Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (64)

Глава 62
Заблуда за ума

Понякога в разгара на бойния апокалипсис, когато вражеските нападения срещу мисловните ресурси на Гърни изглеждаха най-унищожителни, внезапно се появяваше спасителна възможност. Този път тя дойде в лицето на заместник-шериф Дж. Олзевски.

Олзевски се бе запознал с Хардуик на общ семинар на полицейските агенции за специалните положения в Патриотичния акт^[1]. Не знаеше за прогонването му от БКР, поради което им съдейства с готовност — в противен случай може би нямаше да се отзове толкова ентусиазирано.

Изключително сбито, в съответствие с неотложността на ситуацията, Гърни описа събитията на заместник-шерифа и го убеди незабавно да отцепи района около тялото на Паникос, да конфискува телефона му, да повика началника на своя отдел, а не местната полиция, лично да проведе претърсването за скритото оръжие, което бе изстреляло куршума, когато се вдигна ръката на Паникос, и да се погрижи това оръжие да бъде регистрирано от шерифа.

Макар преместването на Хардуик да изглеждаше рисковано, всички се съгласиха, че при тези обстоятелства ще бъде още по-рисковано да чакат линейка.

Въпреки кървящата рана в хълбока му, Хардуик бе твърдо решен да се изправи на крака, което успя да постигне с помощта на Гърни, Олзевски и експлозия от ругатни, и се запъти към портата, от която щяха да влизат линейките и пожарните. Сякаш за да потвърди решението му, един от електрическите генератори проработи и някои от светлините по алеята и уличките светнаха — макар и далеч по-слабо от нормалната им яркост. Промяната поне направи придвижването възможно, без да се налага да разчитат на пламъците от пожара и на проблясъците на светкавиците.

Хардуик накуцваше и се мръщеше, подкрепян от едната страна от Гърни, а от другата от Мадлин, когато виенското колело — най-горната му част се виждаше над върха на главната шатра на следващата пресечка — започна да се тресе под звуците на стържещ метал и падащи на паважа тежки предмети. После, като в някакъв сюрреалистичен филм, голямата кръгла структура се наклони и се скри зад палатката. Секунда по-късно последва разтърсващ земята тътен.

Гърни усети, че му се завива свят. Мадлин започна да плаче. Хардуик издаде гърлен звук, който можеше да изразява емоционален ужас или физическа болка. Трудно беше да се каже каква част от заобикалящото ги бедствие възприемаше.

Когато наближиха входа за превозни средства, нещо го накара да промени решението си да се качи в някоя от линейките.

— Прекалено много хора са пострадали, парамедиците имат прекалено много работа, не искам да заемам ничие място и да попреча някой да получи помощта, от която се нуждае. Няма да го направя.

Гласът му беше тих, едва доловим пресипнал шепот.

Гърни се наведе, за да е сигурен, че чува правилно.

— Какво искаш да направим, Джак?

— Болница. Извън периметъра. Всички болници наблизо ще бъдат залети от ранени. Купърстаун. Купърстаун е добре. Право в спешното. Става ли, майсторе? Мислиш ли, че можеш да караш колата ми?

Гърни смяташе, че идеята да закара ранен мъж на деветдесет километра разстояние по виещ се двулентов провинциален път в обикновена кола без средства за оказване на първа помощ, е ужасна. Но се съгласи да го направи.

Изглеждаше му още по-ужасно да повери Хардуик на милостта на претоварените местни болници в разгара на катаклизъм, с какъвто местните медици никога не се бяха сблъсквали.

Бог знае колко обезобразени, едва оживели жертви от качилите се на виенското колело — да не споменаваме жертвите от предишните експлозии и пожари, трябваше да бъдат лекувани преди него.

Минаха през портала за превозни средства, който служеше и като врата за изложителите, и излязоха на пътя, където Хардуик бе паркирал своя стар понтиак. Преди да се качат, Гърни свали ризата, която носеше под суитшърта, и я разкъса на три парчета. Две сгъна на плътни ивици и ги постави върху входната и изходната рана на тялото на Хардуик. Третата завърза здраво около кръста му, за да закрепи превръзките. С Мадлин го настаниха на мястото до шофьора, като отпуснаха седалката възможно най-назад.

