Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (63)

Глава 61
Съвършен хаос

След острия пистолетен гръм, докато слабичката черна фигура падаше на земята, първият звук, който Гърни чу, бе измъченият вик на Мадлин.

Тя стоеше на не повече от пет-шест метра — очевидно се връщаше от оборите. Изражението й изразяваше не само естествения шок от това, че е станала свидетел на стрелба, а и ужаса от непонятния факт, че стрелецът е собственият й съпруг, а жертвата — на пръв поглед дете. С ръка на устата тя бе застинала на място, сякаш се опитваше да намери смисъл в това, което виждаше пред себе си, и задачата бе толкова непосилна, че нямаше сили дори да помръдне.

Останалите хора на алеята също гледаха смаяно, някои отстъпваха назад, други се опитваха да видят по-добре и се питаха какво става.

Гърни извика „Полиция!“ няколко пъти, извади портфейла си и го отвори със свободната си ръка, повдигайки го над главата си, за да покаже полицейската си карта и да намали риска някой въоръжен гражданин да се намеси.

Докато приближаваше тялото на земята, за да потвърди, че заподозреният е неутрализиран, и да провери състоянието му, един строг глас зад него надвика притеснената глъч на зяпачите.

— Остани на място!

Той спря веднага. Беше чувал много пъти този тон по време на работа — тънкият пласт гняв, прикриващ нервното притеснение.

Безопасният вариант бе да не прави абсолютно нищо, освен да изпълнява всички инструкции бързо и точно.

Ченге в цивилни дрехи застана от дясната страна на Гърни, хвана ръката му и я изви здраво, издърпвайки пистолета от дланта. В същото време някой зад него издърпа портфейла от вдигнатата му лява ръка.

Няколко секунди по-късно, очевидно след като бе видял картата му, нервният глас обяви:

— Дяволите да ме вземат, това е мъжът, когото търсим.

Гърни го разпозна като гласа на униформения полицай от входа на панаира.

Той застана пред него, погледна го, после погледна тялото на земята и пак вдигна очи към Гърни.

— Какво става, по дяволите? Застрелял си хлапе?

— Това не е хлапе. Той е беглецът, за когото ти казах още на входа.

Говореше високо и ясно, защото искаше възможно най-много свидетели да чуят неговото описание на ситуацията.

— По-добре проверете жизнените му функции. Раната трябва да е между дясното рамо и дясната плеврална кухина. Нека парамедиците проверят възможно най-бързо за артериален кръвоизлив.

— Кой, по дяволите, си ти? — Ченгето погледна отново към тялото. В тона му личаха едновременно смайване и открита враждебност, която не отслабваше от очевидния му шок. — Той е дете. Няма оръжие. Защо го застреля?

— Не е дете. Казва се Петрос Паникос. Трябва да се свържете с БКР в Саспарила и с регионалното бюро на ФБР в Олбъни. Това е наемният убиец от случая с убийството на Карл Спалтър.

— Наемник? Той? Подиграваш ли се с мен? Защо го застреля?

Гърни му даде единствения законово приемлив отговор. Освен това беше и истинският.

— Защото почувствах, че животът ми е директно застрашен.

— От кого? От какво?

— Ако извадите ръцете от джобовете му, ще откриете в един от тях оръжие.

— Така ли? — Полицаят се огледа за цивилния си колета, който говореше оживено с някого по уоки-токито си. — Дуейн? Хей, Дуейн! Ще извадиш ли ръцете на хлапето от джобовете? Да видим какво има в тях. Мъжът казва, че ще намерим оръжие.

Дуейн каза няколко последни думи по уоки-токито, изключи го и го закачи отново на колана си.

— Да, сър. Няма проблем. — Коленичи до тялото. Очите на Черната качулка бяха още отворени. Очевидно бе в съзнание. — Имаш ли оръжие, момче?

Нямаше отговор.

— Не искаме никой да пострада сега, нали? Само ще проверя тук, да видя дали има оръжие, за което може да си забравил. — Докато потупваше предния джоб на дебелия черен суитшърт, изведнъж се намръщи. — Струва ми се, че тук има нещо, момче. Ще ми кажеш ли какво е, така че никой да не пострада?

Очите на Черната качулка се взираха в лицето на Дуейн, но отново не каза нищо.

Дуейн бръкна в двата джоба едновременно, хвана ръцете му и бавно ги издърпа навън. Лявата ръка беше празна. В дясната ръка държеше нелеп розов момичешки телефон.

Униформеният полицай погледна Гърни с подигравателно престорено съчувствие.

— О, това не е добре. Дошъл си и си застрелял това малко момче, защото има телефон. Безвреден малък телефон. Никак, ама никак не е добре. Имаме сериозен проблем с директната заплаха за живота. Хей, Дуейн, провери жизнените функции на хлапето и повикай парамедиците. — Погледна отново към Гърни и поклати глава. — Никак не ти е добро положението, никак не е добро.

— Носи оръжие. Сигурен съм. Проверете по-отблизо.

— Сигурен си, така ли? И защо си толкова сигурен?

