Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (26)

25.
Животът на мъртвите

След Прилива светът вече й се струваше различен. Дори изглеждаше различен: някак по-блед и мътен. По-малко реален. Хората също изглеждаха различно. За пръв път тя ясно виждаше колко са стъклени и разногледи очите им, колко е прозрачна кожата им. Струваше й се, че ако се съсредоточи достатъчно, ще може да гледа право през телата им, да се взре дълбоко, дълбоко в тях, да види кръвта им, вените и костите им. Зачуди се дали, ако успее да го стори, това няма да й вдъхне някаква увереност, че светът наоколо е реален. Едва ли.

До вратата стоеше Белият секач. Изпънат като статуя, с коса в едната ръка. Той й се струваше съвършено реален. Солиден. Плътен. Разстоянието между него и зомбитата беше толкова голямо, колкото е разстоянието между човека и маймуната, но въпреки това Белият секач принадлежеше към мъртвите. По тази причина на нея дори не й се налагаше да поглежда към него, за да е сигурна, че той е там. Просто го чувстваше. Не знаеше как и защо, не можеше да обясни усещането, но докато всички останали вече й се струваха смътни и далечни, Белият секач се беше оказал единствената ясна и стабилна фигура, на която можеше да се опре и да почерпи сигурност и спокойствие.

Другият мъж в стаята, другият пазач, беше в очите й ужасно незабележим, прозирен, почти призрак. Беше говорила няколко пъти с него преди Прилива и тогава й се беше струвал напълно нормален. Но сега вече всичко беше различно. Тя разшири съзнанието си и се опита да почувства с него другия мъж така, както чувстваше Белия секач. Усети разумното си Аз да се разширява около тялото й едновременно във всички посоки, подобно на въздушен мехур. Усети пустота, пустотата я напрегна, накара стомаха й да се свие на топка. Въпреки това продължи да разширява съзнанието си в опит да напипа с него другия мъж в стаята. Изведнъж той издаде рязък звук, тялото му се скова, присъствието му стана реално толкова внезапно, че тя шокирано побърза да дръпне съзнанието си обратно назад. Въздушният мехур около нея се сви и изчезна, а мъжът рухна на пода. Тя знаеше, че е мъртъв, почувства смъртта му още преди тялото му да падне, после притегли тази смърт в себе си, попи я, прибави силата й към собствената си сила.

Белият секач леко извърна глава и погледна мъртвия некромант, но само толкова. Не направи никакво друго движение. Меланхолия загледа мъртвеца, удивена от това колко жив й се струваше той сега, когато вече не принадлежеше към този свят. Тя протегна ръка и докосна крака му. Стори й се толкова солиден, че малко остана да се разсмее. Не беше сама. Докато наоколо й имаше мъртъвци, тя нямаше да се удави и да потъне в морето от несигурност. Олекна й на сърцето.