Щом Хардуик се възстанови достатъчно от болката, той извади телефона от колана си, натисна един от номерата за бързо набиране, вероятно на Ести, но попадна на гласовата й поща.

— Здрасти, скъпа! Имаме малък проблем. Бях невнимателен и ме простреляха. Срамна работа. Бях прострелян от мъртъв човек. Трудно е за обяснение. На път съм за Купърстаун. Шерлок шофира. Обичам те, прасковке. Ще се чуем по-късно.

Това напомни на Гърни, че трябва да звънне на Кайл. Обаждането му също попадна в гласовата поща.

— Здравей, синко. Само проверявам как си. Последвах нашия човек до панаира. Направо беше ад. Джак Хардуик е ранен. Карам го към болницата в Купърстаун. Надявам се, че всичко при теб е наред. Ще чакам да ми звъннеш скоро. Обичам те.

Щом приключи, Мадлин отиде на задната седалка, той седна на мястото на шофьора и подкараха към болницата.

Множеството коли, напускащи района на панаира, бяха създали ужасен трафик, който изглеждаше нереален на място, където по правило кравите превишаваха броя на колите, и редките моменти на задръствания на пътя се причиняваха от бавно движещи се каруци със сено.

Когато стигнаха до провинциалния път, гръмотевичната буря вече бе отшумяла на изток в посока към Олбъни, а хеликоптерите на телевизиите летяха в обратната посока, заливайки долината със своите светлинни лъчи — очевидно търсещи най-подходящите кадри на бедствието, които можеха да намерят. Гърни почти чуваше смайващо креативния репортаж на РАМ ТВ — „паническото бягство в нощта от мястото, което според някои е станало жертва на терористична атака“.

След като се измъкна от временното задръстване, Гърни подкара възможно най-бързо, после ускори още. През по-голямата част от пътя скоростомерът подскачаше между осемдесет и сто и шейсет километра и стигнаха до спешното отделение на Купърстаун за четиридесет и пет минути. Бясната комбинация от високата скорост, агресивния подход на Гърни към завоите и едва приглушеното ръмжене на голямата кола не даваха голяма възможност за разговори по пътя — независимо колко спешни и неотложни бяха въпросите, на които трябваше да си отговорят.

 

 

Два часа по-късно ситуацията бе напълно различна.

Хардуик беше прегледан, сканиран, набучен с игли, зашит, превързан, беше му прелята кръв, бяха го сложили на системи, от които му вливаха антибиотици, обезболяващи и електролити, и го бяха настанили в една от болничните стаи за по-нататъшно наблюдение. Кайл пристигна неочаквано и се присъедини към Гърни и Мадлин. Тримата седяха на столове край леглото на Хардуик.

Кайл информира всички за станалото от пристигането на полицията в къщата до отнасянето на тялото на Клемпър и рязкото прекратяване на първоначалното разследване, когато всички полицаи и медици в радиус от осемдесет километра били извикани по спешност на панаира. Ченгетата тръгнали, оставяйки голям район около къщата, ограден с жълта лента като местопрестъпление.

Чувайки достатъчно от разменените между полицаите реплики, Кайл сменил спуканата гума и се запътил към панаира. Тогава обаче проверил обажданията на телефона си и чул съобщението на Гърни за болницата в Купърстаун. Когато той свърши с разказа, Мадлин нервно се засмя.

— Предполагам, си решил, че щом някакъв луд взривява панаира, баща ти непременно ще е там, нали?

Кайл се завъртя неловко, погледна към Гърни и не каза нищо. Мадлин се усмихна и сви рамене.

— И аз бих предположила същото.

После с измамно спокоен тон зададе въпрос, който привидно не беше насочен към никого.

— Първо беше Лекс Бинчър. После Хорас. След това Мик Клемпър. Кой е трябвало да бъде следващият?

Кайл отново погледна към баща си.

