Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (30)

29.
Кой познава мрака, който…

Валкирия се втренчи в Скълдъгъри.

— Той лъже — каза. — Знам, че лъже. Кажи ми го и ти. Скълдъгъри, кажи, че той лъже!

— Не може да ти го каже — вметна Тенебре.

— Млъкни! — изкрещя момичето. — Млъкни! Само още една проклета дума от теб и, кълна се в Бога, ще те убия! Скълдъгъри, погледни ме. Погледни ме!

Скълдъгъри бавно вдигна глава и обърна към нея празните си очни кухини.

— Прости ми — каза.

Валкирия усети как отстъпва назад.

— Какви ги говориш? Какво ми казваш? Какви ги говориш?! Скълдъгъри, той лъже. Лъже. Кажи му, че лъже, за Бога. Ти не си лорд Вайл. Ти се би с лорд Вайл!

— Истинският лорд Вайл — продължи неумолимо Тенебре, — искам да кажа, живият лорд Вайл в пълната си сила, щеше отдавна да е изтрил Скълдъгъри от лицето на земята. Онова нещо, с което детективът се би, е било само едно… намерение. Изправил се е срещу самата броня. Срещу празната броня.

— Да — изръмжа Валкирия, — и ние се сетихме за същото. Призракът на Вайл. Това е било. Призракът на лорда е контролирал бронята.

Тенебре скри ръце в ръкавите на робата си.

— Вайл няма призрак. Той не е мъртъв. Скълдъгъри контролира бронята.

— Надявам се скоро да се убедиш, че това не е вярно!

— Сигурен съм, че не го прави съзнателно — продължи Тенебре. — Не го прави умишлено. Но лорд Вайл е част от него, част от подсъзнанието му. Очевидно, тази част се е… самоотлъчила и сега е самостоятелна.

— Това е нелепо.

— Не, Валкирия, изобщо не е нелепо. Нашият скъп приятел Скълдъгъри си е — признай го с ръка на сърцето! — леко луд. Прекара десет месеца, търпейки изтезанията на Безликите, нали? Кажи ми, когато го спаси от измерението им, той беше ли същият дружелюбен господин, когото познаваше отпреди?

Валкирия се поколеба.

— Превъртял е там. Как не разбираш? Те са го докарали до лудост. И оттогава е различен, нали, нищо, че през повечето време ти се струва, че се е възстановил напълно? Ти спасяваш скелета от Безликите, той се връща, но, не щеш ли, изведнъж всички почват да говорят за Вестителя на смъртта. Това изобщо не е приятно на нашия приятел Скълдъгъри. В края на краищата, докато беше лорд Вайл, ние, некромантите, наричахме него Вестителя на смъртта. Но той ни обърна гръб, презря тази роля. А сега внезапно се връща у дома след изгнанието и се оказва, че ти, неговата безценна малка Валкирия, си на път да се превърнеш във Вестителя. Е, това вече… му идва в повече. После стечението на обстоятелствата го приближава достатъчно до старата му броня и всичката му предишна сила се пробужда за нов живот. Бронята придобива свое съзнание, изправя се и се задвижва сама. Скълдъгъри е в състояние да я контролира толкова, колкото аз и ти сме в състояние да спрем мисълта си например.

— Но лорд Вайл е бил… Лорд Вайл е зъл.

Тенебре сви рамене.

— Кой познава мрака, който крие се в човешкото сърце?

— Бил е съюзник на Меволент. Това означава, че Скълдъгъри и Серпин са воювали на една и съща страна.

— Да, повярвай ми, аз останах най-силно изненадан от този факт. Но колкото повече научавах за ситуацията, толкова повече я проумявах. Грешка е да мислиш, че лорд Вайл беше просто Скълдъгъри в броня и с маска. Не, Вайл и Скълдъгъри са двама различни мъже. Гневът и жаждата за кръв бяха завладели напълно Скълдъгъри и той беше в пълна безизходица. И тогава в рамките само на миг личността му изчезна и на нейно място застана личността на Вайл. Вайл дойде при нас и попи учението ни, силата му започна да нараства невиждано бързо и той скоро се превърна в най-могъщия жив некромант. След това ни обърна гръб. Изостави ни. Дори не успяхме да му обясним за Прохода, но това бездруго нямаше значение за него. Той не искаше да спасява света. Искаше да го унищожи. А най-бързият начин да го стори беше да напусне Храма и да се присъедини към Меволент.

