Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (53)

52.
Смъртта е за всички

Меланхолия отвори очи.

— Готова съм — каза.

Крейвън направи малка пауза, за да докара спокойно и ведро изражение на лицето си и кимна.

— Убий ги безболезнено — каза й тихо. — Те не са наши врагове, не ги мразим. Те просто са невежи. Убий ги, вземи животите им, подхрани силите си. А после Проходът може да започне.

Момичето сведе глава. Крейвън внимателно пристъпи зад един от другите некроманти, макар че се постара да го направи незабелязано. Ако останалите се усъмняха, че той е застанал нащрек, притеснен от новата способност на Меланхолия, щяха да изгубят вяра в него като водач.

— Чувствам ги над нас — промърмори Меланхолия. — Почти триста живота. Блестящи и ярки, толкова ярки.

Крейвън вече се беше примъкнал до най-далечния ъгъл на избата и беше заел позиция непосредствено пред стълбите. Ако видеше дори и един от некромантите в помещението да пада мъртъв, щеше да си плюе на петите.

— Отвън има и други — продължи Меланхолия, — но тях няма да ги закачам засега.

— Съсредоточи се върху задачата да отнемеш животите на хората в къщата — обади се Крейвън. — И се опитай да не убиваш никого от нашите на горния етаж — добави последното с усмивка, но вътрешно трепереше.

Меланхолия си пое дълбоко дъх.

 

 

Гастли видя една позната фигура сред гостите и се свъси. Приближи магьосницата, стисна я за лакътя и я обърна, за да види лицето й.

— Какво правиш тук?

— Общувам — отвърна Елиза Скорн с усмивка. — Забранено ли е?

— Не знаех, че си поканена.

— Мнозина ми дължат услуги — каза Елиза. — А и имам приятели. Доста приятели. Приятели са ми дори хора, които си мислиш, че са твои приятели. Добре ли прекарваш?

— Трябва да си вървиш.

— Но партито тъкмо…

Елиза Скорн млъкна, смръщи се леко и залитна, а погледът на Гастли се замъгли. Край него гостите падаха като покосени. Скорн също падна, силите напуснаха Гастли, подът се надигна срещу му и всичко потъна в мрак.

 

 

Меланхолия въздъхна. Остана със затворени очи и не каза нито дума. Нямаше нужда. Крейвън и останалите в избата сами чувстваха как вълните на смъртта ги заливат.

— Великолепно — ахна някой и Крейвън нямаше как да не се съгласи. Да почувстваш внезапната едновременна смърт на толкова много хора беше рядко удоволствие, което скоро щеше да избледнее до пълна незначителност в сравнение с предстоящата смърт на половината световно население.

— А сега — продума Крейвън — вече сме готови за Прохода.

Магьосниците наоколо разцъфнаха в широки усмивки, чу се лек смях. Стискаха си ръцете и се потупваха по раменете. Радостно събитие! Кулминацията на онова, на което бяха посветили целия си живот. Крейвън се втурна напред, обратно към Меланхолия. Беше важно да го видят рамо до рамо с нея в този така важен момент. Подобни неща се помнят. Кой до кого е стоял. Кой е давал заповедите. Кой е обрал лаврите.

Преди да стигне до момичето обаче чу тропот от тичащи крака и един от некромантите, оставени на пост, застана на най-горното стъпало.

— Изкормвачи! — извика. — Идват!

— Задръжте ги! — кресна Крейвън, замахна, ръката му отряза половината изба с невидима права, която той бутна напред. — Вървете! Задръжте ги!

Некромантите, останали от губещата страна на невидимата граница, го зяпнаха с широко отворени очи.

— Заповядвам ви! — ревна Крейвън.

Магьосниците се спогледаха, после един се обърна и тръгна, след него — втори, а после всичките се втурнаха нагоре по стълбите към смъртта си.

Когато излязоха от избата, Крейвън лично затръшва вратата зад гърба им, като ги погледна още веднъж за последно — сенките на братята му, пристъпващи треперещо и колебливо срещу размахалите кинжалите си изкормвачи. Превъртя ключа между себе си и писъците им, после се смъкна със залитане по стълбата.

Долу бяха останали шестима некроманти, заедно с Белия секач и самия Крейвън, всички вперили очи в Меланхолия, която седеше, оборила глава, с лице, скрито от качулката, без да дава възможност на Крейвън да прецени настроението й. Ако в развитието й след Прилива съществуваше някаква зависимост, можеше да се допусне, че психическата й нестабилност трябва да се е задълбочила заедно с нарастването на силите й, така че новият Първосвещеник нямаше ни най-малко намерение да й се мярка пред очите следващия път, когато гневът й избухне. Той пристъпи към най-близкия некромант.

