Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (60)

59.
Герой и злодей

В последните мигове на живота си Даркесата лежеше насред разбития асфалт, гледаше нагоре към нощното небе, внезапно беззвездно сред градските светлини. Засмя се с усилие. Тялото й беше смазано. Дробовете й се бяха пръснали, а сърцето й не биеше. Крайниците й бяха усукани, гръбнакът — на сол, на черепа й зееше пукнатина. Усети как мозъкът й започва да се подува, затова реши да излекува първо него. Без мозък едва ли щеше да се справи с мисленето.

Беше някъде около четири и пет часа сутринта в понеделник. Даркесата излекува и гръбнака си, повдигна глава и се огледа. Наоколо нямаше смъртни граждани със зяпнали от смайване усти. Жалко. Щеше й се да им види физиономиите, когато се изправеше жива и здрава след подобно падане.

Лорд Вайл лежеше на няколко метра от нея. Не помръдваше.

Даркесата излекува вътрешните си органи, рестартира сърцето си и пое въздух в оздравелите си дробове. След това се зае с крайниците. Костите й запукаха, докато се подреждаха на местата си и се снаждаха в ставите. Посегна към тила си, оправи косата си, за да не влиза в раната, и излекува черепа си. Разкъсаната кожа се залепи и раната изчезна. Много от кръвта й беше в локва по асфалта, затова Даркесата си произведе още толкова кръв, колкото й беше необходима, и се изправи на крака.

През тялото й се плъзнаха светлините на автомобилни фарове. Едно такси спря наблизо и шофьорът излезе на улицата. Огледа я, огледа неподвижния Вайл и разбитата настилка на платното. Не попита нищо, просто стоеше като истукан, сякаш очакваше някакво обяснение. На Даркесата това не й хареса. Самият шофьор не й хареса. Пристъпи напред с намерение да разкъса човека на две, но в този момент Вайл я сграбчи отзад за куртката, вдигна я във въздуха и я тресна в предния капак на таксито.

Лицето й с хрущене се заби в двигателя, в следващия момент Вайл я повлече нанякъде и преди Даркесата да разбере какво става, лордът я захвърли през витрината на близкия „Бъргър Кинг“. Магьосницата се удари в една от масите, преметна се и се изпързаля странично на пода, докато спря и остана неподвижна в мрака, пронизан от писъка на включилата се алармена система на заведението. Даркесата едва успя да застане на четири крака, когато сенките пропълзяха крадешком до нея, увиха се около китките й и магьосницата изхвърча обратно навън през счупената витрина, удари се пак в спрялото такси, като смачка дясната предна врата. През воя на алармата Даркесата чу крясъците на таксиджията, който побягна презглава, а после Вайл се пресегна към нея и пръстите му се сключиха около врата й.

Стискаше я с лявата си ръка, бавно я повдигна от земята и я удари с дясната. Юмрукът му беше като тухла и при всеки удар пред очите на магьосницата избухваха ярки светлини. Трябваше да го спре, преди да е избил мозъка от главата й. Веднъж тя самата беше сторила същото. Значително по-забавно беше, когато се случваше на някой друг, а не на нея.

Даркесата улови лявата китка на Вайл с двете си ръце и стисна. Лордът наклони глава на една страна. Уплътни и подсили бронята на ръката си, но Даркесата просто стисна още по-силно. В края на краищата лордът се принуди да отпусне хватката си и точно тогава Даркесата го тресна под брадичката. Той се завъртя на място и залитна, а магьосницата скочи във въздуха, стрелна се към него и го блъсна с всички сили. Асфалтът под краката им направо се нагъна. Сега Даркесата стисна лорда за гърлото и тресна главата му в стъпалата, които водеха към входа на близката книжарница. Стъпалата се натрошиха от удара, но Даркесата блъсна Вайл в тях още веднъж, а после и още веднъж. Стълб от мрак изригна от гърдите на лорда, удари я със силата на парен чук и я запрати далеч назад на уличното платно. Вайл се изправи, а Даркесата махна с ръка.

Силата й, която обви лорда като в пашкул, можеше да смели камъни на прах, но Вайл само политна към металната ролетка на витрината на книжарницата. Ролетката се стопи, стъклото под нея се пръсна на парчета, вой на втора аларма се присъедини към първата. Даркесата скочи, блъсна се във Вайл и двамата влетяха през счупената витрина вътре в магазина.

Сенките се скупчиха, плъзнаха, опитаха се да омотаят ръцете и краката на магьосницата. Тя изръмжа и ги разкъса с нокти. В следващата секунда се задави, видя кръв и й трябваше секунда, за да осъзнае, че гърлото й току-що е било прерязано. Излекува се мигновено и видя Вайл, който управляваше сенките, както диригентът командва оркестъра. Стрелна се към него и го блъсна в стената — рафтовете зад гърба му се натрошиха, книги се разлетяха навсякъде. Сега пак Даркесата беше отгоре, вдигна Вайл високо и скочи. Блъсна го в тавана, проби го с трясък и изхвърли лорда на горния етаж, продължи, проби и следващия таван, и по-следващия. Там вече лордът се освободи от хватката й, удари я с лакът, от който беше израсло черно сенчесто острие, прониза бузата й и с рязко дръпване измъкна обратно острието. Даркесата изплю кръв върху процепа визьор на шлема му, Вайл се опита да я изблъска, но тя го сграбчи първа, завъртя го и го захвърли през прозорците на стаята, обърнати към улицата. Той разби един от тях с трясък, изхвърча навън и Даркесата видя как самата нощ се уплътни и го пое в прегръдката си.

