Дънкан бе прескочил до сградата на оръжейниците преди час, за да види как върви изковаването на новия му меч, а Гуидиън бе в града на лов за нови бунтовни песни.

Гласът на Робърт боботеше неспирно, а Морган се опитваше да застави себе си да му обърне внимание. Поне за петнадесети път през седмицата той си напомняше, че това бе необходима, макар и скучна част от управлението, но резултатът бе все така незадоволителен. В този момент би предпочел да върши каквото и да е друго.

— „Описание на сметките на имението Коруод“ — продължи да чете Робърт. — „Твърди се, че Коруод е бил по традиция в ръцете на краля. Крал Брайън, баща на сегашния владетел, е дал споменатото владение на лорд Кенет Морган и неговите наследници. От своя страна собствениците предоставят на краля по време на война трима воини с въоръжението.“

Робърт си взе дъх, за да почне следващия абзац, но вратата се открехна и Дънкан се вмъкна запъхтян. Той бе с непокрити нозе, облечен само с влажна памучна туника за тренировка и обут в меки ботуши. Очевидно свещеникът бе опитвал качествата на новия си меч срещу оръжейника. Той преметна проста сива кърпа през рамене и избърса лицето си с края й, после прекоси стаята. В лявата си ръка държеше сгънато и запечатано парче пергамент.

— Това пристигна току-що по куриер — съобщи той ухилен и хвърли пергамента върху масата. — Мисля, че е от Бронуин.

Седна на края на масата и кимна за поздрав на Робърт, но финансистът остави писалката с въздишка и се отпусна на стола с твърде сърдит израз на лицето. Морган реши да не обръща внимание на тази реакция и разчупи печата, който се разпръсна на хиляди червени восъчни парченца. Лицето му се освети от удоволствие, когато прочете първите няколко реда. Облегна се удобно на стола и се усмихна.

— Твоят знаменит брат наистина знае как да се хареса на жените, Дънкан — каза херцогът. — Само слушай, думите са наистина в стила на Бронуин.

„Скъпи ми братко Аларик, почти не вярвам, че най-сетне това ще стане действителност. Само след няколко дена ще бъда лейди Бронуин Маклейн, графиня на Киърни, бъдеща херцогиня на Касан, но най-важното — съпруга на любимия ми Кевин. Макар че изглежда невъзможно, любовта, която винаги сме изпитвали един към друг, с всеки изминат час става все по-силна.“

Херцогът погледна към Дънкан и снизходително повдигна вежди, а Дънкан поклати глава и се засмя.

„Вероятно това ще е последното ми писмо, преди да те видя в Кулди, но херцог Джеърд ме кара да съм кратка. Той и лейди Маргарет ни затрупаха с подаръци, а по думите му днешният ще е нещо специално. Кевин ти праща сърдечни поздрави и пита дали си успял да се договориш с трубадура Гуидиън да пее на нашето сватбено тържество. Кевин е бил силно впечатлен от изпълнението му във Валорет миналата зима, пък и аз много искам да го чуя.

Сърдечни поздрави на Дънкан, Дери и лорд Робърт, предай им, че с нетърпение ги очаквам на сватбата. Бързай, за да споделиш най-щастливия ден на обичащата те твоя сестра Бронуин.“

Дънкан отново избърса изпотеното си лице и се усмихна, а после взе писмото и го прегледа.

— Честно казано, никога не съм вярвал, че ще видя Кевин толкова опитомен. Навърши тридесет и три като ерген и вече почвах да мисля, че трябваше той да е свещеникът, а не аз.

— Вината не беше на Бронуин — каза Морган със смях. — Мисля, че тя бе решила още десетгодишна, че Кевин е определен да бъде единственият мъж в живота й. Само едно изискване в завещанието на майка ни ги задържа разделени така дълго. Хората от рода Маклейн може и да са твърдоглави, но те не могат да се мерят по инат с едно девойче — наполовина дерини, което е решило какво й се иска.

Дънкан се изкикоти и се отправи към вратата.

— Мисля да отида да потормозя оръжейника още малко. Всяка работа е по-лесна в сравнение със споровете с човек, който смята, че сестра му е изключителна.

Морган се усмихна, изтегна се в стола си в добро настроение и краката си в ботуши върху коженото столче.