Хардуик лежеше по гръб на купчина възглавници, почиваше си, но беше буден. Накрая Гърни предложи отговор — толкова уклончив, че едва ли можеше да бъде наречен истински отговор.

— Е, главното, основното, единственото нещо, което е от значение, е, че всичко вече свърши.

Сега всички се взираха в него — Кайл с любопитство, Хардуик — скептично, а Мадлин — смаяно.

Хардуик проговори бавно — като че ли бързото говорене му причиняваше болка.

— Сигурно се шегуваш.

— Всъщност не. Схемата най-после е разкрита — каза Гърни. — Клиентката ти Кей ще спечели обжалването си. Стрелецът е мъртъв. Опасността е неутрализирана. Случаят е приключен.

— Приключен? Забрави ли за трупа на ливадата ти? И че няма доказателство, че дребосъкът, когото простреля, наистина е Питър Пан? И че онези промоанонси по РАМ ТВ, в които обещаваше сензационни разкрития по случая „Спалтър“ ще накарат всяко замесено в историята ченге да тръгне след теб?

Гърни се усмихна.

— Казах, че случаят е приключен. Ще отнеме малко време, преди усложненията и конфликтите да бъдат решени. Негодуванието ще заглъхне. Обвиненията ще бъдат забравени. Ще е нужно време да се приемат новите факти. Но в този момент прекалено голяма част от истината вече е излязла наяве, за да бъде прикрита отново.

Мадлин го гледаше изпитателно.

— Да не казваш, че си приключил с убийството на Спалтър?

— Точно това казвам.

— Изоставяш го?

— Да.

— Просто така?

— Просто така.

— Не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Никога не зарязваш пъзел, преди да наредиш и последното парченце.

— Точно така.

— Но сега го правиш?

— Не, не го правя. Напротив.

— Искаш да кажеш, че си приключил, защото си разрешил загадката? Знаеш кой е наел Питър Пан да убие Карл Спалтър?

— Всъщност никой не го е наемал да убива Карл.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Карл не е трябвало да бъде убит. Целият този случай е комедия — или трагедия — от грешки от самото начало. Ще бъде страхотен пример за обучение. Главата, посветена на случая в учебниците, ще се нарича „Фатални последствия от приемането на логични предположения“.

Кайл се приведе напред.

— Карл не е трябвало да бъде убит? Как го разбра?

— Като си блъсках главата във всички други парченца от случая, които нямаха смисъл, ако Карл е в основата на всичко. Представеният от обвинението сценарий, в който жена разстрелва съпруга си, се разпадна още от самото начало, когато се вгледах отблизо. Изглеждаше много по-вероятно Кей или някой друг да е наел професионалист за покушението срещу Карл. Но дори в този сценарий имаше несъответствия — като това откъде е дошъл изстрелът, принципната сложност на целия план и странният избор скъп и неконтролируем убиец като Питър Пан да бъде нает за удар, който би трябвало да бъде съвсем стандартна поръчка. Просто не пасваше. А и онези стари случаи постоянно изникваха в ума ми. Стрелбата между складовете и взривената кола.

Кайл го погледна смаяно.

— Тези случаи свързани ли са с убийството на Карл?

— Пряко не. Но и в двата имаше погрешни предположения за времето и последователността на събитията. Може би съм усещал, че същите предположения може да са проблем и в случая „Спалтър“.

— Какви предположения?

— В случая с дилъра има две големи — че куршумът, изстрелян от полицая, е уцелил заподозрения и го е убил и че полицаят е излъгал за това, че дилърът е бил с лице по време на стрелбата. И двете предположения са били напълно логични. Но и двете са били погрешни. Накрая се оказва, че убийството е станало, преди полицаят да се появи на сцената. И той е казвал истината. При колата предположението било, че е избухнала, защото шофьорът е загубил контрол върху нея и е подкарал към клисурата. Всъщност той е изгубил контрол и е подкарал към клисурата, защото колата е избухнала.

Кайл кимна замислено.

Хардуик се намръщи с една от обичайните си гримаси.

— И какво общо има това с Карл?

— Всичко — последователност, пасване на времето, предположения.

