Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (56)

55.
Тунелно зрение

Стигнаха тунела и Валкирия помъкна Меланхолия подире си.

— Бързо!

— Млъквай! — сопна се некромантката и блъсна момичето. — Не ми е притрябвала помощта ти! Убих го веднъж, ще го убия пак.

После се обърна с лице към посоката, от която току-що бяха дошли, и пое дълбоко дъх.

— Той е на крака — каза. — Възправил се е отново. Усещам го. Чувствам енергията му. Не е като другите. И е силен. Аз… има нещо… нещо, което ми пречи…

— Какво се мъчиш да направиш?

— Искам да отнема душата му.

Валкирия замахна и фрасна Меланхолия право в ченето.

— Няма да те оставя да го убиеш, бе, лудо момиче! Допускаш ли въобще, че ще предпочета теб пред него?

— Няма значение — отвърна тихо некромантката. — Бездруго не мога да го сторя. Обвил се е в някакъв пашкул и не мога… Не мога да го убия.

— Хубаво.

Меланхолия се вторачи гневно в момичето.

— Ако не мога да го убия, как смяташ да го спрем?

— Няма да го спираме — отвърна Валкирия, — а ще бягаме и ще се скрием. На теб пък какво ти е, не мога да разбера?

— Задаваш ми този въпрос, при положение че съм в кръв от главата до петите?

— Не, имам предвид какво толкова ти направи Вайл? Само малко те поряза.

— Символите — неохотно отговори Меланхолия. — Те са изписани върху мен, за да поемат магическата сила от Прилива ми и да я държат непрекъснато около тялото ми. Като в примка.

— Знам — отвърна Валкирия. — Крейвън те е превърнал в самозареждащ се генератор. Е, и?

Лицето на Меланхолия се сви и тя повдигна ранената си ръка. Раната пресичаше диагонално плътта й, прерязвайки символите по кожата.

— Вайл ме повреди. Балансът на уловената магия се наруши. Не мога да подновявам силата си както трябва. Не се получава.

Валкирия коленичи до нея.

— Освободи енергията, която открадна.

— Изведи ни от тук.

— Освободи енергията, която открадна и тогава ще ти помогна.

— Той е по петите ни! — озъби се Меланхолия. — Ако ни спипа, ще имам нужда от цялата мощ, която имам на разположение! А ти искаш от мен доброволно да се откажа от половината си сила в момента?

— Точно така.

— Това е напълно безсмислено.

— Освободи откраднатото още сега или ставам, махам се и те зарязвам тука.

— Няма да го направиш.

— Изборът ми е: или ти, или приятелите ми. Ще избера приятелите си при всички положения.

— Помогни ми, преди той да ни е настигнал. Ще спорим за това после.

Валкирия направи крачка назад. Остави я тук, прошепна гласът в главата й. Вайл ще я убие, енергията ще се освободи бездруго и ще се върне при собствениците си. Остави я. Тя не си струва усилието.

Валкирия даде на Меланхолия още няколко мига за размисъл, после й обърна гръб и се заотдалечава в тунела.

— Не можеш да постъпиш така — обади се подире й некромантката. — Наистина ли ще ме изоставиш?

Не спирай.

— Наистина ли ще го оставиш да ме убие?

Не се обръщай назад.

— Добре! — провикна се най-сетне Меланхолия. — Добре! Ще ги пусна!

Валкирия се обърна и зачака.

Меланхолия я погледа неподвижно миг-два, после затвори очи. Нещо като бяла пара се отдели от нея, понесе се нагоре и потъна в пещерната стена. Некромантката отвори отново очи. Те вече не бяха червени. Цялата беше плувнала в пот.

— Готово — рече задъхано. — Доволна ли си?

— Това ли беше? — попита със съмнение Валкирия. — Това беше жизнената енергия на триста души? Просто мъничко пара?

— Ти какво очакваше? Фойерверки? Лъчи? Колкото толкова. Помогни ми да стана.

Валкирия измъкна телефона си и набра номера на Гастли. Въпреки че антената на апарата й беше подсилена магически, тук в пещерите индикаторът за покритието сочеше само една чертичка. Но тя беше достатъчна, за да се осъществи връзката и момичето чу от отсрещната страна гласа на шивача, уморен и отпаднал, сякаш току-що пробуден от дълбок сън.

