Катрин Курц
Поражението на дерините (14)

Глава четиринадесета

В какво се състои висшата мъдрост на човека?

Да не ранява друг, когато може да го стори.

Св. Тейло

Дънкан нанасяше удари и отблъскваше нападения, финтираше и се отбраняваше, мъчейки се да държи нападателите на разстояние. Спирайки един нападател с дългата кама в лявата си ръка, той протягаше крак и изритваше оръжието на друг противник.

Но нямаше време да развие успеха си, защото на мястото на един обезоръжен противник идваха четири други с мечове. Случаен удар на меч проби защитата му отдясно и замалко щеше да го убие, но бронята го спаси. Преди да се е възстановил от това изпитание, някой хвърли горяща факла в лицето му.

Той се извъртя, но се подхлъзна в локва кръв и това го спаси. В момента, когато падаше на земята, силен саблен удар изсвири там, където до преди миг бе главата му. Ако ударът беше улучил целта, сигурно щеше да го обезглави. При падането Дънкан се преметна и се изправи на крака с отскок, при който почти изтърбуши един нападател, а после с отчаян удар покоси човека с факлата и рани още един. Бликналата кръв от наполовина отрязаната му глава обля Дънкан и противниците му с аленочервен фонтан. Безжизнените пръсти на нещастника изпуснаха факлата, а тя подпали кървавата слама.

Миризмата на изгоряла кръв бе много неприятна и силна, Дънкан се опита да стъпче пламъците, но не успя, защото непрекъснато трябваше да се защищава от атаките. Отстъпвайки под натиска на огъня и мечовете, за малко щеше да се препъне в Морган и противника, с който той се сражаваше. Двамата се бяха счепкали на пода, всеки опитвайки да удуши другия, като боецът на Уорън беше притиснал Морган.

Морган усещаше слабостта си от лекарството и явно губеше двубоя.

Дънкан хвърли един от нападателите върху сабята на другаря му, а после вдигна меча си, за да ликвидира противника на Морган. В този миг ръката му бе сграбчена отзад, а друга ръка обхвана врата му, опитвайки се да го събори на гръб. Измъквайки дясната си ръка, Дънкан нанесе силен удар, който попадна в стомаха на Уорън и го свали бездиханен на пода. Усети как някаква кама се плъзна по бронята на гърба му, без да го засегне, а после се наведе и хвърли втория нападател през гърба си. Забеляза, че това беше Горони, който остана да лежи на земята в краката му.

Дънкан изръмжа от отвращение, наведе се и хвана Горони за яката на расото, после стъпи върху ръката, която още държеше камата, а Горони я изпусна и изкрещя от болка. Дънкан грубо го вдигна на крака, за да го използва като щит срещу ново нападение, стягайки врата му с лявата си ръка, за да го накара да се подчини. Останалите двама бойци на Уорън се отдръпнаха уплашено.

— Стой! — изкрещя Дънкан и вдигна меча си до гърлото на Горони. — Крачка напред и ще го убия!

Противниците му се спряха, погледнаха към Уорън за указание какво да правят, но вождът на бунтовниците лежеше на зацапаната с кръв слама и все още не можеше да дойде на себе си, и да им даде някаква заповед. Човекът с ранения крак бе изпълзял до един по-сериозно пострадал негов другар и се опитваше да спре кръвта от раните му. Стаята бе затихнала, чуваше се само пращенето на запалената слама зад гърба на Дънкан. Той се запъти към Морган, влачейки със себе си своя съпротивляващ се пленник. В това време братовчед му бе седнал върху един неподвижен нападател, удряйки с последни сили окървавената му глава в дървения под.

Да не би да се беше побъркал?

— Аларик — прошепна Дънкан, не смеейки да откъсне поглед от боеца на Уорън за повече от секунда. — Аларик, престани! Стига вече! Хайде, да се махаме оттук!

Морган се вцепени и сякаш неочаквано осъзна какво става наоколо. Погледна изненадано Дънкан, а после погледът му падна върху размазаното тяло под него. Разумът се върна в погледа му и той ужасен избърса ръцете си в дрехите.

— Боже мой — промълви той и с мъка се изправи на крака, опирайки се на рамото на Дънкан. После поклати глава. — Боже, нямаше смисъл. Защо ли съм го направил?