— Какво ще кажеш да обясниш всичко на простичък език за селянче като мен?

— Всички са предположили, че Карл се е препънал и е паднал, защото е бил прострелян. Но нека предположим, че е бил прострелян, защото се е препънал и е паднал.

Хардуик мигна, по погледа му личеше, че бързо премисля новите възможности.

— Имаш предвид, че се е препънал и е паднал пред първоначалната жертва?

Мадлин не изглеждаше убедена.

— Не е ли малко прекалено? Да е бил прострелян случайно, защото се е спънал пред човека, който е бил истинската цел?

— Но всички са видели да става точно това, после обаче са променили мнението си, защото умовете им веднага са свързали точките по по-удобен начин.

Кайл изглеждаше объркан.

— Какво имаш предвид, като казваш „Всички са видели точно това“?

— Всички на погребението, които са били разпитани, са твърдели, че са видели как Карл се препъва — може би се спъва в нещо или изкълчва глезен — и губи равновесие. Малко по-късно, когато е открит куршумът в челото му, всички автоматично приели, че куршумът е причината, и променили първоначалните си възприятия. Всъщност умовете им несъзнателно са оценили вероятността на двете последователности и са отдали предпочитания на тази, която обикновено би имала по-голям шанс.

— Не се ли предполага мозъците ни да правят точно това?

— Абсолютно. Проблемът е, че след като приемем една определена последователност — в този случай „прострелян е, спъва се и пада“, вместо другата — „препъва се, прострелян е и пада“, сме склонни да пренебрегнем и да забравим за втората. Нашата нова версия става единствената версия. Умът ни е устроен така — да разрешава двусмислието и да продължава напред. На практика това често означава, че прескачаме от едно логично предположение към предполагаемата истина, без да поглеждаме назад. Разбира се, ако логичното предположение се окаже погрешно, всичко, изградено върху него, се оказва пълна безсмислица и в крайна сметка сценарият рухва.

Мадлин бе свила устни в нетърпеливата гримаса, с която обикновено посрещаше психологическите опити на Гърни да теоретизира.

— Тогава по кого се е целил Паникос, когато Карл се е озовал на пътя му?

— Отговорът на въпроса е лесен. Трябва да е човекът, чиято роля на жертва прави всички други особености в този случай логични.

Кайл се втренчи в баща си.

— Вече знаеш кой е, нали?

— Имам кандидат, който удовлетворява критериите ми, но това не значи, че съм прав.

Мадлин се намеси.

— Постоянно те чувам да говориш за едно нещо — за странността, която те тревожи най-много — намесата на Питър Пан, който се предполага, че поема само изключително трудни поръчки. Така че има два въпроса. Първо: „Кой от присъстващите на погребението на Мери Спалтър е бил най-труден за убиване?“. И второ: „Дали Карл е паднал пред този човек, когато се е запътвал към подиума?“.

Хардуик отговори и звучеше напълно убеден, въпреки че речта му бе донякъде замазана от лекарствата.

— Отговорът на първия въпрос е Джона. Отговорът на втория е „да“.

Гърни бе стигнал до това заключение преди почти четири часа на алеята до виенското колело, но беше успокоително да види, че и други умове стигаха до същия извод. Ако Джона се приемеше за първоначалната мишена, всички усукани частички на случая се изправяха и се напасваха идеално. Физическото откриване на Джона лесно пасваше някъде по скалата между „трудно“ и „невъзможно“, което го правеше съвършеното предизвикателство за Паникос. Всъщност погребението на майка му може би е било единственото събитие, на което е имало гаранция, че той ще присъства физически — в предвидимо време, на предвидимо място — и това е била причината Паникос да я убие. Позицията на седналия на стол пред гроба Джона обясняваше проблема с директната видимост от апартамента на Акстън авеню.