— Гастли? — почна Валкирия. — Чуваш ли ме? Чуваш ли…? — Сигналът изчезна и момичето прибра телефона.

— Успокои ли се? — попита Меланхолия.

— Напълно.

— Надявам се да си също толкова нагла, когато Вайл ни настигне и се окажем безсилни да го спрем.

— И аз се надявам.

Поеха напред, като с огромно усилие едва поддържаха някакво нормално темпо. Тежестта на Меланхолия се отпускаше все повече върху рамото на Валкирия и при всяко пристъпване на ранения крак лицето на некромантката се кривеше от болка. Ясно беше, че няма да може да върви още дълго.

Теренът се спусна рязко надолу пред краката им и Валкирия спря. Огледа се внимателно наоколо и зад гърба си.

— Какво чакаш? — обади се Меланхолия. — Хайде. Да вървим.

Валкирия не й обърна внимание, вдигна очи и видя над главите им малка издадена скална площадка.

— Там — рече. — Катери се нагоре.

— Моля? Защо? Надолу ще вървим много по-бързо.

— Не бива да навлизаме по-надълбоко. Трябва да се държим възможно най-близо до повърхността — опита се да изтика Меланхолия към издатината, но некромантката рязко отскубна ръката си от нейната.

— Ранена съм, малка глупачке. Не мога да се катеря насам-натам без никаква причина. Предлагам да гласуваме.

— Нищо няма да гласуваме. Ще правиш каквото ти кажа.

— И защо ми е да те слушам?

— Защото съм била тук долу и преди. Ако влезем по-навътре, ще се изгубим. Дори и да успеем да се измъкнем на Вайл, ще пукнем или от жажда, или някое от съществата, които живеят из тунелите, ще ни довърши. При всички случаи ще умрем.

— Предпочитам да си опитам късмета срещу плъхове и пълзящи твари, отколкото срещу лорд Вайл.

— В тези тунели има чудовища, Меланхолия, и те имат имунитет срещу магията.

— Глупости — отвърна некромантката. — Всички същества на света са подвластни на магията.

— Е, тия не са, а и са доста по-едрички от плъхове, повярвай ми.

Меланхолия вдигна очи към скалната площадка и се навъси.

— Повдигни ме.

Валкирия сплете пръсти и клекна. Меланхолия се закрепи криво-ляво на ранения си крак, стъпи със здравия на ръцете на Валкирия, изправи се, а момичето я повдигна. Меланхолия сумтеше и ругаеше, но все пак успя да пропълзи горе. Валкирия измести въздуха, за си помогне и след малко стъпи до некромантката.

— Натам — рече и кимна към отвора след скалите, който зееше до площадката. Пое напред и Меланхолия я последва.

— Защо? — попита тя след малко.

— Какво защо?

— Знаеш какво. Защо не остави Вайл да ме убие? Защо правиш всичко това за мен?

Валкирия направи гримаса и погледна през рамо.

— Не знам… точно. Предполагам, че не искам повече никой да умира. Писна ми.

— Дори враговете ти? — продължи Меланхолия и повдигна вежда. — Това е нелепо. Единственият смисъл на това да имаш врагове, е да ги победиш, а после да ги убиеш и да ги заметеш встрани от пътя си.

— Или да им дадеш възможност да изкупят греховете си и да се поправят.

Меланхолия се усмихна.

— Ти честно ли мислиш, че аз ще се променя? Искам да те убия. Искам да избия всички. Най-сетне разбрах какво е смъртта. Видях красотата й, но не се заблуждавам. Малко хора ще споделят гледната ми точка. Ти искаш да ми попречиш да покажа на всички по света прелестта на смъртта. Смяташ, че аз съм злодеят, нали?

Валкирия сви рамене, без да спира да върви.

— Един от многото.

— А аз пък мисля, че ти си злодеят, задето искаш да ме спреш. Нямам грехове за изкупуване, защото не съм направила нищо лошо.

— Значи си жив социопат, щом мислиш така.

— Не. Просто вече съм се издигнала отвъд онова, което обикновените хора смятат за важно. Животът не е важен. Просто не е важен. Нито пък смъртта, така като се замисли човек. Но двете заедно, преплетени във великолепния поток на съществуването… Почакай само да го видиш. Ще има да се чудиш защо си се мъчила да ми попречиш.

Валкирия спря и се обърна.