— Сега нямаме време за това. Трябва да се махаме — каза Дънкан, наблюдавайки пламъците зад хората на Уорън. Той тръгна към вратата, влачейки човешкия щит със себе си. — А тези любезни господа няма да се опитват да ни спрат, защото убийството на свещеник е сериозна работа, почти равна на убийството на двама свещеници.

— Ти не си истински свещеник — каза задъхано Горони, хващайки се за ръката на Дънкан с надежда да отслаби натиска върху гърлото си. — Ти си предател на Светата църква. Когато негово високопреосвещенство разбере какво си сторил…

— Да, не се съмнявам, че той ще вземе мерки — прекъсна го нетърпеливо Дънкан, без да сваля поглед от хората на Уорън, докато двамата с Морган приближаваха тежката обкована с греди врата. — Аларик, можеш ли да я отвориш?

Вратата беше тежка, украсена, обкована с желязо в горния край и заклещена със стабилна дъбова греда, накована с черни железни клинове. Морган повдигна гредата с голяма мъка, пъшкайки от напрежение. Но когато натисна самата врата, а после натисна още по-силно, тя не се отвори. Дънкан погледна назад, за да види какво ги задържа, а в това време Уорън се изправи поклащайки се на крака, подпомогнат от двамата останали живи негови адютанти, и се запъти към тях.

— Безсмислено е — каза Уорън, с мъка поемайки дъх. — Вратата е заключена.

— Отвори я — заповяда Дънкан — или той ще умре. Мечът му отново се насочи към гърлото на Горони, а свещеникът заскимтя.

Уорън се спря на пет-шест метра от Дънкан и се усмихна, разтваряйки ръце в знак на безсилие.

— Не мога да я отворя. Отец Белмърик я заключи отвън, по моя заповед. Горони може да е вашата гаранция, сър, но Белмърик е моята. Не вярвам, че ще успеете да се измъкнете, въпреки всичко.

Той посочи назад към разгарящия се огън и сърцето на Дънкан трепна. Пламъците се издигаха нагоре заплашително бързо, обгаряха облицовката на залата и вече облизваха старата боя върху украсените с дърворезба корнизи и фигурки. След като огънят се прехвърли върху покрива, а това щеше да стане в скоро време, пламъците щяха бързо да достигнат до самото светилище и цялото място щеше да се превърне в истински ад.

— Извикай Белмърик — каза Дънкан спокойно, опирайки острието на меча си в гърлото на Горони.

Уорън поклати глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Ако ние умрем, вие също ще умрете.

Уорън се засмя.

— Цената си струва.

Дънкан погледна към Морган.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — прошепна Морган, едва преглъщайки и придържайки се за гредите на вратата, от страх да не изгуби съзнание. — Спомняш ли си, Дънкан, какво направих веднъж с една заключена врата?

— Това е невъзможно. Сегашното ти състояние не позволява…

Дънкан внезапно спря и наведе глава, разбирайки какво има предвид Морган. Единственият им шанс беше Дънкан да използва силите си на дерини и да преодолее ключалката. Но ако го направеше в присъствието на Горони, щеше завинаги да разкрие, че е дерини. Както го беше предупредило видението на пътя, щеше да настъпи времето, когато Дънкан трябва да направи избор. Това време бе дошло сега.

Той погледна към Морган и кимна едва забележимо, а после посочи с глава към Горони.

— Можеш ли да се оправиш с този приятел?

Морган кимна в знак на съгласие.

Дънкан предаде Горони в ръцете на Морган, връчи му дългата кама и сложи в ножницата окървавения си меч. После повдигна въпросително глава към Морган, докато той хващаше главата на Горони, но всичко изглеждаше наред. Дънкан си представи какво струва на Морган това усилие в сегашното му състояние, но нямаше какво да се прави. Той въздъхна и съсредоточи вниманието си върху вратата.

Пръстите му я усещаха топла и гладка. Погледна през горната решетка и видя къде би трябвало да е заключващият механизъм. После сложи внимателно ръце върху ключалката, затвори очи, накара съзнанието си да обгърне механизма и започна да опипва мислено съставните му части. На челото му изби пот, в процеса на работата ръцете му се овлажниха. След това се чу щракане от вътрешността на вратата, последвано от още едно, и още едно. Поглеждайки назад към Уорън и хората му, Дънкан бутна силно вратата — и тя се отвори.