— Робърт — засмя се той без конкретна причина, обърнал поглед към прозореца на тавана, — напомни ми да поръчам на Гуидиън да тръгне за Кулди утре сутринта.

— Слушам, милорд.

— А сега да се върнем към сметките. Ти май че си станал много небрежен напоследък, Робърт.

— Аз ли, ваша милост? — промълви Робърт и вдигна глава от бележника си, където записваше нещо.

— Да, да, хайде да работим. Ако сме старателни, мисля, че ще свършим тези проклети сметки до вечерта, така че ще мога да ги пратя с Гуидиън утре рано. Не домия някога през живота си да съм бил по-отегчен от сега.

 

 

Но лейди Бронуин де Морган съвсем не беше отегчена. В същия час тя и бъдещата й свекърва, херцогиня Маргарет, избираха роклите, които Бронуин трябваше да вземе следващата сутрин в Кулди за сватбените празненства. Богато украсената рокля, която щеше да носи на самата церемония, беше внимателно просната на кревата, в очакване да бъде опакована. Дългият й шлейф и ръкавите блестяха от мъничките сребърни пайети и розовите искрящи рубини.

Върху леглото бяха подредени и няколко други яркоцветни облекла. А на пода стояха два кожени сандъка, единият от тях почти запълнен и готов за затваряне. Две придворни дами слагаха различни дреболии в него, преди да се захванат с втория сандък, но Бронуин откриваше все нови неща за прибавяне в последната минута и дамите трябваше да пренареждат половината сандък.

Мартенският ден бе необикновено слънчев. През нощта бе валяло силно, но денят се събуди ясен, светъл и прекрасен. Сега, в ранния следобед земята бе почти изсъхнала. Бледата слънчева светлина се промъкваше в стаята през отворените балконски врати. Близо до вратите три придворни дами бродираха старателно чеиза на Бронуин, а изтръпналите им пръсти се движеха бързо по нежните ленени и копринени материи. Две от тях се трудеха над въздушния прозрачен воал, който Бронуин трябваше да сложи по време на сватбената церемония, като пришиваха фина дантела към краищата с опитните си ръце. Третата бродираше със сърма новия герб на Маклейн върху чифт меки кожени ръкавици на Бронуин.

Зад тях до огъня две млади момичета се бяха свили върху кадифените възглавници. По-голямата тананикаше и свиреше на лира. Тя галеше струните и подпяваше за акомпанимент, а по-малката й приятелка отмерваше такта с дайре и поддържаше по-ниския втори глас на песента. В краката им похъркваше миролюбиво дебела оранжева котка и само опашката й мърдаше едва-едва, сякаш за да покаже, че е все още жива.

Младоженките са винаги красиви, особено ако са дъщери на благородници. Бронуин де Морган не правеше изключение. Но сред всички дами, които този следобед бяха в стаята, би било трудно да се намери някоя с по-изискано възпитание или характер от лейди Маргарет Маклейн.

Лейди Маргарет беше третата съпруга на херцог Джеърд. Два пъти овдовявалият лорд бе мислил, че никога повече няма да изпита любов, след като втората му жена Вера — майката на Дънкан, бе починала. Почти не помнеше първата си съпруга, херцогинята Илейн, която бе живяла само ден след раждането на Кевин, първородния син на Джеърд. Но съпружеският му живот с лейди Вера, за която се ожени три години по-късно, бе продължителен и щастлив — двадесет и шест години радост във време, когато дворцовите бракове рядко биваха нещо повече от любезни връзки по целесъобразност, по правило далеч от романтиката на любовта.

Вторият брак бе донесъл нови деца в семейството — първо Дънкан, после една дъщеря, починала като дете, а след това Аларик и Бронуин Морган, когато настойничеството им премина към Джеърд след смъртта на братовчед му Кенет, бащата на децата.

Но преди четири години всичко свърши. Лейди Вера заболя от непозната изтощителна болест, която изсуши силите й и я направи безпомощна. Дори силите й на дерини (защото тя бе изцяло дерини, сестра на майката на Морган, но никой не знаеше това) не успяха да попречат на живота й да изтлее.

А след това се появи лейди Маргарет — жена без особена физическа красота, бездетна вдовица на четиридесет години, която никога нямаше да рода на Джеърд още един наследник. Но тя имаше нежна душа и му даде това, от което той имаше най-голяма нужда — научи го отново да обича.