Магьосницата дишаше тежко, покрита от главата до петите с прах, кръв и мазилка. Всичката тази енергия, цялата тази магия, похабена в борба с някого, който явно й беше напълно равен по сила. Може би дори и по-силен. Даркесата излекува лицето си и пристъпи към разбития прозорец. Вайл висеше във въздуха срещу й и не я изпускаше от поглед. Цялата му броня беше покрита е шипове, готова за следващия рунд.

Под тях завиха сирени и засвяткаха полицейските лампи. Над главите им полицейски хеликоптер набираше скорост, а прожекторът му шареше по улиците. Даркесата се усмихна.

Втурна се към прозореца, скочи навън и полетя, вятърът отново отметна косата й. Магьосницата се заиздига нагоре, далеч от Вайл, право към хеликоптера. Гмурна се под търсещия лъч на прожектора, сниши се, но преди да успее да атакува хеликоптера отдолу, ръцете на Вайл я обгърнаха и я понесоха на друга посока. После изведнъж двамата пропаднаха право надолу. За момент изглеждаше така, сякаш щяха да връхлетят върху пожарната кола, която се носеше по моста „О’Конъл“, но в последния момент Вайл промени траекторията и двамата се забиха във водната повърхност, потънаха дълбоко в река Лифи и тогава лордът пусна Даркесата.

Магьосницата се понесе през черната река, лордът я следваше неотстъпно. Сграбчи я за глезена, Даркесата се насочи нагоре, изхвърча от реката и се понесе към небето, мъчейки се да отърси Вайл от себе си. Лордът обаче я извъртя във въздуха и запрати надалеч като баскетболна топка. Даркесата се понесе с нечувана скорост — направо й стана забавно. Заби се в друга витрина, която се натроши на милион парченца около нея. Тялото й се блъсна в парапет, полетя надолу по някакви стълби и спря, когато се тресна в поредния рафт, а отгоре й се посипаха комикси. Мерна заглавието на единия — „Забранената планета“. Магазин за комикси. Колко подходящо.

Вдигна очи. Вайл стоеше на най-горното стъпало.

— Трябва да спрем да се хвърляме един друг през витрини — рече му Даркесата. Протегна се, подпря се на бюрото с касовия апарат и се изправи. — Знаеш ли кое е смешното? На мен всъщност вече изобщо не ми пука дали ще убиеш Меланхолия или не. Не ти ли се струва и на теб смешно? Всъщност, ако нямаш нищо против, дай да се върнем и аз ще я убия собственоръчно. Какво ще кажеш?

Лордът остана на мястото си. Мрачна, неподвижна фигура.

Парче стъкло беше успяло някак си да се забие в корема й, промъкнало се между ръба на куртката и колана на панталоните. Даркесата го улови с два пръста и бавно го изтегли. Беше доста по-дълго, отколкото й се беше сторило. Пусна го на пода и извади второ парче стъкло от челото си.

— Не искаш, а? Жалко.

Лордът слезе няколко стъпала по-надолу.

— Значи ли това, че си размислил? — попита Даркесата. — Не искаш ли да убиеш Вестителя на смъртта? Ами мен? Мен искаш ли да ме убиеш? В края на краищата, аз ще затрия целия свят. Това може да се окаже единственият ти шанс да ме спреш.

Лордът слезе до последното стъпало и остана там, загледан в магьосницата.

— Аз ще ставам само по-силна — продължи тя — и ти го знаеш. Това ти е последната възможност. Не? Няма да се възползваш от нея? — Магьосницата се засмя. — Разочароваш ме. Толкова съм слушала за великия лорд Вайл, а я го погледнете само. Няма да убие дори враг, който му е паднал в ръчичките. Какво да сторя? Как да накарам един такъв страшен, страшен мъж да направи онова, което трябва да бъде направено? Да отида и да убия някой невинен? Онези ченгета например? Искаш ли да избия всички полицаи наоколо? Всъщност, мислех си за хеликоптера. Бих искала да видя как се разбива и гори. Какво ли още да направя, а?

— Валкирия — проговори лорд Вайл. Гласът му беше тих като шепот.

Даркесата се усмихна.

— Аз съм Валкирия. Каквото имаш да й казваш на нея, можеш да го кажеш на мен. Как се беше изразил Скълдъгъри? Аз съм лошото настроение на Валкирия.

Пак шепот.

— Пусни я.