— Серпин е убил семейството му.

— Серпин уби семейството на Скълдъгъри. Вайл не даваше пет пари за това. За Вайл Серпин беше поредният инструмент, който да използва по пътя към целта си. Такъв инструмент за него беше и Венгос, дори самият Меволент.

Валкирия коленичи до Скълдъгъри.

— Знам, че той лъже. Провокира ме. Знам, че ти не си лорд Вайл. Лорд Вайл е масов убиец. Обясни ми, моля те. Скълдъгъри, моля те, просто ми обясни. Какво се крие зад тази лъжа?

Скелетът вдигна поглед към момичето. През празните му очни кухини тя видя сенките, които пъплеха вътре в черепа му. После Скълдъгъри обърна глава към Тенебре. Сенките в главата му отново се раздвижиха.

— Ти си ме върнал от мъртвите — изрече детективът. — Това била цялата работа. Това било решението на великата загадка, която така и никога не успях да разреша. Отговорът на големия въпрос. През цялото време този отговор си бил ти.

— Звучиш разочаровано.

— Ами надявах се случилото се да е следствие от нещо по-сериозно. А се оказва, че животът ми сега е резултат от някакъв си некромантски фокус.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че не беше никак лесно да измамя Нефариан Серпин. Дори не бях сигурен, че магията ще сработи — никой никога не беше опитвал нищо подобно преди.

Скълдъгъри пристъпи към Тенебре.

— И не си казал истината на никого. През всичките тези години не си казал на никого.

— Защо да я казвам? Какво бих постигнал така? Ако приятелите ти знаеха тайната ти, щяха да намерят начин да те убият още през войната. И моето великолепно магическо дело щеше да бъде разрушено. Фактът, че ти се разхождаш напред-назад и спасяваш света по своя си жалък начин, ми носеше удовлетворение. Сигурно така се чувстват гордите родители.

— Как да го спра?

— Кого да спреш? Вайл? Боя се, че не знам. Последните събития бяха напълно неочаквани за мен. Подсъзнанието си е твое. Може би ако си го пожелаеш наистина, ама наистина много силно…

Валкирия погледна Скълдъгъри.

— Значи е вярно? — попита с отсъстващ глас.

Скълдъгъри се обърна към нея.

— Да, вярно е. Казах ти, че призракът на Вайл движи бронята. В някакъв смисъл това е вярно, тъй като призракът на Вайл е моето подсъзнание. Бронята имитира мен. По-точно имитира онова, което бях.

— Ти си лорд Вайл?

— Да. Извинявай, трябваше да ти кажа.

— Ти си убил майката на Гастли.

— Да, както и мнозина други. Както сама разбираш, Гастли не знае истината по този въпрос.

— Спри да говориш с този тон! — кресна Валкирия. — Спри да говориш така, сякаш всичко е нормално!

— Ти какво предпочиташ да правя? Да се обливам в сълзи? Да ридая, може би? Или пък да си помълчим още? Съжалението не помага, Валкирия, а и „съжалявам“ не е достатъчно силна дума за онова, което чувствам. Целия си живот след онези дни прекарах в опити да изкупя стореното, но то не може да бъде изкупено. Нещата, които вършех тогава, бяха едно безкрайно и неизказано зло, но тогава изобщо не ми пукаше.

— Ти… и преди си ми казвал, че си вършил ужасни неща.

— Така е.

— Но аз не мислех, че са били чак толкова…

— Знам. Хайде да поговорим за това по-късно. — Скелетът се извърна към Тенебре. — Ако моето подсъзнание контролира бронята, а бронята иска да премахне вашия Вестител на смъртта, по каква причина ти още не си ме убил?

