Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (40)

Глава 39
Ужасни създания

Думите на Хардуик за бързото му изнизване от местопрестъплението, защото се боял да не бъде разпознат и някой да започне да разпитва за присъствието му, накараха Гърни да се замисли за въпрос, който от известно време избягваше: къде свършваше правото да водиш частно разследване от името на клиента си… и къде започваше възпрепятстването на правосъдието?

На какъв етап беше задължен да сподели със силите на реда информацията, която бе научил за наемника, наричащ себе си Петрос Паникос, и за неговото вероятно участие в проточилата се поредица убийства, свързани със случая „Спалтър“? Дали това, че участието на Паникос бе по-скоро „вероятно“, отколкото сигурно, имаше значение?

Разбира се, заключи Гърни с чувство, което се доближаваше до успокоение, не беше длъжен да споделя спекулативни теории с полицията, която без съмнение разполага с много собствени версии. Но дали този негов аргумент беше напълно искрен?

Вътрешният спор го ангажира напълно, докато шофираше през мрачния малък Барливил, където откри, че кафенето, от което се бе надявал да си купи кафе, е затворено. Продължи по планинските хълмове, които разделяха селцето от Уолнът Кросинг и от простиращия се след него планински път към дома му.

Кулминацията на разсъжденията му бе един смразяващ въпрос: А ако загиналите в Купърстаун бяха предупредителен знак за това, което предстои? Колко дълго можеше да пази в поверителност резултатите от частното им разследване, ако очевидно обявената от Паникос война продължаваше да взема нови жертви?

Гледката на пощенската кутия в края на пътя го накара да се замисли за Клемпър. Дали беше доставил искания запис, както се предполагаше от съобщението му? Или пък в кутията се намираше друга, не толкова приятна изненада?

Мина покрай пощенската кутия, паркира колата до плевнята и се върна обратно.

Беше готов да се обзаложи на хиляда долара, че вътре няма бомба, но не искаше да рискува живота си. Огледа кутията и реши да избере сравнително безопасен начин за отваряне. Първо трябваше да намери толкова дълъг клон, че да стигне до падащата вратичка от място, където ще бъде защитен от евентуален взрив — например от ствола на елата на няколко крачки от пощенската кутия.

След петминутно търсене и няколко неловки опита с неподходящи клони накрая успя да закачи капака. Той се отвори с дрънчене. Гърни изчака няколко секунди, после заобиколи кутията и надникна вътре. В нея имаше само един бял плик. Извади го, избутвайки с пръст мъничка мравка. Пликът беше адресиран до него с груби печатни букви. Нямаше нито печат, нито пощенска марка. През хартията напипа малък правоъгълен предмет, който приличаше на USB флашка. Отвори внимателно плика и видя, че е прав. Пъхна я в джоба си, върна се в колата и подкара към къщата.

Часовникът на таблото сочеше 4,18 следобед. Колата на Мадлин беше на обичайното й място, което го подсети, че днес тя бе излязла за ранна смяна и най-вероятно се е прибрала към два. Очакваше да я завари да си почива, четейки — може би заета със сизифовия си опит да довърши „Война и мир“. Мина през страничната врата и се провикна:

— Прибрах се.

Нямаше отговор.

Прекоси кухнята на път за кабинета, повика я отново и отново не последва отговор. Реши, че е излязла на някоя от своите разходки.

В кабинета натисна копчето на лаптопа, за да го събуди.

Извади флашката от джоба си и я пъхна в порта. Иконката, която се появи, бе озаглавена: „02 ДЕК 2011 08:00 — 11:59“ — времевият период, в който беше станала стрелбата по Спалтър. Влезе в менюто и откри, че тази малка флаш памет има капацитет 64 гигабайта, повече от достатъчно, за да покрие конкретните часове, дори ако са заснети с висока резолюция.

Щракна върху иконката и се отвори прозорец с четири видео файла — озаглавени „Кам. 1 вътре“, „Кам. 2 изток“, „Кам. 3 запад“ и „Кам. 4 юг“.

Интересно. Обхват с камери от четири страни бе необичайно високо ниво на сигурност за малък магазин за електроника в малко градче. Гърни предположи, че този обхват се дължи на факта, че камерите са били ефектна демонстрация за продажбата на охранителна техника — все едно да имаш стена с включени телевизори, или пък причината бе друга, нещо, което му бе хрумвало и преди — вероятността косматият Хари и неговата приятелка да се занимават с далеч по-рискован бизнес от битовата електроника.