Същата тази дама сега се грижеше за подготовката на сватбата на Бронуин, сякаш беше собствената й дъщеря, наглеждайки обслужващите момичета и контролирайки всичко със строго майчино око.

Дънкан бе избрал безбрачието, така че само Кевин и съпругата му можеха да продължат рода на Маклейн. Нямаше да има повече дъщери Маклейн, родени или омъжени в това семейство, докато Бронуин не роди наследници. Затова подготовката на сватбата бе продължителна.

Маргарет погледна под око към Бронуин и се усмихна, а после се запъти към покрития с резба дървен скрин и го отвори с ключе от украсената със скъпоценни камъни верижка, висяща на кръста й. Започна да се рови по полиците, а Бронуин взе бродираната рокля от розова коприна и я сложи върху себе си, после замислено отиде до голямото огледало в ъгъла на стаята, за да се види.

Бронуин де Морган бе красива жена. Висока и слаба, с гъста златиста коса, падаща гладко по гърба й, тя бе събрала най-хубавите качества на своята майка-дерини лейди Елис. Широките очи върху овалното й лице бяха бледо сини, почти сиви, ако настроението й се променяше. Розовата рокля, която държеше пред себе си, подчертаваше бледия, безукорен цвят на лицето, а бузите и устните й бяха като цъфнали рози.

За момент тя огледа внимателно отражението си, преценявайки ефекта, който дрехата трябваше да произведе, после кимна одобрително и я постави върху леглото до сватбената си рокля.

— Тази ми харесва за бала вечерта след пристигането ни в Кулди, какво мислите вие, лейди Маргарет? — попита тя и оглади гънките на роклята, поглеждайки към Маргарет, за да види какво прави в момента. — Кевин я е виждал и преди, но това няма значение.

Маргарет взе от полицата на скрина една златна, покрита с кадифе кутия, и я занесе при Бронуин. Беше около тридесет сантиметра широка и към педя висока, и тя я подаде на Бронуин с нежна усмивка.

— Това нещо Кевин също е виждал преди, мила моя — каза тя внимателно, наблюдавайки реакцията на девойката, която започна да я отваря. — То е от много години в семейство Маклейн. Иска ми се да вярвам, че дава късмет на жените, които го носят.

Бронуин повдигна капака и се захласна. На фона на поставка от черно кадифе блестеше ярко висока натежала от диаманти тиара, хвърляйки отблясъци като искрящ огън върху простия син халат на Бронуин.

— Прекрасна е! — прошепна Бронуин, внимателно постави кутията върху леглото и извади тиарата. — Това е сватбената корона на рода Маклейн, нали?

Маргарет кимна.

— Защо не я пробваш? Иска ми се да видя как ще върви с воала. Марта, моля те да донесеш воала.

Лейди Марта и компаньонката й донесоха воала, а Бронуин застана отново пред огледалото и се взря в отражението на тиарата в ръцете си. Маргарет и Марта наметнаха недовършения воал върху златистата коса на Бронуин и го занагласяваха, докато най-сетне харесаха как пада надолу. След това Маргарет взе тиарата и я постави нежно върху воала.

Лейди Марта й подаде малко огледало, за да може да види гърба, но когато Бронуин се обърна, видя с изненада, че до вратата се бяха изправили двама мъже. Единият беше бъдещият й свекър, херцог Джеърд, а другият бе почти непознат.

— Изглеждаш абсолютно очарователна, скъпа моя — похвали я Джеърд, пристъпвайки усмихнато към нея. — На мястото на Кевин щях да те отвлека още преди години, без да се съобразявам със завещанието на майка ти.

Бронуин приведе неволно очи, а после изтича към Джеърд и го обви във възторжена прегръдка.

— Лорд Джеърд, вие сте най-прекрасният мъж на света, след Кевин, естествено.

— Ах, естествено — отвърна Джеърд, после я целуна по челото и я отведе внимателно настрана, без да мачка воала. — Признавам, скъпа, че от тебе става прекрасна Маклейн. Тази тиара е украсявала главите на най-симпатичните дами от Единадесетте кралства, както ти е известно.

Той отиде при Маргарет и целуна ръката й с обич, а тя се изчерви.