— Боже мой, и той е един от тях — прошепна Горони и затвори очи с побледняло лице. — Една деринска змия в пазвата на самата църква.

— Млъкни, Горони, или ще те промуша — каза спокойно Морган.

Очите на Горони се изцъклиха и той се сви, защото камата на Морган опря във врата му. Той не посмя да изрече нито дума повече. Уорън обаче не можеше да мълчи.

— Дерини? Господ ще те порази за това, нещастно дяволско изчадие! Отмъщението няма да ти се размине и…

— Да се махаме — промълви Дънкан тихичко, после подхвана Горони и избута братовчед си през вратата. Уорън и хората му ги последваха. — Отивай при конете и тръгвай. Ще те настигна.

Морган започна да изкачва малкия наклон към предната част на светилището, а Дънкан изтегли протестиращия Горони през вратата, после я затвори и с усилие на волята заключи отново механизъма. Уорън и хората му се скупчиха до решетката на вратата и впериха поглед навън. Уорън бълваше проклятия, а Дънкан повлече Горони нагоре по склона.

Близо до върха той намери братовчед си паднал на земята, обърнал ужасен поглед към високата клада, издигната сред купища от дърва. Около кладата висяха железни вериги, приготвени да оковат съпротивляващите се жертви. Пред втренчения поглед на Морган една факла пушеше и капеше, подухвана от вятъра.

— Аларик, да тръгваме!

— Трябва да я изгорим, Дънкан.

— Да я изгорим ли? Да не си луд? Нямаме време за… Аларик!

Въпреки протеста на Дънкан, Аларик запълзя към факлата. Двоумейки се, Дънкан погледна назад към светилището, после към Аларик, а след това блъсна грубо Горони и го обърна с лице към себе си.

— Сега те пускам, Горони. Не защото заслужаваш да живееш, а защото е по-важно да помогна на този човек, отколкото да удовлетворя желанието си за отмъщение заради онова, което си му сторил. Махай се, преди да съм размислил!

С един ритник той изпрати Горони надолу по хълма, а после изкачи няколкото останали крачки до Морган. Херцогът бе стигнал до факлата и се мъчеше да я извади от земята, а очите му бяха изпъкнали от усилието. Дънкан извика, измъкна факлата от ръцете на братовчед си и я хвърли върху дървата, натрупани на кладата. Видя как за миг те се подпалиха и запламтяха. После подхвана Морган под мишницата и му помогна да се изправи. Двамата с клатушкане продължиха нагоре по склона.

Далече надясно монахът Белмърик и няколко войника се спускаха тичешката по хълма към Горони и заключената врата. Един от войниците се отдели от групата и тръгна към бегълците, но Белмърик извика нещо, което Дънкан не можа да долови, после махна с ръка и войникът се върна при останалите.

Светилището гореше. В бъркотията Дънкан и Морган най-сетне стигнаха до мястото за чакане. От параклиса се издигаха кълба дим, които обхванаха и дървените основи на постройката. Дънкан повдигна Морган и го настани в седлото, омота юздите около ръката му, после скочи на своя кон. Насочван само с колене, конят на Дънкан изхвърча в галоп от двора на светилището, а копитата му изпръскаха с парчета кал пътниците, минаващи под прострените ръце на горския светец. Морган галопираше на половин корпус отзад, вкопчил се за гривата на коня си със затворени очи, невярващ, че изпитанието вече е свършило. Дънкан погледна назад и видя пламтящия свети Торин, с черни вълни дим издигащи се към сивите буреносни облаци, а на този фон — силуетите на беснеещите Уорън и Горони, които размахваха юмруци след оттеглящите се благородници дерини. Никой обаче не тръгна да ги преследва.

С тъжна усмивка Дънкан се наведе към врата на коня, за да вземе пуснатите юзди, а после забави ход, за да може Морган да ги настигне. Братовчед му едва ли бе в състояние да язди, още по-малко да взема важни решения. Но Дънкан не се съмняваше, че и той би се съгласил с неговия план: да отидат при Келсън, колкото могат по-бързо. След като новините за събитията от тази сутрин стигнат до архиепископите, Келсън вероятно щеше да стане следващата цел на църковната забрана. Дънкан знаеше, че Аларик би желал да е редом с младия крал, ако това се случи.

