Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (34)

33.
Уилоу Хил

Когато преди двайсет години старческият дом „Уилоу хил“ затвори врати, на никого не му беше мъчно. „Уилоу хил“ беше студено място с безкрайни коридори, пропито с тежки, незаличими миризми, което заразяваше и питомците си, и медицинския си персонал с опасно висока степен на пълна апатия. Тела, някога млади и силни, бяха захвърлени там, и едва забележимо протестирайки, започваха да се подчиняват на авторитети, които не бяха в състояние да се грижат за тях нормално. В „Уилоу хил“ хората се предаваха. В „Уилоу хил“ на всички спираше да им пука.

Некромантският Орден беше купил старческия дом още преди десет години, но не беше сторил нищо, за да спре бавната разруха, която сякаш се просмукваше в стените му и ги подкопаваше отвътре. Бяха го оставили да се руши. Бяха оставили местните хлапета да трошат с камъни стъклата на прозорците му и да рисуват със спрейове графити по фасадата. Единственото, което собствениците не допускаха, беше вътре да влизат хора, за да преспиват. Никой не знаеше кога Орденът ще има нужда от временно убежище и на магьосниците не им се искаше да се разправят с нашествие от смъртни в сградата, когато подобна нужда възникнеше.

Лично Крейвън много харесваше старческите домове. Допадаха му тишината и покоя им, неподвижният им застоял въздух. Но най-много от всичко обичаше смъртта, която се носеше из тези сгради като избледнял, но вечен спомен.

Братята му некроманти — трийсет и четири на брой в момента — се бяха събрали в помещението, което някога е било трапезария. Крейвън стоеше до вратата и се вслушваше критично в поне десет различни разговора, после бавно пристъпи към центъра и зачака всички да замълчат. Когато се възцари пълна тишина, той се прокашля, затвори очи и тъжно поклати глава.

— С най-дълбоко прискърбие — изрече, — трябва да ви съобщя, че Първосвещеник Аурон Тенебре се върна днес към вечния поток на съществуването.

Сред некромантите се разнесе шокиран шепот, а Крейвън продължи:

— Лорд Вайл го уби, преди да нападне Вестителя на смъртта, нашата спасителка. Но тя е достатъчно силна, за да се пребори с него. За съжаление, Първосвещеник Тенебре не успя да стори същото.

— Къде е тялото му?

Крейвън се навъси и затърси с очи кой беше прекъснал тържествената му реч. Рийт. Разбира се, кой друг би могъл да бъде.

— Не успяхме да се доберем до него, духовник Рийт — отвърна, — но аз видях края му с очите си. Първосвещеник Тенебре вече не е сред нас. Днес е ден на дълбока скръб.

— Напълно съм съгласен — каза Рийт, — защото не изгубихме само Тенебре, нали така? Още над четирийсет братя са мъртви.

— Ужасна трагедия.

— „Трагедия“ ли наричаш загубата им? Меланхолия ги уби. Аз я наричам „убийство“.

Крейвън придоби шокирано изражение и хвърли поглед към Меланхолия. Тя седеше с отпусната на гърдите глава, вдигнала качулката на робата си. За миг на лицето й сякаш се изписа лека усмивка. Крейвън отново се обърна към множеството.

— Убийство? Как така убийство? Та това е Вестителят на смъртта. Тя освободи нашите братя от гнета на земното и ги върна към вечния поток на съществуването, защото имаше нужда от тяхната сила и смелост, за да срази лорд Вайл и псетата от Убежището. Уверявам ви, че всеки един от загиналите ни братя беше подготвен да стори тази жертва и аз съм сигурен, че те са приели съдбата си с радост.

— Вестителят всъщност не им остави никакъв избор — отвърна Рийт.

— Нямах време да им оставям избор — всички очи се обърнаха към Меланхолия, която продължаваше да седи с наведена глава. — Съжалявам, че убих всички тези хора. Познавах ги до един. Ще ми липсват, но знам, че скоро пак ще се срещнем, точно както скоро ще срещна отново и Първосвещеник Тенебре. Аз нося… отговорност, духовник Рийт, отговорността да осъществя Прохода. Той е единственото, което има значение в момента. Сигурна съм, че точно вие най-добре от всички знаете, че трябва да направим всичко необходимо, за да осигурим спасението на света.

