Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (51)

50.
Съюзникът на Чайна

Чайна ненавиждаше светските събирания, но те бяха необходимо зло, към което тя не просто отдавна беше привикнала, но и го беше превърнала в своя стихия. Дори и без да използва способността си да кара всички да се влюбват в нея, красивата магьосница с лекота можеше да очарова пълен салон с гости. Тих смях, докосване по ръката, многозначителен поглед, правилните думи, казани в точния момент — всичко това помагаше на Чайна да постигне всяка своя цел, особено в случаите, когато имаше в главата си тайна схема.

А тази вечер тя определено имаше в главата си такава схема.

От личен опит магьосницата уверено можеше да твърди, че неприятното на това да имаш лоша слава, е, че реакцията на хората спрямо теб е заразна. Когато Чайна беше на върха на своята лоша слава, всеки път, когато влезеше сред хора, всички глави се извръщаха подире й, а разговорите стихваха. Подобно на водни кръгове, около нея се образуваше разширяващ се кръг от приглушен шепот, гарантиращ, че всеки от присъстващите ще узнае коя е тя и с кого разговаря.

Преди десет години присъствието на Чайна щеше да произведе този ефект в салона за гости на Гордън. Но благодарение на личностното си израстване и на малко смущаващата аура на всеобщо уважение, която я обгръщаше отскоро, тази година палмата на първенството за Човек с най-лоша слава принадлежеше на Елиза Скорн.

Чайна ту разговаряше, ту танцуваше, ту подхвърляше остроумни забележки — носеше се из залата и не изпускаше от очи Елиза, като си отбелязваше на ум с кого тя общува и — което беше още по-важно — кого пренебрегва. Галоу беше обещал да осигури списъка със спонсорите на църквата на Безликите и още тази вечер да го предаде на Чайна, но засега се бавеше.

— Чайна — избоботи един дълбок глас до нея. Фрайтнинг Джоунс беше огромен мъж с абаносова кожа, а смокингът му стоеше забележително добре. — За мен е удоволствие както винаги — и той леко се поклони.

— Фрайтнинг — отвърна Чайна, — колко се радвам. Последният път, когато се видяхме, се опита да ме убиеш.

— Съмнявам се, че представлявам кой знае каква заплаха за някого с твоите способности, Чайна, дори и когато съм обладан от Останка.

— Ласкател — каза Чайна и лекичко се извъртя на една страна, за да вижда Елиза. — Но, разбира се, си прав. Почти те довърших тогава. Добре, че бившата ти приятелка ме спря.

Тъмнокожият магьосник повдигна вежда.

— Танит? Как е тя? Чувала ли си нещо за нея?

— Абсолютно нищо — отвърна Чайна и положи максимално усилие отговорът й да прозвучи тъжно. — Все така се крие някъде с онзи ужасен тексасец. Трябва да питаш Гастли — той ще знае повече.

— А! — отвърна Фрайтнинг и доби неловко изражение. — Може би по-късно. Старейшина Биспоук е много зает човек.

Чайна се усмихна развеселено.

— Значи това те притеснява, а не фактът, че двамата сте влюбени в една и съща жена?

— Влюбени да, но не и по едно и също време, а в случая това е най-важното. Откак се разделих с Танит, любовта ми доста избледня, така че сега изпитвам към нея само дълбока, дълбока привързаност. Гастли обаче е влюбен до уши.

— Никога няма да разбера причината, поради която иначе интелигентни мъже проявяват такъв необясним вкус.

— Не одобряваш Танит, както разбирам?

— Никога не съм я одобрявала. Винаги ми се е струвала твърде… недодялана.

— На някои хора това им допада.

— Нека им допада, нямам нищо против.

— Разбира се — усмихна се Фрайтнинг, — на същите тези хора им допадат и някои други неща.

Чайна се засмя.

— Възхитена съм от дързостта ти, Фрайтнинг. По отношение на мен се хабиш напразно, разбира се, но възхищението ми си остава.

Бледа месеста ръка легна на черния смокинг на Фрайтнинг — жив подвиг от страна на собственика на ръката, който трябваше да се протегне нагоре, за да стигне рамото на тъмнокожия магьосник.

— Фрайтнинг! — изгърмя гласът на Куинтин Стром и ниският мъж се облегна на събеседника си. — Няма ли да ме представиш на прекрасната си приятелка?

Фрайтнинг въздъхна.

— Старейшина Стром, вие отлично познавате Чайна Сороуз.

— Знам, че я познавам — ухили се старейшината от английското Убежище, — но никога не вреди да направиш първо впечатление за втори път. Здравейте, госпожице Сороуз, изглеждате смайващо тази вечер — старейшината беше видимо пиян.

— Старейшина Стром — кимна учтиво Чайна. — Как сте? Вече от няколко години не съм чувала името ви да е било замесено в скандал.

— Защото пазя поведение! — разсмя се Стром. — Никак не ми е лесно, но се старая да стоя настрани от неприятностите. За разлика от теб, мила моя. За човек, така категорично заявил неутралитета си, ми се струва, че твърде често вземаш страната на детектива скелет. Има ли нещо, което трябва да знам? Трябва ли всички ние, мъжете в тази зала, да ревнуваме?