Разбира се, след сутрешните събития срещата с Курията на Дхаса бе немислима. Вероятно още преди денят да свърши Аларик и той щяха да бъдат отлъчени от църквата и поставени извън закона. Не беше възможно и да се върнат без проблеми в Коруин. След като бъде наложено отлъчването, а сега вече нямаше съмнение в това, в Коруин щеше да пламне гражданска война. Ала поне още няколко дни Аларик нямаше да е в състояние да се справи с тази задача.

Дънкан се протегна и пое юздите на коня на Морган, после пришпори коня си, защото една гръмотевица изтрещя заплашително. Аларик трябваше по-скоро да си почине. Може би в „Св. Неот“, където се бяха спрели предишната нощ. Ако имаха късмет, Дънкан може би щеше да открие в развалините действащ Портал към отвъдното. Аларик бе споменал за олтар на свети Камбър. Порталът трябваше да е наблизо. Той би им спестил повече от ден езда до Ретмут, при Келсън. Трябваше само да го открият…

Започнаха да падат едри дъждовни капки, светкавици раздраха притъмнялото небе. След като се примири с мисълта, че ще трябва да язди в дъжда, Дънкан се настани по-удобно в седлото и се приготви за дългия път, като не сваляше поглед от братовчед си.

Много бяха причините, които караха двамата ездачи да пътуват в бурята. В най-скоро време Горони щеше да съобщи на архиепископите за залавянето на Морган и после за бягството му, и как Дънкан Хауърд Маклейн му се бе притекъл на помощ, и как същият монсиньор Маклейн, кралски изповедник и доскоро обещаваща звезда в по-низшата църковна йерархия, бе в действителност дерински магьосник.

Дори не му се мислеше за думите на Лорис, когато разбере за това.

 

 

— Ще го отлъча от църквата! И двамата ще ги отлъча! — крещеше Лорис. — Този лъжлив, измамен, непоносим… Ще го лиша от сан! Ще го…

Лорис, Кориган, няколко от помощниците и служителите им и голям брой духовници от Гуинид се бяха събрали на неофициална среща в гостната зала на епископа на Дхаса, когато пристигна новината. Монсиньор Горони, в изкаляни и опръскани с кръв одежди, се бе домъкнал, залитайки, до стаята в ранния следобед и се бе проснал на пода в краката на Лорис. Сред нарастващия ужас на духовниците, Горони бе разказал задъхано историята на сутрешното изпитание: неуспешното пленяване, преживяната от самия него опасност, коварството на двамата дерини, наречени Морган и Маклейн.

Да, той бе сигурен, че Морган се придружава от Дънкан Маклейн. Отстраненият свещеник дори бе разбрал, че са го познали. Той бе разпознал Горони, разговарял бе с него, заплашил го бе с кощунствено убийство, ако само не му се подчини!

При тези думи Лорис избухна, давайки воля на злобата си към Морган, Дънкан, дерините и изобщо към всичко. Кориган и останалите духовници го последваха и във въздуха прозвучаха думи на толкова силно възмущение, че бе почти физически осезаемо. После спорът продължи на малки, възбудени групи. Имаше различия в подробностите, но никой не се съмняваше, че в светилището на свети Торин бяха станали ужасни неща, така че бе необходимо да се предприемат съответни действия.

Епископ Кардиъл, в чиято гостна се водеше спорът, хвърли поглед към колегата си Арилан в другия край на стаята, а после заслуша внимателно стоящите до него старци — Карстън от Меара и Криода от Карбъри. Арилан кимна на себе си и скри усмивката, с която наблюдаваше действията на Лорис и Кориган.

Кардиъл и Арилан първият на четиридесет и една години, а вторият на тридесет и осем, бяха двамата най-млади епископи на Гуинид. След тях по възраст идваше петдесетгодишният Толивър от Корът, епископът на Морган, а после — останалите духовници, повечето приближаващи седемдесетте.