Гледащата на юг камера би трябвало да е тази, която е насочена към гробището, затова Гърни избра да започне с този файл. Когато щракна върху иконката, се отвори видео плейър с всички възможни функции — пускане, спиране, връщане, затваряне, както и плъзгащо се меню за посочване на точното време от записа. Пусна го.

Това, което видя, беше точно това, на което се бе надявал. Беше толкова хубаво, че направо не беше за вярване. Не само качеството на записа беше великолепно, но камерата, която го бе направила, очевидно беше снабдена и с най-новите технологии за проследяване на движение и приближаване на образа. И разбира се, като повечето охранителни камери, записваше само когато в обсега й има движение, а в долния край на екрана бе индикаторът за реалното време, в което нещата се случваха.

Активирането на записа от движение означаваше, че в четирите часа, обозначени на файла, всъщност се включва много по-голям период от време, защото минутите без действие в областта на камерата не са регистрирани.

Първият час от този период представляваше по-малко от десет минути дигитален материал — ентусиазирани хора, разхождащи кучета и други, облечени в топли дрехи, посветени на сутрешното си бягане за здраве по алеята, успоредна на ниската стена на гробището. Сцената се осветяваше от бледата зимна слънчева светлина и леката неравна снежна покривка.

Едва след девет камерата реагира на дейност вътре в „Уилоу рест“. Един голям ван, подобен на камион, се движеше бавно на записа. Спря пред място, което Гърни разпозна като парцела — пардон, „имота“ по думите на Полет Пърли — на семейство Спалтър. Двама едри мъже излязоха от вана, отвориха задните му врати и започнаха да разтоварват тъмни, плоски правоъгълни неща. Скоро стана ясно, че са сгъваеми столове, които мъжете грижливо разположиха в две редици с лице към издължена купчина от тъмна земна маса — отворения гроб, предназначен за Мери Спалтър. Наместиха ги добре, после единият мъж издигна преносим подиум в края на гроба, докато другият извади голяма метла от багажника и започна да разчиства снега от затревеното пространство между столовете и гроба.

Докато напредваха с работата, в обсега на камерата се появи малка бяла кола и спря пред камиона. Макар да не бе напълно сигурен за лицето, Гърни реши, че жената, която излезе от колата, загърната в космато палто и с космата шапка, и която правеше жестове с указания на работниците, е Полет Пърли. След известно до изравняване на столовете, мъжете се качиха във вана и потеглиха. Жената остана сама, огледа парцела като за последно, върна се в колата, подкара край откритата тревиста част на гробището и паркира отново до няколко издръжливи на студ рододендрони.

Записът продължи още около минута, после спря.

Тръгна отново след двайсет и осем минути в реално време — в 9:54 сутринта, с пристигането на катафалка и няколко други коли.

От мястото на пътника в катафалката слезе мъж в черно палто, а жената, която Гърни бе определил като Полет Пърли, се появи отново от колата си. Срещнаха се, здрависаха се и си казаха няколко думи. Мъжът се върна до катафалката, правейки жест с ръка. Половин дузина облечени в тъмни костюми мъже излязоха от една лимузина, отвориха задната врата на катафалката и бавно извадиха ковчега; после с професионална лекота го понесоха на раменете си към отворения гроб и го поставиха на подкрепящата структура, за да бъде на нивото на земята, но не в калта.

Като по някакъв сигнал, който Гърни не видя на записа, опечалените започнаха да излизат от паркираните една зад друга коли, образуващи редица зад катафалката. Увити в зимни палта и шапки, те се отправиха към двата реда столове край гроба, като постепенно заеха почти всички шестнайсет места — без две. Двете свободни места бяха от двете страни на братовчедките тризначки на Мери Спалтър.

Високият мъж в черно палто, който вероятно бе директорът на погребалната агенция, застана зад настанилите се опечалени. Шестимата носачи наместиха внимателно ковчега и застанаха един до друг до него. Полет Пърли стоеше няколко крачки встрани зад последния от тях.

Вниманието на Гърни беше насочено към мъжа в края на първия ред. Неподозиращата бъдещето си жертва.