Карл не би бил прострелян, ако е паднал пред Алиса, но е можело лесно да бъде уцелен от куршум, предназначен за Джона, ако се е спънал на земята пред него. Този сценарий обясняваше несъответствието, което притесняваше Гърни от самото начало: как е могъл Карл да измине два-три метра, след като куршумът е унищожил моторно-двигателния център на мозъка му? Простият отговор е — не е могъл. И накрая абсурдният резултат — Магьосника прострелва грешния човек, поставяйки се в ситуация, в която би могъл да стане за присмех в кръговете, сред които репутацията му на съвършен убиец е най-важното нещо. Което, от своя страна, обясняваше смъртоносните му опити на всяка цена да запази в тайна този унищожителен факт.

Следващият въпрос идваше съвсем естествено.

Кайл го зададе нервно.

— Ако Джона е бил истинската мишена, кой е наел Паникос?

От простичката перспектива cui bono, тоест кой би се облагодетелствал най-много от смъртта му, на Гърни му се струваше, че отговорът е очевиден. Смъртта на Джона би била от полза само за един човек. Всъщност от много голяма полза.

Израженията на лицата на присъстващите в стаята показваха, че никой няма съмнение за отговора.

— Подло мазно лайно — измърмори Хардуик.

— О, боже! — Мадлин изглеждаше така, сякаш вярата й в доброто у човека бе претърпяла съкрушителен удар.

Всички се взираха един в друг, като че ли се чудеха можеше ли да има и друга възможност.

Но изглежда нямаше спасение от гнусната истина.

Човекът, поръчал покушението, жертва на което бе станал Карл Спалтър, беше самият Карл Спалтър. В усилията да се отърве от брат си, той бе предизвикал собствената си гибел — бавна смърт, с пълното съзнание, че всичко е по негова вина.

Беше едновременно потресаващо и абсурдно.

Но случилото се притежаваше и страховита, неоспоримо удовлетворяваща симетрия.

Кармата бе отмъстителна кучка.

И даваше убедително обяснение за изпълнения с ужас и отчаяние поглед на лицето на умиращия в съдебната зала мъж — мъж, който вече бе попаднал в ада.

През следващия четвърт час разговорът лъкатушеше между мрачните наблюдения за братоубийството и усилията да се справят с практическите затруднения на ситуацията, в която се бяха озовали.

Както Хардуик бавно, но решително заяви:

— Като оставим настрана трагичните простотии на нашите Каин и Авел, трябва да се огледаме и да видим какво е нашето положение. Задава се гигантска какофония, в която ще се набъркат купища полицейски и съдебни организации, и повярвайте ми, всеки участник ще иска да бъде този, който преебава другите, а не този, който е преебан.

Гърни кимна в съгласие.

— Откъде да започнем?

Преди Хардуик да отговори, на вратата се появи Ести — запъхтяна и с изражение, което за секунди премина през уплаха, облекчение и накрая любопитство.

— Ей, прасковке! — дрезгавият шепот на Хардуик бе придружен с нежна усмивка. — Как успя да дойдеш в целия този ад?

Тя не обърна внимание на въпроса му, просто се спусна към него, седна отстрани на леглото и стисна ръката му.

— Как си?

Той я изгледа лукаво.

— Няма проблем. Куршумът само се плъзна през мен. Мина през тялото и отмина, без да засегне някоя важна част.

— Добре! — възкликна Ести, едновременно нервна и щастлива.

— Е, кажи ми. Как се измъкна?

— Не съм се измъкнала — не и официално, просто направих лека отбивка на път към назначението си за контрол на трафика. Можеш ли да повярваш — има повече идиоти, които са се втурнали към района, отколкото такива, които го напускат. Любители на бедствия, зяпачи и кретени!

— Значи разпределят следователи да контролират движението?