Но освен годините, имаше и друго важно различие между Кардиъл и Арилан, от една страна, и повечето от останалите присъстващи епископи. За младите членове на Курията внезапното избухване на Лорис бе почти смешно. Не че се смееха на заплахите, които Лорис бълваше, но и двамата тайно симпатизираха на генерала дерини Морган, който бе запазил младия им крал с такова умение по време на кризата около коронацията през миналата есен. Самият Дънкан Маклейн бе за известно време доста обещаващо протеже на пламенния епископ Арилан. Освен това, те не бяха във възторг от този Уорън, за когото споменаваше Горони. Не им харесваше мисълта, че някакъв си религиозен фанатик — противник на дерините, коли и беси в селските райони, при това бяха ядосани, че Лорис бе намекнал за някакво признаване, макар и неофициално, на движението на Уорън.

От друга страна, беше забавно, че безподобният Морган отново бе направил Лорис за смях. Кардиъл, външно лице в спора поради неутралния статут на Дхаса, чийто епископ беше, проявяваше само академичен интерес дали Лорис е глупак или не. Но Арилан знаеше, че е така и затова ценеше високо публичното доказателство на този факт. Младият втори епископ на Ретмут трябваше твърде често да се съобразява с разни разпореждания, които смяташе за фанатична глупост. Затова не благоговееше пред Лорис като Върховен духовник на Гуинид. Може би Гуинид имаше вече нужда от нов Върховен духовник.

Арилан не се заблуждаваше, че самият той може да заеме този пост. Признаваше, че е още твърде млад и неопитен. Но ученият мъж Бредин от Грикота, или пък Ифър от Марбъри, а дори и де Лейси от Ставънъм биха били много по-добри архиепископи на Валорет, отколкото Едмънд Лорис. Що се отнася до колегата на Лорис и непосредствен началник на Арилан — свирепия Патрик Кориган, може би архиепископството на Ретмут също би могло да поеме малко свежа кръв. А това вече не беше извън възможностите на самия Арилан.

Най-сетне Лорис успя да овладее гнева си и да спре крясъците. Той застана на мястото си и вдигна ръце в знак, че иска тишина. Постепенно духовниците спряха разправиите и заеха местата си. По-младите свещеници и служители при епископите се държаха по-близо до господарите си, за да чуят думите на архиепископа. Тишината бе пълна, чуваше се само запъхтяното дишане на стария епископ Карстън.

Лорис наведе глава и се изкашля, после ги погледна. Стоеше спокоен и достолепен, оглеждайки цялата стая, защото искаше да говори като Върховен духовник на Гуинид.

— Господа, молим снизхождение за нашето избухване. Както без съмнение знаете, ереста на дерините от много години представлява особен интерес за нас. Откровено казано, ние не сме изненадани от действията на Морган. Нещо повече, ние бихме могли да ги предвидим. Но когато разбрахме, че един от собственото ни духовенство, син на благородник и член на свещеническото съсловие, е… — той с мъка произнесе думата спокойно — е дерини… — Той спря и преглътна гнева си, после продължи.

— Отново се извиняваме за прекалените емоции. Сега, когато духът ни се е успокоил, ние продължаваме да обмисляме какво означава за църквата в Гуинид разкриването на измамата в нашите редове. Чувстваме, че има само един начин за по-нататъшно действие, поне що се касае до еретика свещеник Маклейн. И той е отлъчването: отлъчване, отнемане на свещеническия сан, и, ако Курията позволи, екзекуция на предателя еретик дерини, какъвто е той. Ние разбираме, че последните две санкции изискват специално решение на този августейши орган, което ще отнеме много време. Но имаме желание да пристъпим към необходимата процедура.

Острият поглед на архиепископа обходи стаята.

— Но ние имаме право като Върховен духовник на Гуинид да обявим, че на Дънкан Хауърд Маклейн и на ужасния му братовчед Аларик Антъни Морган трябва да бъде наложена анатема. Архиепископ Кориган, нашият брат в Ретмут и непосредствен началник на Маклейн, поддържа това наше искане. Надяваме се, че тези от вас, които намерят за добре, ще се присъединят към нас за церемонията по отлъчването тази нощ след вечерната служба.

По стаята премина вълна от възгласи, но Лорис ги прекъсна с остър тон.

— По този въпрос, естествено, не може да има съмнения. Морган и Маклейн днес са убили по най-долен начин няколко добри и верни синове на църквата. Те са заплашили живота на нашия слуга, монсиньор Горони, който е ръкоположен свещеник. Освен това са използвали отвратителни и забранени магии в свещено място. Ако погледнем назад, трябва да предположим, че вероятно Маклейн е бил отговорен за много от произшествията по време на коронацията на нашия обичан крал Келсън миналата есен. За това той и Морган носят двойна вина.