— Но аз не я държа затворена. Знам, че го разбираш. Аз самата съм Валкирия. Просто съм приела безрезервно пълния си потенциал. Ако съвестта ми никога не се опита да предяви отново правата си, ще си остана завинаги Даркесата. Както и ти можеш да си останеш завинаги лорд Вайл, Скълдъгъри.

Вайл наклони глава на една страна. После ръцете му се вдигнаха към шлема и магьосницата чу как закопчалките се отвориха една по една. Сенките потекоха от тялото на лорда и се разтвориха във въздуха без следа. Той свали шлема си и откри лъсналия отдолу череп.

— Не бих искал да си остана Вайл — рече Скълдъгъри. — Харесва ми да съм си аз.

Даркесата пак се усмихна.

— Сериозно? Харесва ти да влачиш непрекъснато всичките тези срам и вина? Съмнявам се. Хващам се на бас на каквото искаш, че днешното ти пребиваване в бронята на Вайл е най-забавното нещо, което ти се е случвало от години.

— В грешка си.

— А ти се самозалъгваш.

Скелетът остави бронята от гърдите си да падне. Ризата под нея беше измачкана, а папийонката — накривена.

— Най-забавното нещо в последно време беше миналогодишния Свети Патрик. Помниш ли го?

Даркесата се смръщи.

— Правихме ли нещо на Деня на свети Патрик?

Скълдъгъри продължи бавно да сваля бронята.

— Е как, бяхме охрана. Ти, аз и Флетчър. През първия час Флетчър не си затвори устата. После ти почна да се заяждаш с него.

— О — отвърна Даркесата. — Сетих се.

— Пет часа тримата стояхме затворени в една стая, а после Флетчър остана още четири часа само с мен. След това се пречупи.

Даркесата се разсмя.

— Вярно, не си спомням друг път да се е цупил чак толкова.

— Та онова беше хубав ден — продължи Скълдъгъри. — Не се наложи да удрям никого. Само си седях и си приказвах с моята добра приятелка и партньорка Валкирия Каин.

— И обиждаше гаджето й — ухили се Даркесата.

— Именно.

Валкирия сви рамене.

— Е, вече бивше гадже.

— Съдбата на Флетчър от самото начало беше да се превърне в твое бивше гадже. Това беше ясно от деня, в който се запознахте. Просто той най-сетне зае полагаемото му се място.

— Колко си мил само.

Последното парче от бронята на Скълдъгъри падна на купчината в краката му.

— Може би трябва да му споделиш мнението ми следващия път, когато се видите.

— Може — момичето плъзна поглед по хаоса и натрошените стъкла наоколо. — Уморена съм.

— Нормално.

— Видяха ни смъртни. Шофьорът на онова такси. Той ме видя.

— Затова са колегите от ресора на Скрутинъс.

— Пак съм си аз, между другото.

— Знам.

Валкирия издиша дълбоко.

— Видя ли какво правех? Бях на практика мъртва, но се самоизлекувах. Как го направих въобще? Дори не знам що за магия използвах. Със сигурност не беше елементална, а за подобна адептска дисциплина също не съм и чувала. Нямаше нищо общо с правилата, които следваме.

— Не знам, Валкирия.

— Чудя се какво ли още умея? — продължи момичето и лицето й пламна. — Искам да кажа… Не искам да знам. Не искам нищо подобно да се случва втори път, аз просто…

— Знам — отвърна скелетът. — Просто се чудиш.

— Да — каза момичето. — Точно така. Беше… смайващо. Летях, за Бога! Аз. Съвсем сама. Правех всички тези невероятни неща…

Скълдъгъри протегна ръка над свалената броня и отделните й части се разтопиха и се сляха в едно общо цяло.

Скелетът се наведе, вдигна това цяло и си го прибра.

— Властта е опияняваща.

— Много правилна дума.

— И като всяко опияняващо нещо, води до пристрастяване.

Момичето замълча.

Качиха се по стълбите и прекрачиха през прозореца. Зазоряваше се. Валкирия бръкна за телефона си, за да провери колко е часът. В момента, в който го извади от джоба си, апаратът се разпадна на съставните си части.

— Хм — рече момичето. — Мисля, че ми трябва нещо удароустойчиво.

Скълдъгъри измъкна своя телефон.

Три пропуснати повиквания, всичките от Гастли.

— Е, поне сме сигурни, че е жив.

Скълдъгъри я прегърна през кръста и двамата се издигнаха над улицата.

— Благодарение на теб — каза.

Полетяха над града, а вятърът леко ги носеше напред. Проблясващите полицейски светлини и воят на сирените заглъхнаха и Валкирия вдигна очи към далечния хоризонт, борейки се с гласа, който отново заговори в главата й. Доскоро обожаваше летенето и се радваше, когато Скълдъгъри я вдигаше във въздуха. Дори само чистото усещане на полета я караше да се усмихва широко-широко. Сега обаче искаше да се отскубне от скелета и да се стрелне напред като ракета. Искаше да го направи съвсем сама. Искаше да почувства отново същата сила.

Скоро, каза й гласът в главата й. Скоро.