— Ако работиш в отдел „Убийства“ в Ню Йорк повече от двайсет години, добиваш доста добър усет за това кой носи оръжие.

— Сериозно? Впечатлен съм. Е, предполагам, че е носел нещо. Само дето не е оръжие — добави той, грозно захилен. — Което променя ситуацията доста неблагоприятно за теб. Тази стрелба трудно ще бъде оправдана, дори ако все още беше полицай — което, разбира се, вече не си. Опасявам се, че ще се наложи да дойдеш с нас, господин Гърни.

Гърни забеляза, че Хардуик се е завърнал и е застанал във вътрешния край на нарасналия кръг от зяпачи, недалече от Мадлин, която вече изглеждаше не толкова застинала, но не по-малко уплашена. Очите на Хардуик бяха придобили ледената непоколебимост на аляски маламут, която бе знак за опасност — онзи особен вид опасност, който се поражда от пълното пренебрежение към опасността. Гърни имаше усещането, че ако кимне леко в посока към противното ченге, Хардуик спокойно ще извади своя деветмилиметров пистолет и ще пусне един куршум в гърдите на човека.

И тогава някакъв жужащ звук привлече вниманието на Гърни — бръмчене, което едва се чуваше сред наближаващия звук от алармите на пожарните и медицинските коли, идващи към панаира от всички страни. Докато се опитваше да различи източника на неуместния звук, той стана по-силен и по-отличителен. И тогава позна мелодията.

Беше „Пръстен около розата“.

Гърни първо разпозна мелодията, после и източника й. Идваше от леко разтворените устни на ранения на земята — леко разтворените устни сред боядисаната ръждивочервена усмивка. Кръвта — съвсем малко по-червена от усмивката — бе започнала да се стича от рамото му по черния суитшърт и да напоява мръсния паваж. Докато всички, които можеха да го чуят, го бяха зяпнали с изненада, нашепването на ранения постепенно се превърна в ясно доловими думи.

Пръстени около розата кръжат,

в джобове листенца се таят.

Прах и пепел, за беда

всички ще умрем така.

Все още пеейки, той бавно вдигна розовия телефон, който държеше в лявата си ръка.

— Божичко! — извика Гърни на двете ченгета, когато осъзна истината. — Телефонът! Вземи го! Това е детонатор! Вземи го!

Когато очевидно никой от тях не разбра какво им казва, той се втурна напред, опита се да ритне бясно към ръката на човека на земята, но в този момент двама полицаи се впуснаха към него. Кракът му стигна телефона, точно когато го хванаха.

Но Питър Пан вече бе успял да натисне бутона.

Три секунди по-късно последва поредица от бързи и мощни експлозии — остри, оглушителни взривове, не приглушените тътени на по-ранните палежи.

Ушите на Гърни бучаха до такава степен, че не чуваше никакви други звуци.

Докато ченгетата, които го бяха хванали, се мъчеха да се изправят на крака, земята съвсем близо до тях се разтресе. Гърни се огледа неспокойно за Мадлин, видя, че се е хванала за оградата, очевидно изпаднала в шок.

Затича се към нея, разперил ръце. Точно когато стигна до нея, тя изпищя и посочи през рамото му към нещо зад него.

Той се обърна, зяпна, премигна и за момент не успя да осмисли това, което очите му виждаха.

Виенското колело се бе откачило от основите си.

Но продължаваше да се върти.

Въртеше се. Но вече не се движеше на място върху стоманените подпори, които явно бяха изтръгнати от взрива, а тромаво се носеше по земята сред облак от задушлив прах, отдалечавайки се от разцепената си бетонна платформа.

После светлините изгаснаха — навсякъде — и внезапният мрак увеличи и умножи ужасените писъци, идващи отблизо и отдалеч.

Гърни и Мадлин се хванаха здраво един за друг, докато чудовищното колело се търкаляше, мачкайки оградата, която го заобикаляше. Проблеснала в ниските облаци светкавица освети силуета му, а от поклащащата се структура се носеха не само виковете на возещите се в него хора, но и ужасяващия звук от стърженето на метал в метал — скърцане и плющене като удари от метални камшици…

Единствената светлина, която Гърни виждаше на територията на панаира, сега бе от някоя проблясваща светкавица и от разпокъсаните огньове, раздухани и разпръснати от вятъра. Като в сцена от филм на Фелини за ад на Земята, освободеното виенско колело се въртеше като в кошмарен забавен каданс към централната алея — най-вече в мрак, като се изключат моментите, когато бе осветявано от синьо-белите светкавици.

Пръстите на Мадлин се впиха в ръката на Гърни. Гласът й пресекваше.

— Какво става, за бога?!

— Няма ток — каза той.

Абсурдността на твърдението му порази едновременно и двамата и те избухнаха в налудничав смях.

— Паникос… той… е заложил експлозиви навсякъде — успя да добави Гърни, оглеждайки се нервно. Мракът бе пълен с лютив дим и с писъци.

— Уби ли го? — проплака Мадлин, сякаш някой питаше в отчаяние дали гърмящата змия пред тях е мъртва и вече е безопасно.