— Виж, когато говориш така, на теория думите ти звучат свързано и смислено, но аз продължавам да не схващам какви всъщност ги дрънкаш. Дори и да приемем, че си достигнала някакво по-дълбоко разбиране на живота и смъртта от всички нас — което ме съмнява — все още не виждам реалната причина, поради която да искаш да убиеш милиони хора.

— Ще ги убия единствено, защото мога да ги убия, това е. Животите са безсмислени.

— Не мисля, че изобщо вярваш в това.

Меланхолия се засмя.

— Нима?

Валкирия се врътна и продължи напред.

— Мисля си, че, окей, за миг пред очите ти може и да се е мернала великата истина за живота и смъртта. Може би при Прилива магическата ти сила е дошла при теб по такъв начин, че те е бутнала малко по-далеч от нас, останалите, може би ти е отворила очите малко по-широко. Добре, това мога да го приема. Но това, което говориш, не е онова, което чувстваш дълбоко в себе си в момента.

— Откъде можеш да знаеш какво чувствам в момента?

— Досещам се, защото ти също бягаш от лорд Вайл. Точно като мен.

Зад гърба си момичето дочу как усмивката се оттече от гласа на Меланхолия.

— Аз не се страхувам от смъртта — отвърна некромантката. — Просто тя е едно неудобство, което не ми е нужно точно сега.

— Е, може и така да гледаш на нещата, ако от това ти олеква. Доскоро магическата ти сила те караше да откачаш, превърнала те беше в социопат със светещи червени очи, който иска да избие милиони. Но полека-лека се оправяш.

— Не съм била откачена.

— Лекичко беше откачила, да ти кажа.

— Струва ми се, че все така нямам проблем с това да убия тебе специално.

— Спокойно — погледна я през рамо Валкирия. — Ще ти мине.

— Очите ми наистина ли светеха в червено?

— Да.

Меланхолия кимна сама на себе си.

— Жестоко.

Вървяха още десетина минути, а после раненият крак на Вестителя се подгъна под нея и тя се подпря на стената на тунела.

— Не мога повече — рече тя. — Наистина не мога.

— Сигурна ли си? — смръщи се Валкирия.

— Разбира се, че съм сигурна, мътните да те вземат.

Некромантката беше бледа, потеше се, ръцете й трепереха. Валкирия измъкна от вътрешния джоб на куртката си обезболяващо листо и й го подаде.

— Сдъвчи това. Ще притъпи болката.

Меланхолия се вторачи в нея.

— Носила си това в джоба си? Носила си го през цялото време и ми го даваш чак сега?

— То ми е единственото и без това нямаше да стигне за целия път.

— Но аз агонизирах от болка!

— Дъвчи по-живо тогава.

Меланхолия напъха листото в устата си и пак се облегна на каменната стена.

— Мразя те — рече, без да спира да дъвче.

— Знам.

— През живота си не съм мразила никого толкова много.

— Лекарството действа ли вече?

— Да — сопна се Меланхолия. — Но въпреки това те мразя.

— Мрази си ме, колкото ти душа иска — отвърна Валкирия. Купчината камъни, на които беше приседнала, се размърда под нея, момичето протегна ръка да се подпре, но камъните се пръснаха и тя се хлъзна на пода на тунела. Първият й порив беше да се засмее, но камъните изведнъж плъзнаха по нея, загъмжаха — тракаща камара от крака и зъби, десетки и десетки. Тя махна три от тях от гърдите си и осъзна, че тялото й се движи, че камъните я носят, опита се да си възвърне равновесието, да се изправи, но нямаше опорна точна, където да се подпре.

— Помощ! — извика към Меланхолия, която зяпаше смаяно цялата случка. — Помогни ми!

Валкирия се усука цялата, за да погледне накъде я носят съществата, но видя само стената на тунела и още една купчина камъни, струпана до нея. Тази купчина също оживя, раздели се на две, под нея се откри тъмна дупка и създанията намъкнаха Валкирия право в нея. Момичето щракна с пръсти, призова пламък и на светлината му видя над главата си единствено таван от гладък камък. Каквото и да представляваха съществата, които я носеха, светлината не им направи ни най-малко впечатление. Под наподобяващите камъни черупки момичето зърна крака и зъби, но не и очи. Не им трябваха очи в тъмницата тук долу.