— И ти действително мислиш, че си точният човек, избран да осъществи това спасение?

— Не знам. Честно казано, не знам. Имам своите съмнения. Дълбоко под всичката тази мощ аз съм си все аз, все същата Меланхолия Сен Клер. И аз имам страхове, духовник. Боя се, че няма да бъда достатъчно силна, нито достатъчно храбра, боя се, че ще се поколебая точно в мига, в който се нуждаете най-силно от мен. Не искам да ви разочаровам, духовник.

Крейвън не се усмихна, макар че устните му потрепнаха. Гледаше как лицето на Рийт потъмня, а в очите на всички други некроманти наоколо вече се четеше ново, по-дълбоко разбиране към Меланхолия. Беше дръпнала майсторска реч.

— От Убежището ще ни търсят под дърво и камък — проговори Крейвън и привлече отново вниманието върху себе си, — но докато сме тук, сме в пълна безопасност. Още четири дни. Само от толкова имаме нужда. Нека агентите на Убежището ни търсят до изтощение. Няма да ни открият. Няма да открият и никой, който да знае къде сме. Докато сме тук, докато се държим един за друг, ще бъдем непобедими и ще спасим света.

Той сключи ръце и затвори очи, когато започнаха да го аплодират. Аплодираха го.

Обърна се и излезе от трапезарията. Белият секач го последва по петите. Това беше новата му задача — личен телохранител на Вандамиър Крейвън. Крейвън беше сигурен, че, макар и да не го показва, Секачът се чувства дълбоко поласкан от честта, която му бе оказана с това задължение.

Пред погледа му се изви вихър от сенки и когато те се разнесоха, разкриха Соломон Рийт, застанал насред коридора със скръстени на гърдите ръце.

— Ти видя, значи?

Крейвън забави крачка.

— Моля?

— Смъртта на Тенебре. Видя със собствените си очи как Вайл го уби?

— Да. Да, видях със собствените си очи. Стана за секунда, трябва да сме благодарни за това.

Крейвън обърна лице към един от мръсните прозорци, проточили се по дължината на коридора.

— Всичко се промени, нали? Няма връщане назад. Вече не. Аз… имам нужда от доверен човек, който да бъде моя дясна ръка, Соломон. Дали ти не си този човек?

Рийт изсумтя презрително.

— Не мисля, че съм аз.

Крейвън го погледна в очите и се усмихна.

— Да, и аз не мисля, че си ти, приятелю. Помежду ни никога не е имало друго, освен неприязън и недоверие. Години, пропилени в глупави детинщини, и за какво? От гордост? От суета? Не зная. А виж докъде се докарахме. Днес. В един кюп. Но ти — на най-ниското стъпало в йерархията на Храма, а аз — пророк, на когото се възхищават, на когото гледат като на водач, като на Първосвещеник.

Ръцете на Рийт се отпуснаха.

— Прощавай, какво каза? Кой точно гледа на теб по този начин?

— О, ами те. Братята некроманти. Те чакат от мен отговори, които не мога да им дам.

— Защото не ти си Първосвещеникът.

— Ако не съм аз — отговори Крейвън кротко, — то кой тогава е?

Рийт се навъси.

— Крейвън, ти си духовник. Изгубихме Първосвещеника си, скоро ще ни бъде избран нов. Такъв е редът.

— Ти би ли чакал някой непознат да дойде и да поеме контрола? Ако останем заедно, ако се държим един за друг, не ни трябва никой външен.

— Имаш предвид, ако останем заедно под твоята власт.

— Тогава няма аз да бъда Първосвещеникът — нетърпеливо отвърна Крейвън. — Това, в края на краищата, е само една титла. Едно име. Всички тия дребнави игри на власт са напълно безсмислени. О, с какво упоение потъвах сам в тях в дните, когато очите и сърцето ми бяха още затворени! Но сега прогледнах. Пътят пред мен е чист. Вестителят на смъртта ще ни обедини, приятелю. Ако не можеш да повярваш в мен, то повярвай поне в нея.

— Тя уби собственоръчно трийсет и осем от нашите братя.