Часовникът в дъното на екрана показваше, че в „Уилоу рест“ е 10:19 сутринта. Което означаваше, че в онзи момент на Карл Спалтър му остава само минута нормален живот. Една минута от живота, какъвто го е познавал.

Погледът на Гърни се местеше между Карл и часовника. Изпълни го болезнено силно чувство за неизбежното отлитане на времето и на живота.

Оставаше само половин минута, преди един „220 Суифт“ — най-бързият куршум, дело на най-съвременната технология в света — да прониже лявото слепоочие на този мъж, да се пръсне в мозъка му и да сложи край на бъдещето, което той си бе представял.

В своята дълга кариера в нюйоркската полиция Гърни бе гледал много записи — включително кадри на измами, побоища, обири, убийства — от охранителни камери на бензиностанции, магазини за алкохол, хранителни магазини, перални, банкомати.

Но този запис беше различен.

Човешката история на това семейство със сложни и обтегнати отношения беше много по-дълбока. Емоционалната атмосфера беше пулсиращо жива. Спокойният външен вид на сцената — седналите участници, внушението за събиране като за семеен портрет — не приличаше на гледките, които обикновено присъстваха на записите от местопрестъпления. А и Гърни знаеше за човека, който щеше да бъде застрелян само след няколко секунди, повече, отколкото бе знаел за другите жертви на престъпленията, които бе разследвал.

После моментът настъпи.

Гърни се приведе към екрана на компютъра, буквално застана на ръба на стола си.

Карл Спалтър се изправи и тръгна към подиума, който бе поставен в отдалечения край на отворения гроб. Направи крачка натам, като мина точно пред Алиса. После, тъкмо когато се канеше да направи втора, залитна напред — като че ли се бе препънал — и се понесе по цялата дължина на първия ред. Просна се на земята по лице и остана безжизнен в побелялата от снега трева между ковчега на майка си и стола на брат си.

Джона и Алиса скочиха на крака първи, последвани от две от дамите от „Силата на възрастта“ от втория ред. Носачите притичаха иззад столовете. Полет се спусна към Карл, падна на колене и се приведе над него. След това бе трудно да се определи какво точно ставаше, защото около падналия мъж се струпаха още хора.

През следващите минути се видя как поне трима души започват припряно да се обаждат по телефоните си.

Гърни забеляза, че Карл бе прострелян, както пишеше и в доклада за инцидента, точно в 10:20. Първа на мястото дойде колата на местната полиция от Лонг Фолс, малко след това и кола на щатската полиция. В 10:42 пристигна спешната помощ. Линейката паркира директно пред основното действие, разиграващо се на „сцената“, и така препречи гледката на камерата. Останалата част от записа бе безполезна за Гърни. Дори първата немаркирана кола — с която вероятно бе пристигнал Клемпър, не се виждаше добре, защото паркира от другата страна на линейката.

Гърни прегледа набързо другата част от записа, като спираше на различни места, но не намери никакви важни допълнителни данни, затова го спря и се облегна назад, за да обмисли видяното.

Освен неподходящо паркираната линейка имаше и друг проблем с този материал. Въпреки високото качество на записа, въпреки невероятните лещи за приближение на камерата и автоматичното отчитане на времето, може би заради разстоянието до мястото, на което се разиграваше действието, и до самия обект на престъплението, визуалният продукт, т.е. записът, определено бе ограничен в много отношения.

Макар да разбираше какво е видял, Гърни осъзнаваше, че част от това негово разбиране се дължи на факта, че преди това му бяха казани много неща за станалото. Той отдавна бе възприел един важен когнитивен принцип: Ние не мислим това, което си мислим, защото виждаме това, което виждаме. Виждаме това, което виждаме, защото мислим това, което мислим. Предварителните нагласи могат лесно да замъглят възприятията на очите ни и дори могат да ни накарат да виждаме неща, които не съществуват.

Имаше нужда от по-качествена визуална информация — за да е сигурен, че предварителната му представа не го води в погрешна посока. В идеалния вариант би предал записа на някоя съвременна техническа лаборатория, за да направят максимално увеличение на картината, но част от цената на оттеглянето от полицията е липсата на свободен достъп до подобни ресурси. Хрумна му, че Ести може и да успее да влезе през някоя задна вратичка в лабораторията на нюйоркската щатска полиция и така да свърши работата, без да се налага да оставя името си и да регистрира поръчката, което би могло да й създаде проблеми, но му беше неудобно да я поставя в такова положение. Поне докато не пробваше с по-малко рисковани варианти.