По-голямата част от деня Джеърд бе заседавал. Както при повечето земевладелци от неговия ранг, времето му не беше на негово разположение, а беше посветено на официални задължения и други занимания. Сега беше дошъл направо от заседание на херцогския съд и затова все още носеше херцогска коронка и кафява кадифена дреха с тартана на рода Маклейн, спускащ се от рамото му. Емайлирана сребърна брошка със спящия лъв на рода Маклейн крепеше плата отляво, а тежка сребърна верига с брънки, големи колкото човешка длан, бе окачена на широките му плещи. Сините му очи бяха меки и спокойни върху набръчканото лице. Той отметна настрана кичур посивели коси и с жест повика спътника си, който бе останал до вратата.

— Римъл, ела тука. Искам да те запозная с бъдещата ми снаха.

Римъл се поклони и отиде при господаря си. Най-необичайното във външността на госта бе снежнобялата му коса. Човекът не беше стар — всъщност беше само на двадесет и осем, нито пък беше албинос. До десетгодишна възраст косата му бе с обикновен кафяв цвят. След това, по време на топла лятна вечер, тя внезапно и неочаквано бе побеляла.

Майка му винеше за това „магьосницата дерини“, която имаше разрешение да живее в края на селото им. А селският свещеник се кълнеше, че момчето е обладано от зъл дух, когото се опитваше да изгони. Независимо от причината и въпреки всичко, което те направиха за да я премахнат, косата на Римъл бе останала бяла. Сега тя в съчетание с необикновено блестящите сини очи, го спасяваше от анонимността на иначе съвсем обикновените му черти и леко прегърбената му стойка.

Беше със сива туника и високи ботуши, сива кадифена шапка и спящия Лъв на Джеърд, изобразен върху пришита отпред кокарда. През гърдите му на дълга кожена презрамка бе преметната изтъркана сива кожена чанта. Няколко дълги свитъка от пергамент се подаваха под мишницата му и той ги стискаше нервно, докато вървеше към Джеърд. После се поклони наново.

— Ваша милост — промълви той и сведе очи. — Уважаеми дами.

Джеърд погледна съзаклятнически към жена си и се засмя.

— Бронуин, това е архитектът ми Римъл. Нахвърлил е няколко скици, за които искам да чуя мнението ти — той посочи към масата до огъня. — Римъл, разгъни ги там.

Архитектът отиде до масата и започна да разгръща пергаментите, а Бронуин свали тиарата и воала и ги предаде на една от прислужничките, преди да се приближи заинтригувана до масата. Джеърд и Римъл разгръщаха голям брой пергаментни листа, върху които имаше някакви планове. Бронуин повдигна учудено вежди и се наведе по-напред, за да ги разгледа.

— Как ви харесва това?

— Но какво е то?

Джеърд се усмихна и се изправи, кръстосвайки ръце на гърдите си в очакване.

— Това са плановете за твоя нов зимен дворец в Киърни, скъпа моя. Вече почнахме строежа. Ти и Кевин трябва да съберете двора си там за Коледа догодина.

— Зимен дворец? За нас? — ахна Бронуин. — О, лорд Джеърд, благодаря ви!

— Смятай, че това е единственият достоен сватбен подарък, който можахме да измислим за бъдещите херцог и херцогиня на Касан — отвърна Джеърд. Той прегърна с обич жена си и се усмихна. — Маргарет и аз искахме да има къде да играят внуците ни, а и да остане нещо, с което да ни помните, когато вече няма да сме с вас.

— Ах, вие! — заплаши ги Бронуин, прегръщайки и двамата. — Сякаш ни трябва някакъв стар дворец, за да си спомняме за вас. Хайде, покажете ми плановете. Искам да зная всичко и за последното кътче и стълбичка.

Джеърд се засмя и приведен до нея, започна да й показва подробностите по сградата. Той продължи да залива слушателите си с приказки за разкоша на двореца, но Римъл се отдръпна няколко крачки назад и заоглежда Бронуин, без никой да го види.

Той не одобряваше предстоящата женитба на наследника на господаря му с тази жена дерини. Никога не бе одобрявал това, още от момента преди седем месеца, когато я видя за първи път. През това време той никога не бе разговарял с Бронуин. Дори я беше виждал само няколко пъти. Но те му стигаха.