— За което току-що поднесе извиненията си.

— Тя е нестабилна.

— Тя постепенно се адаптира.

— Тя има психически проблеми. А какво ще кажеш за нивото на силите й? В един момент едва може да повдигне ръка, а в следващия хората край нея се разхвърчават като есенни листа. Как се очаква да осъществи Прохода при положение че дори не е в състояние да каже колко дълго ще може да се задържи на крака?

— Аз вярвам в нея.

— Аз — не.

— Това е… тревожно.

— Не, просто е разумно.

— Меланхолия е Вестителят на смъртта. Да, нещата не се развиват така, както винаги сме очаквали. Доста мръсна се оказа цялата тази работа. Но е истина и се случва пред нас. Момичето има силата да доведе всичко до край.

— Дано да е така! Ако не се справи, ако се провали, друг шанс няма да имаме. Никога. Те вече знаят какво преследваме, знаят каква е целта ни. Ако продължим към Прохода, а Меланхолия не успее, ще ни преследват като кучета, никъде по света няма да можем да се скрием. Ще разрушат Храмовете ни, ще унищожат учението ни, ще ни довършат. Дано тя да е избраната, духовник Крейвън.

— Тя е.

— Защото ако не е тя, трябва да я убием веднага и да видим какво още можем да спасим от Ордена.

Очите на Крейвън се разшириха.

— Какво?

— Ако спрем, ако спрем веднага, още днес, все още можем да овладеем нещата. Ще поемем вината — аз, ти, Меланхолия, останалите. Ще си понесем наказанието. Но братята и сестрите ни по света няма да пострадат и ще можем да продължим да търсим истинския Вестител на смъртта.

— Меланхолия е избраният истински Вестител!

— Не, тя е един Вестител твое производство.

Крейвън млъкна.

— Това е последният ни шанс. Ако съществува и най-малкото съмнение, че тя е избраната, трябва да приключваме с това и да се пожертваме в името на общото благо на Ордена.

— В моето съзнание няма и сянка от съмнение, че тя ще се справи.

— Е, в моето съзнание съмнението е доста сериозно.

— Враговете ни затягат обръча около нас — гневно го пресече Крейвън. — Трябва да ги спрем. Трябва да отвърнем на удара. Вместо това ние отново се разправяме, при това в момент, в който не можем да си позволим подобно нещо — той въздъхна и отново се обърна към прозореца. — Остави ме. Уморен съм.

Рийт помълча, но не мръдна от мястото си.

— Крейвън, ще бъда много милостив към тебе и няма да ти счупя челюстта заради думите, които току-що ми каза. Нещо повече, ще забравя, че въобще си ги казал и ще те върна малко назад. Смяташ, че трябва да отвърнем на удара и да атакуваме враговете си, нали така? Как точно може да стане това? От Ордена са останали трийсетина некроманти и нито един от тях няма бойни умения. Но дори и да имаха, кого точно трябва да атакуваме, как смяташ? Убежището? Агентите му? Плезънт и Каин може би? Или пък лорд Вайл? Какво ще кажеш, да нападнем него, а?

Крейвън се извърна рязко.

— Вземате ме на подбив, духовник Рийт.

— О, да, точно така, духовник Крейвън, и, уверявам ви, вас човек лесно може да ви вземе на подбив! Нямате ни най-малка представа какви точно ги говорите, нали? Смятате, че щом издавате заповеди, значи вече сте лидер. Е, да те светна, слънчице. Не става така.

— Вие сте безочлив до безобразие.

— Ти не си Първосвещеникът, Вандамиър. Ако враговете ни действително затягат обръча, тогава това е възможно най-подходящият момент Меланхолия да предизвика Прохода. А ако при този опит стане ясно, че силите й са твърде нестабилни за изпълнението на тази задача, момичето трябва веднага да бъде ликвидирано.

— Говориш опасни думи.

— Слава Богу тогава — отвърна Рийт, — че не ти си шефът, защото тогава щях наистина да съм загазил.

После се врътна на пети и се отдалечи, лишавайки Крейвън от възможността да стори пръв същото. Крейвън остана на мястото си, взрян през непрогледния от мръсотия прозорец, цял тресящ се от гняв.