— Солус — рече, — иди при Вестителя и се увери, че тя може да се изправи на крака.

Солус го зяпна.

— Аз ли?

— Не ме карай да повтарям заповеди — отвърна язвително Крейвън и застана плътно до Белия секач.

Солус се поколеба, после направи крачка, след нея още една, докато застана точно пред Меланхолия.

— Ъм — почна. — Вестителю? Ти дали… Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

Меланхолия не вдигна очи. Пред вратата се разнасяха страшни писъци и вой от болка.

— Само дето, такова — продължи Солус, — нямаме много време, та… Много ще се радваме да осъществиш Прохода възможно най-скоро.

— Казваш ми какво да правя, така ли? — изпод качулката долетя тихият глас на Меланхолия.

Крейвън видя как Солус стана бял като стената.

— Не — прошепна отговорникът. — Никога не бих се осмелил…

Гласът му изневери и той остана да стърчи безпомощно, а по бузата му се търкулна сълза от страх.

Меланхолия поизправи рамене и въздъхна уморено.

— О, Солус — каза му.

— Моля те, не ме убивай — отвърна отговорникът.

Меланхолия бавно се надигна и се изправи.

— Но твоята смърт ще увеличи моята сила.

— Моля те, искам да живея.

— Ти си некромант. Би трябвало да прегърнеш смъртта с радост.

— Аз… Не я прегръщам… Страх ме е…

— Знам, че те е страх. Знам, че всички ви е страх. Което ми говори, че никой от вас не разбира напълно смисъла — тя смъкна качулката си, отвори очи и погледна събраните некроманти, всички до един пламнали от срам. — Вие сте лицемери. От първия до последния. Говорите за потока на живота и смъртта, говорите, че виждате красотата му. Но истинската красота е човек сам да се превърне в част от този поток, да се понесе от едното съществуване към следващото. А в същото време Проходът означава този поток да бъде блокиран. Защо?

Крейвън се насили да пристъпи напред и да заговори с авторитетен тон.

— Меланхолия — почна, като се надяваше тя да не усети нотката на ужас в гласа му, — тези философски дискусии ги остави за книжните плъхове и учените. Ти достигна пълните си възможности толкова млада, че не си имала възможност да разучиш отговорите на проблемите, които коментираш. Но в същото време трябва да се довериш на нашата преценка и мъдрост и да приемеш, че посоката, в която събитията се развиват в момента, е най-правилната.

Меланхолия му се усмихна.

— Работата е там, духовник Крейвън, че аз не вярвам нито на преценката ви, нито в мъдростта ви.

Силите напуснаха краката на Крейвън, но по някакво чудо той остана прав.

— Проходът е идея, предназначена за ограничени и дребнави умове — продължи момичето. — Великата ирония се състои в това, че магьосниците, които най-силно се страхуват от смъртта, твърдят, че я разбират най-пълно. Некромантският Орден е Орден на лицемерието, страха и невежеството. Вие нямате право да говорите за смъртта по начина, по който го правите, защото едновременно очевидно и нагло сте се вкопчили в престоялите си представи за безсмъртие. Жал ми е за вас, наистина ми е жал.

Крейвън почувства върху себе си погледите на всички присъстващи некроманти, но нямаше сили да проговори. Устата му беше пресъхнала и езикът му беше залепнал за небцето.

— Всичко, казано дотук, ме изправя пред един проблем — добави Меланхолия. — Притежавам цялата тази колосална магическа сила, но няма какво да правя с нея.

— Трябва да осъществиш Прохода — обади се Солус. Зад гърба му се прокрадна сянка и му преряза гърлото. Той падна, давейки се в кръвта си. Меланхолия дори не обърна глава да го погледне.

— Проходът ще унищожи потока на съществуването — повтори тя, — а аз не желая да прогонвам смъртта от света. Единственото, което искам, е да споделя красотата й с възможно най-много хора по света.

Крейвън се смръщи неразбиращо:

— Какво?

— Когато я преживееш, ще разбереш. Това не е нещо, което се учи от книгите. Не можеш да го разбереш чрез философски спор. За да го осъзнаеш, трябва да се превърнеш в част от потока. Всички вие трябва да се превърнете в част от потока.

Крейвън отстъпи.

— Ние?

— Вие. Както и всички останали на километри наоколо. Може би дори всички хора в цялата страна. А когато в тази страна не остане нито един жив, ще се преместя другаде. Ще поднеса смърт на всеки човек. И тогава всички ще разберете колко красива е тя всъщност.