— Разпределят всеки навсякъде. Няма да повярваш какъв хаос е навън. И се носят купища слухове. — Погледна многозначително към Гърни, който седеше в края на леглото. — Говори се за някакъв луд наемен убиец, който взривил всичко. Говори се за детектив от Ню Йорк, който прострелял хлапе. Или може би е убил наемния убиец. Или някакъв неидентифициран дребосък. — Погледна отново към Хардуик. — Един от заместник-шерифите ми каза, че дребосъкът бил Паникос и че той те е прострелял — и някак го е направил, след като вече е бил мъртъв. Разбирате ли какво имам предвид? Всички говорят, но нищо не звучи смислено. И на всичкото отгоре има правни спорове между хората от шерифството в окръга, местните, щатските служби, може би скоро ще додрапат и до федералните. А и защо не? Колкото повече, толкова по-голяма веселба, нали? И всичко това става, докато някакви откачени хора се блъскат на паркинга и всеки се опитва да излезе първи. А още по-откачени задници се опитват да влязат, сигурно за да снимат и да си качат снимките във Фейсбук. Така че, казвайте — какво става тук? — Погледна отново към Хардуик и към Гърни и после обратно. — Вие сте били там, момчета. Каква е тази работа с хлапето? Кой го простреля? И то ли простреля теб? Какво, по дяволите, изобщо правехте там?

Хардуик погледна Гърни.

— Моля, заповядай. Говоренето малко ме затруднява в момента.

— Добре. Ще бъда бърз, но трябва да започна отначало.

Ести слушаше смаяно и притеснено ускорения преразказ на Гърни за основните събития от вечерта — от експлозията на дървения материал в двора му и смъртта на Клемпър край аспарагусовата градинка до преследването с мотори и смъртта на Питър Пан сред апокалиптичното разрушение на панаира.

След като мълча смаяно известно време, първият й въпрос бе най-важният.

— Можете ли да докажете, че човекът, когото си застрелял, наистина е Паникос?

— И да, и не. Можем определено да докажем, че човекът, когото застрелях, е същият, който е отговорен за поредицата взривове, и чийто прикрит и зареден пистолет простреля Джак. Хората от шерифството имат правомощията върху тялото, пистолета и мобилния телефон, който той използва като детонатор. Най-близката мобилна кула ще докаже, че е позвънил на няколко номера от същото място. Не се съмнявам, че времето на тези обаждания ще отговаря точно на времето на експлозиите, което пък може да бъде потвърдено от охранителните записи на панаира. Ако имаме късмет, сред фрагментите от бомбите на панаира ще има и частици от детонационни системи за мобилни телефони и те ще съвпаднат със системите, използвани в дома на Бинчър. Почти сигурно е, че ще има съвпадение между химическите формули на запалителните устройства, използвани на панаира, и тези у Бинчър. Ако скритото в тялото на Паникос оръжие е използвано другаде, това може да ни отвори поредната врата. Свързването на тялото и неговата ДНК със самоличността на Паникос в Европа е работа на Интерпол и техните заинтересовани партньори. Междувременно, снимките на лицето му, което бе незасегнато, доколкото видях, направени преди аутопсията, могат да бъдат сравнени с чертите, уловени от охранителните записи, с които разполагаме.

Докато Ести кимаше бавно, видимо стараейки се да попие и да запомни всичко това, Гърни завърши:

— Лично аз съм сто процента убеден, че тялото принадлежи на Паникос. Но от чисто законова гледна точка и от гледна точка на това да си покрием задниците, дали тялото е на Паникос е без значение, защото можем да докажем, че това тяло е на човека, виновен за смъртта на Бог знае колко хора само през последните няколко часа.

— Всъщност не само Бог знае. По последни изчисления са между петдесет и сто.

— Какво?

— Това бяха последните цифри, които чух, преди да тръгна. Очаква се броят да нарасне. Сериозни пожари, две срутени сгради, фатална безредица на паркинга, стъпкани деца. И най-голямото поражение е дошло от падналото виенско колело.

— Петдесет или сто? — прошепна ужасено Мадлин.

— Исусе… — облегна се в стола си Гърни и затвори очи. Виждаше как виенското колело се накланя и пада бавно, изчезвайки зад шатрата. Чуваше ужасния трясък, писъците, надвикващи кошмарната врява.

В стаята настана дълго мълчание, нарушено от Хардуик.

— Можеше да е и по-лошо, дори много по-лошо — изръмжа той, сякаш събуждайки се отново за живот, — ако Дейв не бе спрял малкото копеле, което причини всичко това.

След неговото твърдение главите в стаята мрачно кимнаха в съгласие.