Стигаха му, за да осъзнае пропастта между тях — тя, дъщеря на лорд и наследничка на много земи, той — човек без титли, архитект, от скромно семейство. Стигаха му да осъзнае и това, че е безнадеждно и безпомощно влюбен в тази изключителна жена дерини.

Казваше си, че осъжда предстоящата женитба поради други, по-благоприлични причини, а не поради истинските. Казваше си, че е против женитбата, защото Бронуин е наполовина дерини и затова не трябва да се омъжва за младия граф Кевин, че тя не е достатъчно издигната за човек с неговото положение. Но при всички обяснения, в края на краищата, стигаше до един-единствен неизбежен, непримирим факт: той беше влюбен в Бронуин и дали тя беше дерини или не, за него нямаше никакво значение. Тя трябваше да е негова, иначе щеше да умре.

Той не се караше с Кевин. Кевин беше неговият бъдещ господар и Римъл му дължеше същата преданост, каквато изпитваше към баща му. Но той не можеше да позволи на графа да се ожени за Бронуин. Дори самата мисъл за това го караше да мрази и гласа на младия лорд.

Мислите му бяха прекъснати от глас, идващ през прозореца на балкона — гласа на самия омразен граф.

— Брон — обади се гласът, — Бронуин, ела тука. Искам да ти покажа нещо.

При този възглас Бронуин забърза към балконските врати и погледна над края на парапета. От своето място до вратата Римъл успя да види само върхове на знамена върху копия, извисяващи се над балкона, и сенки на конници, пресичащи тесните процепи на балконския парапет. Лорд Кевин и хората му се бяха завърнали.

— Ах! — възкликна Бронуин, а лицето й се освети от вълнение. — Джеърд, Маргарет, елате да видите какво води със себе си. Ах, Кевин, това е най-красивата кобила за яздене, която някога съм виждала!

— Слез и опитай да се качиш на нея — извика Кевин. — Купих я за теб.

— За мене? — изписка Бронуин и запляска с ръце като възбудено дете. Тя погледна назад към Джеърд и Маргарет, а после се обърна и прати въздушна целувка на Кевин.

— Идваме, Кевин — извика тя, събра фустите си около себе си и изхвърча от стаята, за да се присъедини към херцога и херцогинята. — Не си отивай!

И тримата бързо излязоха от стаята, докато Римъл изгледа Бронуин с жаден поглед, а после бавно се отправи към балкона. В двора под него Кевин в пълно бойно снаряжение седеше върху голям дорест боен кон, а седлото му беше покрито с тартана на рода Маклейн. Пажът носеше копието и шлема му, а самият той бе избутал назад плетената броня, покриваща врата му, така че кафявата му коса бе разрошена и разбъркана. В дясната ръка държеше юздата на бяла кобила, наметната със зелен кадифен чул и бяло кожено дамско седло. Когато Бронуин се появи в началото на стълбището, той хвърли юздата на друг паж и подкара бойния си кон към стъпалата, а после се пресегна и вдигна Бронуин на седлото пред себе си.

— Е, девойче, какво ти е мнението за кобилата? — засмя се той и я притисна към покритите си с броня гърди, а после я целуна силно.

— Става ли или не този кон за една кралица?

Бронуин се изкиска и се притисна по-плътно в сигурния кръг на ръката му. Кевин насочи коня си назад към кобилата. Бронуин се протегна, за да докосне новата си придобивка и в този миг Римъл се обърна с гръб и разгневен се запъти към масата.

Не му беше ясно как ще го направи, но трябваше да спре тази сватба. Бронуин беше негова. Тя трябваше да е негова. Ако само можеше да намери подходящ момент, беше сигурен, че ще я убеди, че ще я накара да го заобича. Изобщо не му дойде наум, че в този миг бе се качил границата от фантазията към лудостта.

Прибра плановете си и огледа внимателно стаята, отбелязвайки, че всички дами и прислужнички бяха отишли на балкона, за да наблюдават спектакъла в двора. Ако не грешеше, някои от дамите гледаха всичко с нескривана ревност. Не би ли могъл да използва по някакъв начин тази ревност? Може би някоя от дамите ще му каже тайната за завоюване на женското сърце. Независимо от всичко, заслужаваше си да опита. Той наистина смяташе да предотврати сватбата и да вземе Бронуин за себе си, затова не можеше да пропуска нито една възможност. Бронуин трябваше да е негова.