Крейвън беше така уплашен, че когато вратата на избата отхвърча и вътре нахълтаха изкормвачите, почувства истинско облекчение.

Трима от некромантите изпаднаха в такава паника, че се хвърлиха директно срещу кинжалите. Няколко резки изсвистявания на остриетата ги спряха насред порива им и само един от магьосниците имаше време да издаде звук. Крейвън сграбчи Белия секач и го блъсна напред.

— Спаси ме! — изпищя. — Защити ме!

Белият секач нямаше нужда от повече заповеди. Той се гмурна сред нападателите, размахал косата си.

Крейвън залитна зад Адриена Шейд, правейки всичко възможно да я държи между себе си и схватката. Меланхолия пристъпи към тях двамата с усмивка.

— Ще тръгваме ли? — попита, сложи длани на рамене им, сенките се извиха край тях във вихрушка, настъпи мрак, звуците на битката заглъхнаха. Изведнъж се оказаха долу, в пещерите. Шейд се отскубна от ръката на Меланхолия и побягна. Момичето се засмя и запрати подире й сянка, която посече магьосницата в гръб. Адриена падна, а Меланхолия се обърна с усмивка към Крейвън.

— Ти няма да избягаш от мен, нали?

— Не — успя да промълви духовникът.

— Ако ще ликвидирам всичко живо в цялата страна, ще ми трябва тихо местенце, където да се скрия, както и някой, който да ме пази, докато се занимавам с ликвидирането.

— За мен… ще бъде чест. Но сега трябва да бягаме. Тук долу има същества, които се хранят с магия, а ако изкормвачите ни настигнат…

— Ако бях на твое място, не бих се тревожила нито за изкормвачите, нито за чудовищата — засмя се Меланхолия. — Бих се тревожила за Скълдъгъри Плезънт.

Крейвън се опули.

— Той не е мъртъв, така ли?

— О, мъртъв е, но той си е така по принцип. Двамата с Валкирия не бяха сред гостите в момента, в който отнех всичките онези животи одеве. Смятам, че вече са по следите ни. Хайде.

Момичето се обърна и пое по един от тунелите.

Тя щеше да го убие. Друг вариант нямаше — Меланхолия щеше да го убие и въобще не криеше намерението си. Крейвън отлично знаеше какъв избор му остава. Можеше да побегне, но се съмняваше, че щеше да стигне далеч, а можеше и да опита да се бие с Вестителя, но тази възможност го плашеше повече и от бягството. Знаеше и какво би направил Соломон Рийт на негово място: щеше да се овладее и да изчака търпеливо, докато Меланхолия насочи вниманието си другаде, и чак тогава да я нападне. Атаката му щеше да бъде кратка, безмилостна и брутална. Меланхолия щеше да е мъртва, преди да се усети откъде й е дошло. Ето така щеше да постъпи Соломон Рийт и нямаше да се поколебае нито за миг. Способността му отлично да се владее щеше да му помогне и той щеше да черпи увереност от тази мисъл.

На Крейвън обаче подобна увереност категорично му липсваше. Боеше се, че ще се паникьоса, че няма да прецени силата на удара си или че ще пропусне подходящия момент. И какво щеше да стане тогава? Меланхолия щеше да го погледне, да се изсмее на жалкия му опит за бунт и с едно небрежно махване на ръката щеше да го направи на парчета.

Очите му не слизаха от тила на момичето. Ако Рийт беше с тях сега, всичко щеше вече да е приключило. Меланхолия щеше да лежи мъртва на земята, а двамата със Соломон щяха да търсят нов Вестител, който да бъде изцяло под техен контрол. Но Крейвън беше сам и единствено от него зависеше дали ще успее да се спаси. Вдигна ръце, чувствайки силата на амулета си, готова да се излее навън.

Плъзна език по пресъхналите си устни. Теренът беше равен и Меланхолия вървеше само направо, сякаш канейки го да се опита да я убие.

Ами ако наистина го канеше? Ами ако той приемеше поканата, а след това опитът му се провалеше?

Крейвън наведе глава и отпусна треперещите си ръце. Не можеше да рискува. Не можеше да рискува да посегне на живота й и да не успее да я довърши. Не можеше да рискува да я разгневи. Според последните й думи, тя имаше нужда от него, за да се грижи за нея. Може пък и да не възнамеряваше да го убива, в края на краищата.

Меланхолия се обърна, погледна го през рамо и Крейвън видя усмивката й — усмихваха се и устните, и очите й, които горяха в дълбоко тъмночервено.