Взе телефона и се обади на Кайл, който бе неговият личен източник на информация за всичко, свързано с компютрите — колкото по-сложни неща, толкова по-добре. Включи се гласова поща, която го подкани да остави съобщение, и той го направи.

Здравей, синко. Имам технически проблем. Официалните канали не са на разположение. Ето за какво става дума — имам запис с високо качество, който може би ще разкрие повече неща, ако използваме дигитален ефект за приближаване на образа, без да го замъглим. Малко е объркано, но мисля, че има софтуери за увеличение с определени алгоритми, които могат да се справят с този проблем… така че може би ще ме насочиш в правилната посока. Благодаря, синко. Каквато и да ми кажеш, със сигурност ще е много повече от това, което знам.

След като свърши с обаждането, реши да се върне отново към записа и да го прегледа пак. Но после забеляза колко е часът в горната част на екрана на лаптопа. Беше 5:48. Дори Мадлин да бе поела по най-дългия маршрут от обичайните си разходки из гората — онзи към върха на Карлсънс Ридж, — вече трябваше да се е върнала.

Беше време за вечеря, а тя никога… О, Исусе, разбира се!

Почувства се като идиот. Днес беше денят, в който трябваше да замине на гости на семейство Уинклър. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. Мозъкът му като че ли не можеше да побере никакво друго късче информация и всеки път, когато нещо ново влизаше в него, изблъскваше нещо друго встрани. Плашеше се, когато се замислеше за това. Какво ли друго бе забравил?

И тогава си спомни, че идвайки насам, бе забелязал паркираната й кола до къщата.

Ако е отишла у Уинклър, защо, по дяволите, колата й е тук?

Стреснат и все по-неспокоен, той й позвъни на мобилния.

Няколко секунди по-късно с изненада го чу да звъни от кухнята. Дали все пак не се е отказала да ходи у Уинклър? Някъде из къщата ли беше? Повика я по име, но не получи отговор. Отиде от кабинета в кухнята. Следвайки звука, намери телефона й на бюфета до печката.

Това бе много странно. Доколкото я познаваше, тя никога не излизаше от къщи без телефона си. Объркан, погледна през прозореца с надеждата, че ще я види да се задава по пасбището към къщата.

Нямаше и следа от нея. Виждаше се само колата. Което означаваше, че трябваше да е някъде наблизо — освен ако не бе отишла някъде с приятели, които са я взели с колата си. Или ако, не дай си боже, не бе претърпяла някакъв инцидент и я бяха закарали с линейка…

Опита се да се сети за всичко, което беше казала и което би могло да му е от помощ…

Точно в този момент вятърът разлюля листата на аспарагусите, те се разделиха и нещо ярко проблесна в периферното му зрение.

Нещо розово, помисли си той.

После листата се успокоиха и се събраха отново и Гърни не беше сигурен, че изобщо е видял нещо. Може би му се е привидяло.

Любопитството обаче го изкара навън, за да провери.

Когато стигна до далечния край на аспарагусовата градинка, получи отговор на въпроса си, но изумлението му само нарасна. Мадлин седеше на тревата, облечена в една от розовите си тениски.

До нея на земята имаше няколко камъка, струпани върху като че ли току-що изкопана пръст. В тревата от другата страна на камъните беше захвърлена лопата, която явно бе използвана наскоро. С дясната си ръка Мадлин нежно потупваше тъмната пръст покрай камъните.

Отначало Гърни не каза нищо.

— Мади?

Тя вдигна глава и го погледна с лека, тъжна усмивка на лицето.

— Какво става, Мади? Какво се е случило?

— Хорас.

— Хорас?

— Едно от онези ужасни създания го е убило.

— Нашият петел?

Тя кимна.

— Какво ужасно създание? — попита той.

— Не знам. Предполагам някое от онези, за които говореше Брус вечерта, когато ни бяха на гости. Невестулка? Опосум? Не знам. Той ни предупреди. Трябваше да го послушам — каза тя и прехапа долната си устна.