— Освен това — добави той — в разгара на цялата тази шибана лайняна история той успя да разреши случая с убийството на Спалтър.

Ести го погледна смаяно.

— Решил… Как?

— Кажи й, Шерлок.

Гърни преразказа отново сценария с Карл в ролята на трагичния злодей, организирал заговора, който фатално се бе обърнал срещу него.

— Значи планът му е бил да елиминира брат си, да поеме контрола върху „Недвижими имоти Спалтър“, да ликвидира активите и да използва парите за свои цели.

Гърни кимна.

— Така ми се струва.

Хардуик също се присъедини с кимване.

— Петдесет милиона долара. Точно колкото са нужни, за да се купи имението на губернатора.

— И е решил, че никога няма да го заподозрем за покушението? Божичко, какво арогантно копеле! — Ести погледна с любопитство към Гърни. — Имаш странно изражение на лицето. Какво става?

— Просто си помислих, че покушението срещу брат му е можело да се окаже скритият коз в кампанията на Карл. Би могъл да го обяви за удар на мафията срещу него с цел да го уплашат и да го накарат да се откаже от политиката — опит да попречат на честен и достоен мъж да спечели губернаторския пост. Питам се дали това е било част от плана му от самото начало — да представи убийството на брат си като доказателство за собствените си добродетели?

— Харесва ми — каза Хардуик с циничен блясък в очите. — Да яхне шибания труп като бял кон и да се втурне към губернаторския пост върху него!

Гърни се усмихна. Възстановената вулгарност на партньора му бе признак за подобряване на здравословното му състояние.

Ести смени темата.

— Значи Клемпър и Алиса са били просто гнили малки лешояди, опитващи се да си напълнят търбусите за сметка на Кей?

— Може и така да се каже — кимна Гърни.

— Всъщност — добави Хардуик с доловима наслада в гласа — по-скоро един гнил малък лешояд на име Алиса и един идиот лешояд на име Мик Задника.

Ести го изгледа няколко секунди с болезнената нежност, с която човек гледа очарователно, но непоправимо палаво дете, после отново хвана ръката му и я стисна.

— По-добре да тръгвам. Предполага се, че вече пресрещам и отклонявам трафика на идиотите, идващи от междущатската магистрала към панаира.

— Направо гръмни копелетата — предложи услужливо Хардуик.

След като тя си тръгна, спорът се отклони към теориите за вината и самоунищожението, които явно подействаха силно приспивно на Хардуик.

Кайл спомена нещо, което си спомняше от курса по психология в колежа, теорията на Фройд за случайността — идеята, че някои събития може би изобщо не са случайни, а имат цел — да предотвратят или да накажат действие, за което човек изпитва известно подсъзнателно колебание.

— Чудя се, може ли нещо такова да е причината за спъването на Карл точно пред стола на брат му?

Никой нямаше желание да навлиза в тази тема.

Като че ли търсейки някаква организирана структура, в която да вкара хаотичните събития, Кайл отново повдигна темата за кармата.

— Не само злите действия на Карл са се върнали обратно към него. Имам предвид, замислете се… Същото нещо се е случило и с Паникос, когато е бил премазан от виенското колело, което той самият е взривил. Вижте какво стана и с Мик Клемпър, когато дойде за татко. Дори Лекс Бинчър — той в известна степен прекали с голямото си надуване по РАМ ТВ, като си приписа всички заслуги за разследването. И беше убит. Човече, явно кармата е истинско нещо.

Кайл звучеше толкова искрено, толкова въодушевен от идеята, толкова млад — толкова приличаше на самия себе си преди години, когато все още бе ентусиазиран тийнейджър, че Гърни изпита желание да го прегърне.

Но да действа толкова спонтанно и импулсивно — особено на обществено място, не беше в природата му.

Малко по-късно дойдоха двама санитари, които отведоха Хардуик в радиологията за допълнителни сканирания. Докато го поставяха на подвижната носилка, той се обърна към Гърни.

— Благодаря ти, Дейви. Аз… мисля, че може и да си ми спасил живота… като ме докара толкова бързо.

Нетипично за Хардуик — в думите му не личеше и следа от ирония.