Тунелът се стесни още повече и клаустрофобията се надигна в гърдите на Валкирия. Момичето се стараеше да държи ръцете си плътно до тялото, прилепила длани до гърдите си. Раменете й се триеха в стените на тунела. Прониза я внезапният страх, че ще се заклещи някъде тук, че няма да може да се измъкне никога. Угаси пламъка в ръката си и покри лице с длани. Потеше се. Дишането й се ускори. На косъм беше от пълната паника. Придвижването напред се забави — съществата се бореха да я промушат през тунела. Стените му притискаха силно раменете й. Ръцете й останаха изопнати и плътно прилепени от двете страни на тялото. Беше твърде тясно. Пространството беше малко, твърде малко. Твърде тясно, твърде ниско и схлупено. Заля я желание да пищи, да се мята, да рита и да размахва ръце, но не можеше да го стори — нямаше място. Опита се да се овладее. Трябваше да се овладее. Трябваше да запази спокойствие. Да задържи контрола.

Съществата пъплеха навсякъде по тялото й. Валкирия дочуваше само трополенето на безбройните им краченца и собственото си тежко дишане. След миг долови как от гърлото й излезе още един звук. Хлип. Плачеше ли? Не, още не. Но сълзите бяха близо. Много близо.

— Моля ви — прошепна тя. — Моля, моля, моля, моля.

Съществата решително я блъснаха още малко напред, главата й се фрасна болезнено в тавана на тунела, раменете й се заклещиха окончателно и движението рязко спря.

Нямаше мърдане.

Ръцете й бяха изпънати и притиснати здраво успоредно на бедрата. Можеше да разтваря пръсти и да свива юмруци, както и да подритва леко, но само толкова.

Момичето отвори очи. Абсолютен мрак. Чу как създанията изприпкаха далеч от нея и в двете посоки, което означаваше, че тунелът над главата й се разширяваше в нещо по-голямо. Просто трябваше да провре раменете си през тясното място и щеше да се освободи.

Започна да се гърчи. Не можеше да свие коленете си кой знае колко, но се постара максимално, мъчейки се да стъпи на някаква опора и да се отблъсне от нея. Пръстите й дращеха скалата. Бедрата й се въртяха, доколкото беше възможно.

Раменете й обаче не можеха да се проврат по-напред. Нищо не беше в състояние да я придвижи и сантиметър по-нататък.

Валкирия затвори очи и се насили да диша дълбоко. Ръцете й бяха хлъзгави от пот, въздухът хладнееше по кожата й. Чувстваше студенината му дори със стъпалата си, въпреки ботушите. Полъхът беше слаб, много слаб, но го имаше — тунелът явно свързваше две широки пространства едно с друго. Трябваше единствено да се измъкне от тази теснина и щеше да се плъзне назад и надолу, подобно на снаряд в дуло на оръдие. Лесна работа. Една много лесна работа.

Ударите на сърцето й забавиха ритъма си. Момичето пое отново въздух. Издиша. Под контрол. Всичко е под контрол.

Отблъсна се още веднъж силно, усети движението на въздушния поток край тялото си, почувства как полъхът нахлува през скалните пукнатини, как отмята косата от челото й. Но отново не успя да се помести. Нито на сантиметър.

Опита се да ритне и да се отблъсне, но си удари коляното. Задращи по скалата, чу как единият й нокът се счупи. Страхът, паниката и яростта набъбваха все по-силно, надигнаха се от стомаха й, издуха гърдите й и се откъснаха от гърлото й като един протяжен, див вик, в който отекна нотка на ужас.

Над главата й блесна сноп светлина.

— Помощ! — изкрещя момичето. — Помощ! Тук долу съм! Заклещена!

В отговор чу само ехото от собствените си думи. Втори сноп лъчи огря овалната стена на малката скална камера над заклещеното тяло на момичето. Тунелът приличаше на комин, на чието дъно беше заседнала тя.

— Ей! — извика отново. — Имам нужда от помощ!

Още един сноп светлина, после и още един. Още едно огряно петно от скалната стена, след него — друго. Спасението бавно изплуваше на хоризонта. Скоро обаче Валкирия усети, че появата на светлината едва ли се дължеше на някого, който разчиства камъните от затрупан изход над главата й. По-скоро й се стори, че досега нещо живо е запушвало този изход, лежало е под него и в момента полека се надига и разгъва тялото си. Сигурно е спяло там. И тя го беше събудила с крясъците си.

Нещо, за което каменните пъплещи същества бяха донесли храна.