— Кога е станало?

— Днес следобед. Когато се прибрах у дома, ги пуснах от плевнята, за да подишат малко свеж въздух. Беше такъв прекрасен ден. Носех със себе си царевични зърна, така че те ме последваха до къщата. Бяха точно тук. Тичаха наоколо. Кълваха земята. Влязох в къщата за… нещо, дори не помня какво. Аз само… — Млъкна за миг, поклащайки глава. — Беше само на четири месеца. Тъкмо се научи да кукурига. Изглеждаше толкова горд. Бедният малък Хорас. Брус ни предупреди… предупреди ни… какво може да се случи.

— Погребала ли си го?

— Да — кимна Мадлин, протегна ръка и поглади пръстта до камъните. — Не можех да позволя малкото му телце да лежи тук просто така. — Подсмръкна, после се прокашля. — Сигурно се е опитвал да защити кокошките от невестулката. Не мислиш ли?

Гърни нямаше представа какво мисли.

— Сигурно.

Мадлин потупа пръстта още няколко пъти, после се надигна от тревата и двамата се прибраха в къщата. Слънцето вече бе започнало да се скрива зад западния хребет. Склонът на отсрещния хълм бе окъпан в ръждивозлатистата светлина на залеза, която винаги траеше само минута или две.

Беше странна вечер. След като хапнаха мълчаливо и кратко от това, което беше останало от предишния ден, Мадлин се настани в едно от креслата до голямата празна камина в далечния край на дневната, разсеяно държейки в ръце една от вечните си плетки, които никога не довършваше.

Гърни я попита дали иска да включи лампата, поставена на пода зад нея. Тя поклати глава почти незабележимо. Докато се канеше да я попита дали е променила намерението си за гостуването във фермата на Уинклър, Мадлин го изпревари и го попита как е минала сутрешната му среща с Малкълм Кларет.

Тази сутрин ли беше?

Толкова много неща се бяха случили, че пътуването му до Бронкс му се струваше като нещо, станало преди седмица. Трудно му беше да се съсредоточи, да се върне към реалността на деня. Започна с първото, което се сети.

— Когато уговаряхте срещата, Малкълм каза ли ти, че умира?

— Умира ли?

— Да. Има рак в краен стадий.

— И той все още… О, господи…

— Какво?

— Не ми го каза, поне не директно, но… Помня, че каза, че трябва да насрочим срещата много скоро. Просто предположих, че има някакви уговорени вече ангажименти и… О, господи! Как е той?

— Общо взето си е същият. Искам да кажа, изглежда остарял, много отслабнал. Но той е… с много, много… ясна мисъл.

И двамата се умълчаха.

Мадлин проговори първа.

— За това ли говорихте? За болестта му?

— О, не, изобщо не говорихме за това. Всъщност той я спомена съвсем накрая. Говорихме основно за… мен… и за теб.

— Беше ли полезно?

— Така мисля.

— Все още ли се сърдиш, че уредих тази среща, без да те питам?

— Не. Имаше добър ефект…

Поне се надяваше, че е така. Все още му беше трудно да определи какъв точно е ефектът от думите на терапевта върху него.

След кратко мълчание Мадлин се усмихна нежно и кимна:

— Добре.

Дълго време не казаха нищо повече и Гърни се запита дали да не повдигне темата за Уинклър. Все още бе твърдо решен да изпрати Мадлин някъде далеч от къщата. Но реши, че със сигурност ще има достатъчно време да ги обсъдят на сутринта.

Тя си легна още в осем.

Малко по-късно Гърни я последва.

Не че се чувстваше изморен. Всъщност му бе трудно да определи какво точно изпитваше. Денят беше объркващ и натоварващ. Всичко беше започнало с дълбоко интуитивното послание на Кларет и въздействието му върху него. Добавиха се хаотичните спомени от детството в Бронкс, после ескалиращите новини за ужасите в Купърстаун, за които му разказа Хардуик, и накрая — болката на Мадлин от смъртта на петела, която, подозираше той, подсъзнателно й напомняше за друга загуба.

Отиде в спалнята, съблече дрехите си и се пъхна в леглото до нея. Прегърна я нежно, защото не знаеше по какъв друг подходящ начин да изрази своите чувства.