— Е… — измърмори Гърни неловко, никога не се чувстваше удобно, когато му благодаряха за нещо, — имаш бърза кола.

Хардуик се изсмя леко, но смехът бързо премина в приглушен лай от болката, която предизвика, и санитарите го отведоха.

Мадлин, Кайл и Гърни останаха сами в стаята, около празното легло. Може би защото бяха на предела на издръжливостта си, никой не каза нищо.

Мълчанието бе нарушено от звъна на телефон, който се оказа, че е на Кайл. Той погледна към екрана.

— Божичко — каза той, по-скоро на себе си, после погледна към баща си. — Ким е. Казах, че ще й звънна, но с всичко това… — След миг колебание добави: — Трябва да говоря с нея.

Излезе в коридора, заговори тихо и се отдръпна по-далеч, за да не го чуват и виждат.

Мадлин се взираше в Гърни с изражение на голямо облекчение, но и на голямо изтощение — същата интонация пролича и в гласа й.

— Справи се с всичко и оцеля — каза тя. После добави: — Това е най-важното.

— Да.

— И разгада случая. Отново.

— Да. Поне така си мисля.

— О, няма никакво съмнение.

На лицето й грееше нежна загадъчна усмивка.

Двамата се умълчаха.

Освен че бе залят от гигантска вълна на емоционално и физическо изтощение, Гърни започна да изпитва някаква болка и изтръпване по цялото тяло, които след кратко чудене отдаде на нападението на двете ченгета, докато се опитваше да изрита розовия телефон от ръцете на Паникос.

Внезапно усети, че е прекалено уморен, за да мисли, прекалено уморен, за да стои.

 

 

За момент — там, в болничната стая, Гърни притвори очи. Когато го направи, видя Питър Пан — целия в черно и с гръб към него. Малкият човек започна да се обръща. Лицето му бе отровножълто, усмивката — кървавочервена. Обърна се. Обърна се към него и разпери ръце като криле на хищна птица. Очите на жълтеникавото лице бяха очите на Карл Спалтър. Изпълнени с ужас, омраза и отчаяние. Очите на човек, на който му се иска да не се е раждал.

Гърни потрепна вътрешно от видението и се опита да се фокусира върху Мадлин.

Тя му предложи да полегне на болничното легло. Предложи да му направи масаж на раменете и гърба.

Той се съгласи и скоро се унесе, отдавайки се на усещането от допира на топлите й нежни ръце. Гласът й, благ и успокояващ, бе единствената друга реалност, която осъзнаваше. В това пространство, между изтощението и съня, имаше друго място — на дълбоко освобождаване, простота и яснота, сред които често откриваше онзи покой, който не можеше да постигне никъде другаде. Сигурно пристрастените към хероин изпитваха нещо подобно, помисли си той — същия внезапен прилив на чист, непроницаем за външни влияния покой.

Обикновено това бе състояние на изолация от всички сетивни стимули и му носеше благословената неспособност да каже къде свършва тялото му и къде започва останалият свят. Но тази вечер беше различно.

Тази вечер звукът от гласа на Мадлин и достигащата до тялото му топлина на ръцете й проникваха в пашкула.

Тя говореше за обиколка по крайбрежието на Корнуол, за склоновете на зелените полета, за каменните стени, за скалите, извисяващи се над морето…

За каране на каяк в тюркоазено езеро в Канада…

За разходки с велосипеди из долините на Кетскилс…

За бране на боровинки…

За строене на къщички за синия дрозд по границата на високото пасбище…

За пътека през земите на шотландска високопланинска ферма…

Гласът й беше нежен и топъл като допира на дланите й върху раменете му.

Виждаше я на велосипед, с белите й кецове, жълти чорапи и яркорозови шорти, с лавандуловосиньото яке, блещукащо на слънцето.

Слънцето се разпръсна в голям кръг от светлини. Въртящо се колело от светлини.

Усмивката й бе усмивката на Малкълм Кларет. Гласът й беше неговият глас.

В живота няма нищо по-важно от любовта. Нищо, освен любовта.