— Ами — отвърна Тенебре, — в интерес на истината, аз може и да не съм прав. Възможно е бронята да действа напълно независимо от теб, може да е развила някакво още по-висше, самостоятелно съзнание. В този случай смъртта ти би ме лишила от много ценен съюзник, който иначе би ми помогнал да се справя с нея. Втората и — честно да ти призная — по-сериозна причина да те оставя жив е, че нямам представа как да те убия. Ако опитам и не успея, това може да насъска бронята лично срещу мен. А аз нямам намерение да умирам, не и след като Проходът е само на една ръка разстояние.

— Значи се надяваш Меланхолия да докара Прохода преди Вайл да успее да я докопа? Това ли ти е стратегията? Стискаш палци?

— Всички се променихме с времето, Скълдъгъри. Както обича да повтаря духовник Рийт, ние, некромантите, сме свикнали да си седим на задниците и да не правим нищо. Бая мързелива сган сме, като си помисли човек.

— Не — отвърна Скълдъгъри. — Ти чака твърде дълго смахнатият ви план да се сбъдне. Съмнявам се, че си оставил каквото и да било на случайността.

— Не бой се, нищо не съм оставил на случайността — успокои го Тенебре. — Меланхолия е Вестителят на смъртта. Тя е единственият некромант в историята на Ордена, постигал подобна мощ. Ти ни напусна, преди да я постигнеш, а този лорд Вайл, който в момента дебне наоколо, дори не си ти. Той е отглас, ехо от предишния Вайл, не носи пълната му сила. Ако ти лично беше облечен в бронята, вече щях да имам повод за притеснение. Но ти не си облечен в нея. Така че, ако сегашният Вайл нападне Меланхолия, тя ще го разкъса. Всъщност, как е по-добре да говорим за Вайл — като за него или като за нещото? Май няма никакво значение. Важното е, че вие двамата ще останете затворени тука, докато всичко приключи. Надявам се, че ви дадох достатъчно теми за разговор. Аз лично много мразя конфузното мълчание.

Тенебре се обърна и вратата се захлопна зад гърба му.

Скълдъгъри погледна Валкирия.

— Имаш право да си разстроена — рече.

— Не думай!

— Трябваше да ти кажа по-рано. Знам, че разбираш защо не ти казах, но въпреки това трябваше да ти кажа.

— Остави ме да мина през цялата тая история с Даркесата, да преживея цялата онази вина, целия онзи страх и знанието за нещата, които ми предстои да извърша и пак не ми каза нито думичка?

— Какво трябваше да ти кажа? Ето, виж ме мен. Аз бях лорд Вайл, но сега вече всичко е наред? Това само щеше да влоши нещата. Ти щеше да узнаеш за злините, които съм вършил в онази броня и щеше да решиш, че за да оцелееш през подобен ужас, трябва да постъпваш така, както постъпвах аз тогава. Но това не е вярно. Никога не бива да допускаш да вършиш онова, което вършех аз. Там е цялата работа. Насилието, омразата и кръвопролитието се бяха превърнали в смисъл на съществуването ми. Нищо друго не ме интересуваше. Не ме интересуваше кой е врагът, стигаше ми, че имам враг. Пропадах и не знаех как да се спася.

Валкирия опря гръб на стената и бавно се плъзна надолу, докато седна на пода. Краката не я държаха.

— Избил си толкова много хора. Колко всъщност? Знаеш ли въобще?

— Не. Изгубих им бройката. Всички им бяха изгубили бройката. Аз бях като теб. Некромантията ми се отдаваше без усилие.

— Значи ти си един от онези магьосници, за които си ми разказвал. Елементали, които впоследствие могат да се превърнат в адепти.

— Да, рядко се случва, но все пак не е невъзможно.

— Но… Скълдъгъри, ти си добрият.

— Прости ми, че не ти казах по-рано. Прости ми за това, че се наложи да узнаеш истината по такъв начин.

— Какво ще правим сега?

— Ще избягаме от тук. Още не съм сигурен как точно, но…

— Не — спря го Валкирия. — Какво ще стане с нас двамата? Ние сме партньори. Ти си най-добрият ми приятел. Аз те обичам. Ти беше моят… Моят модел за подражание. Какво ще правя аз сега?

Скелетът отвърна поглед настрани.

— Ще се наложи да си намериш нов герой.