Фрайтнинг въздъхна за пореден път, усмихна се на Чайна и се махна, оставяйки я да се оправя със Стром сама.

— Между приятели ревност не може да има — отговори магьосницата.

Стром пое ръката й в своите.

— Ами между хора, които искат да бъдат нещо повече от приятели?

— Скъпи Куинтин — отговори Чайна, — за мен ти винаги ще си останеш специален. Един много специален приятел с много специална съпруга. Къде е тя, апропо?

Стром сви рамене.

— Някъде наоколо. С нея сме се разбрали отдавна.

— Колко удобно и за двама ви — отвърна Чайна и осъзна, че е изпуснала от поглед Елиза. Телефонът й звънна и тя измъкна ръката си от дланите на Стром. — Извини ме за момент.

— Аз съм — рече Галоу, когато магьосницата вдигна. — Списъкът е у мен. Дванайсет човека, повечето от които трябва да са край тебе на партито.

Чайна се усмихна пестеливо на Стром и се отдалечи от него.

Къде си? — тихо попита.

Паркирал съм в гората, североизточно от къщата. Не мога да се приближа повече, ще задействам защитите.

Стой там — нареди Чайна. — Идвам след две минути.

Тя застина на място и се огледа, за да се увери, че Елиза не е наблизо. После се плъзна край изкормвачите, застанали на пост пред главния вход, и закрачи бързо сред редиците автомобили, като се стараеше да се придържа към сенките. Обувките й, макар и очарователно елегантни, не бяха подходящи за ходене по чакъл и напълно противопоказни, ако ставаше дума за разходка по тревата или, Боже опази, из гората. Но грацията и аристократичната закалка на Чайна бяха забележителни и там, където друга, по-малко царствена жена, би залитала, магьосницата остана изправена като свещ. Истинското предизвикателство, естествено, беше да направи така, че осанката й да изглежда постигната без никакво усилие, независимо че наоколо нямаше жива душа, която да й се възхити.

Буквално при всяка стъпка под краката й пукаха съчки и шумоляха смачкани листа, ниските клончета непрекъснато посягаха към роклята й. Най-сетне Чайна излезе от гората и пристъпи на малка поляна. Колата на Галоу стоеше паркирана на средата, тиха и тъмна, и още при първата крачка към нея Чайна усети съмнението. Почука на страничното стъкло отдясно на шофьора. Съмняваше се, че може да стресне Галоу, но й се искаше да го стори, най-малкото след усилието, което й костваше разходката до тук. После отвори вратата и се приведе, за да влезе в колата, но спря, когато осъзна, че Галоу е напълно неподвижен. Чайна пое дълбоко въздух и се наведе още по-навътре в купето. Брадичката на Галоу опираше на гърдите му. Горната част от главата му лежеше в скута му.

На таблото пред него имаше бележка, осветена от луната: „Закъсня, мила“.

Чайна не помръдна още минута. Ако в момента някой се промъкваше зад гърба й, правеше го напълно безшумно. Ако някой я наблюдаваше сред дърветата, явно стоеше съвършено неподвижен. Магьосницата бавно се изправи. Ако това беше капан, тя вече беше застанала в най-уязвимата позиция и нямаше никакво намерение да губи самообладание и така да дава на противника допълнителни предимства.

Сърцето й биеше толкова бързо и силно, че й се струваше, че нарушава пълната тишина наоколо. Сдържайки порива да се завърти рязко и да се огледа, Чайна приглади роклята си и полека се обърна. Никой не я нападна. Сред дърветата, в посоката, от която беше дошла, се виждаха светлините на имението. Да, дом, пълен с магьосници, които й нямат пълно доверие, но все пак си беше някакво убежище. Там бяха Скълдъгъри и Валкирия, както и Гастли и Ревъл. Там щеше да е в безопасност. Най-малкото щеше да види с очите си онзи, който възнамерява да я нападне.

Ако обаче ситуацията беше друга и ако Чайна беше планирала този капан, тя със сигурност щеше да се е скрила и да дебне някъде по обратния път до къщата. Примами жертвата по-надалечко, после я уплаши до смърт и след това я нападни, когато се опита да избяга обратно на сигурно място. Засада колкото простичка, толкова и ефективна. Вариантите пред Чайна бяха ясни. Да поеме по обратния път, за да се измъкне възможно най-бързо от гората и със сигурност да налети на засадата, или да се обърне кръгом и да се отдалечи в противоположната посока. Още по-дълбоко в гората.

Нито едната от двете възможности не й се стори примамлива, но макар идеята да крачи още час из листака с неудобните обувки, само и само да избяга от враг, който може и въобще да не я причаква, я отвращаваше, представата, че може да поеме към къщата и да изгуби главата си като Галоу, я отвращаваше още повече.

Затова Чайна Сороуз преглътна гордостта си, обърна се и пое още по-навътре сред дърветата.