Погледът му обходи отново стаята.

— Има ли възражения? Свободни сте да се изкажете.

Възражения нямаше.

— Много добре — кимна Лорис. — Ще очакваме всички да присъствате на церемонията по отлъчването довечера. Утре ще решим какви други действия, ако това е необходимо, да предприемем по този конкретен въпрос. Освен това ние отново ще обсъдим какво да правим с владението на Морган — херцогство Коруин. Не е изключено да се окаже необходимо да снемем забраната, за която говорихме днеска. До довечера, господа.

С небрежен поклон Лорис се прости с духовниците и се оттегли през вратата. Последваха го Кориган, неговият служител отец Хю де Бери, както и пет-шест други помощници и писари. След като вратата се затвори зад тях, останалите присъстващи възобновиха оживените разговори.

— Арилан?

Епископ Арилан, който следеше внимателно беседата между епископите Бредин и Толивър, вдигна глава, чувайки името си сред шумотевицата и видя, че Кардиъл му прави знаци от другия край на стаята. Прощавайки се с двамата по-стари епископи, той се промъкна през тълпата от прелати и чиновници, които бяха обградили домакина на срещата, а после се поклони официално.

— Искахте да ме видите, Кардиъл?

Кардиъл отвърна спокойно на поклона.

— Смятах да се оттегля в частния си параклис и да обмисля сериозната криза, която ни сполетя, скъпи ми Арилан — извика той в ухото на Арилан, опитвайки се да надвие шума. — Помислих си, че може да поискате да дойдете с мене. Предполагам, че църквата на Курията ще е малко претъпкана от нашите по-стари братя.

Арилан сподави смеха си и наведе любезно глава, махайки за прощаване с ръка на тези, с които разговаряше допреди малко.

— Поласкан съм, милорд. Може би нашите съвместни молитви ще помогнат да смекчим гнева на всевишния към брат Дънкан. Проклятието срещу свещеник, пък бил той и дерини, е сериозно нещо, не мислите ли?

— Ние сме на едно мнение, братко — кимна Кардиъл, докато се измъкваха през една странична врата. — Струва ми се, че ще трябва да помислим и за качествата на този Уорън, за когото спомена добрият монсиньор Горони в своя малко прибързан доклад. Какво мислите вие?

Те размениха сдържани поклони с двама монаси, които минаваха по коридора, а после влязоха в изолирания и плътно затворен параклис на епископа на Дхаса. Вратата зад тях се хлопна и Арилан се разсмя свободно, без да потиска чувствата си. Той се облегна отвътре на вратата, а Кардиъл запали една свещ, поставена наблизо.

— Същността на въпроса не е в Уорън — каза Арилан, поглеждайки към свещта, която годеше с равен пламък. — Но докато говорим за него, предлагам да обмислим внимателно идеята за отлъчването, което Лорис иска да ни накара да приемем. Не виждам възможност да не го подкрепим и същевременно да запазим добри отношения с Курията. Фактите са си факти, а Морган и Маклейн формално са виновни в това, за което ги обвиняват. Но изцяло отхвърлям плана за отстраняване от църквата на херцогството, освен ако народът на Коруин откаже да се подчини на решението на Курията за отлъчване на неговия херцог.

Кардиъл се намръщи и отиде в предната част на параклиса, запалвайки със свещта си няколкото свещи до олтара.

— Лично аз не съм сигурен, че ще подкрепя отлъчването дори и в този случай, Денис. Честно казано, не мисля, че Морган и Маклейн са направили нещо повече, освен че са се отбранявали. Дори вътрешно присъщото зло на деринската магия според мен е твърде съмнително.

— Добре е, че го казваш само на мен — усмихна се Арилан и тръгна по късата пътека към Кардиъл. — Другите членове на Курията може и да не го разберат.

— Но ти го разбираш — каза убедено Кардиъл. Той погледна към червената лампада, която се спускаше от тавана, и кимна към нея. — И Този, за когото гори лампадата, също разбира. Засега ние тримата сме достатъчно.

Арилан се засмя отново и седна на предната църковна пейка.

— Достатъчно сме — съгласи се той. — Но нека помислим как да станем повече от трима, какво да кажем и направим, за да променим плановете на Лорис, когато му дойде времето.