— Прострелях го.

Гърни погледна към мястото, където беше станало. Изчака да блесне светкавица, за да го насочи към черната фигура на земята, осъзнавайки, че мястото, се пада точно на пътя на колелото. При мисълта за това, което може би щеше да види, му се догади. Първият проблясък му помогна да се ориентира, докато Мадлин все още бе залепена плътно до него. Вторият разкри това, което не искаше да вижда.

— О, божичко! — проплака Мадлин. — О, боже мили!

Един от огромните, многотонни стоманени обръчи на виенското колело бе минал през средата на тялото и на практика го бе разрязал наполовина.

Докато стояха там, сред тъмнината, между мигновените проблясъци на светкавиците и гръмотевичните тътени, започна да вали и скоро дъждът се превърна в порой. Премигващата светлина разкриваше движеща се с препъване маса от хора. Вероятно единствено мракът и потопът им пречеха да се изпотъпчат и смачкат взаимно.

Дуейн и униформеният полицай очевидно се бяха отдалечили от тялото на Паникос заради настъпващото виенско колело — което сега следваха по главната алея, изглежда привлечени от отчаяните писъци на возещите се в него.

Фактът, че полицаите бяха готови да изоставят убийство като това, без дори да се обърнат назад, беше мярка за мащаба на дяволския кошмар, който се разиграваше и чийто ужас заглушаваше сетивата, мислите и емоциите на хората наоколо.

Гласът на Мадлин прозвуча така, сякаш отчаяно се опитва да говори спокойно.

— Божичко, Дейвид, какво ще правим?

Гърни не отговори. Той гледаше надолу в очакване следващата светкавица да му покаже лицето на Черната качулка. Докато светлината се появи, леещият се дъжд бе измил по-голямата част от жълтата боя. Видя това, което очакваше да види. Всичките му съмнения бяха заличени. Беше сигурен, че деликатно оформената като сърце уста е същата, която бе видял на охранителните записи.

Обезобразеното тяло в краката му наистина бе тялото на Петрос Паникос.

Легендарният убиец вече не съществуваше.

Питър Пан бе просто торба със счупени кости.

Мадлин дръпна Гърни назад от локвата лееща се кръв и дъждовна вода, в която стоеше, и продължи да го влачи след себе си, докато не стигнаха строшената ограда.

Проблясъците на светкавиците и гръмотевиците — подчертаващи ужасния тътен, ударите, трополенето, металическото скърцане и човешките стенания от все още въртящото се виенско колело правеха рационалните мисли почти невъзможни.

Усилията на Мадлин за самоконтрол се сринаха, гласът й започна да трепери.

— Божичко, Дейвид, божичко… хората умират. Те умират! Какво ще правим?

— Бог знае… каквото можем… но първо, точно сега, трябва да се добера до онзи телефон… телефона, който използва Паникос — детонатора… преди да изчезне или да взриви нещо друго.

Познат глас, почти вик се извиси над врявата и стресна Гърни.

— Остани тук с нея. Аз ще го взема.

Зад него, зад останките от оградата — там, където преди се бе издигало колелото, дървената платформа, която посетителите използваха, за да влизат и да заемат местата си, внезапно избухна в пламъци. Сред променливата оранжева светлина, хвърляна от новия огън, Гърни зърна Хардуик, който си проправяше път през леещия се дъжд към тялото на земята.

Когато стигна, се поколеба за миг, преди да се наведе за блестящия розов телефон, който все още бе в ръката на Паникос. Беше прекалено скоро пръстите да са се вкочанили от rigor mortis, така че измъкването на телефона не би трябвало да е проблем. Но когато Хардуик се опита да го издърпа, ръката на Паникос се повдигна нагоре, без да го изпуска.

Дори на бледата светлина от пожара Гърни видя защо. За телефона бе закачен единият край на късо въженце, а другият бе омотан около китката на Паникос. Хардуик стисна телефона здраво, издърпвайки въженцето, за да го свали от ръката на трупа. Движението обаче само повдигна още по-високо ръката на Паникос. В мига, в който тя бе протегната напълно, се разнесе изстрел.

Гърни чу как Хардуик шумно изръмжа, докато се стоварваше по лице върху малкия труп.

Един заместник-шериф се бе втурнал с фенерче в ръка по виещата се алея в посока на заплашително търкалящото се виенско колело. При звука на изстрела спря рязко, свободната му ръка политна към оръжието на кръста му, погледът му премина панически от Гърни към двете строполени едно върху друго тела и отново се спря на Гърни.

— Какво, по дяволите, става тук?

Отговорът дойде от самия Хардуик, който се опитваше да се надигне, гласът му бе съскаща смесица от агония и ярост, изстреляна между стиснати зъби.

— Този мъртъв шибаняк ме простреля.

Шерифът го зяпна смаяно и в недоумение. После пристъпи по-наблизо, вече направо потресен.

— Джак?!

Отговорът бе неразбираемо ръмжене.

Мъжът се обърна към Гърни.

— Това… Това Джак Хардуик ли е?