Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (37)

Глава 36
Необикновен убиец

Тази нощ заспа по-трудно от обикновено. Причината беше упоритото раздразнение, че се опитва да провежда разследване, без да разполага с нужния за това апарат, който му бе подръка в нюйоркската полиция. Положението се утежняваше от факта, че Хардуик също бе загубил достъп до досиетата на щатската полиция, информационните системи и до другите канали за разследване. Когато си външен човек, си зависим от помощта на вътрешните хора, които са готови да рискуват. Последният опит на Хардуик беше доказателство, че този риск е значителен.

В настоящата ситуация прекалено много неща зависеха не само от Ести, чиято отдаденост на случая му се струваше неоспорима, но и от желанието на нейните контакти да помогнат, и то дискретно. По същия начин много неща зависеха и от контактите на Хардуик и от това какво би могло да е тяхното отношение към него и към мотивите му. Щеше да е неподходящо да прилагат какъвто и било натиск върху тези „помощници“, защото всъщност никой от тях не беше задължен да им помага.

Гърни мразеше да е в подобно положение — да му се налага да разчита на непредвидимата щедрост на другите, надявайки се някоя критично важна информация да пристигне от източници, които са извън неговия контрол.

 

 

Обаждането дойде точно преди пет часа сутринта — само два часа след като измъчващите го мисли бяха поотслабили хватката си и той се бе унесъл в полудрямката на изтощението.

Опипвайки в мрака, бутна празна стъклена чаша, с което предизвика измърморен протест от Мадлин, но най-накрая напипа телефона си на нощната масичка. Когато видя името на Хардуик на екрана, бързо отиде в кабинета.

— Да?

— Може би смяташ, че е прекалено раничко за обаждане, но в Турция е седем часа по-късно. Направо е обед, за да сме по-точни. Сигурно е горещо — като прясно парещо лайно.

— Страхотни новини, Джак. Благодаря, че ме информира.

— Контактът ми в Анкара ме събуди. Затова реших аз да събудя теб. Време е фермерът Дейв да пръсне малко царевични зърна за кокошките. Всъщност май е трябвало да го направиш още преди час, мързеливи негоднико.

Гърни беше свикнал с необичайния подход на Хардуик към професионалните разговори и принципно пренебрегваше типичната му грубост.

— Твоят приятел от Анкара е връзката ти в Интерпол, нали?

— Така поне твърди той.

— И какво е открил?

— Разни дреболии. Но пък ние ще вземем всичко, което ни дава. Прави го от добро сърце.

— И какво по-точно ти е дарило доброто му сърце?

— Имаш ли време? Сигурен ли си, че не трябва да направиш нещо за кокошките?

— Кокошките са чудесно попълнение към селския живот, Джак. Трябва да си вземеш няколко.

Влизането в закачливия тон на Хардуик имаше странния чудотворен ефект да го връща към същината на разговора.

— Клюка номер едно: Преди десет години силите на доброто приклещили в миша дупка едно от най-големите лоши момчета в Корсика — очаквали го поне двайсетина години в ужасно кофти строг тъмничен затвор — и го прилапали на своя страна. Сделката била да свидетелства срещу свои бизнес колеги, в замяна на което системата щяла да му смени самоличността и да го включи в програма за защита на свидетелите, вместо да го тикне в гадния затвор. Планът не проработил много добре. Седмица след сключването на сделката ръководителят на операцията за закрила на свидетеля получил по пощата кутия. Ще се хванеш ли на бас какво имало в кутията?

— Зависи колко голяма е била.

— Да, добре… Да кажем, че е била много по-голяма, отколкото би било необходимо, ако са сложили в нея пениса му. Е, какво мислиш, че е имало вътре?

— Само налучквам, Джак, но бих казал, че ако кутията е била достатъчно голяма, за да се сложи в нея глава, значи в нея е имало глава. Прав ли съм?

Мълчанието от другата страна беше достатъчно ясен отговор.

Гърни продължи.

— И ако трябва да налучкам още веднъж, бих казал, че в нея са били забити пирони…

— Да, да, добре, Шерлок. Точка за теб. Да продължим към история номер две. Готов ли си? Не трябва ли да ходиш да се изпишкаш или нещо друго?

— Готов съм.

— Преди осем години член на руската Дума, мултимилионер с добри контакти навсякъде, бивш служител на КГБ, пътувал до Париж. За погребението на майка си. Тя живеела в Париж, защото третият й съпруг бил французин, там й харесвало и искала да бъде погребана там. Познай какво станало?

— Нашият човек от Думата е бил гръмнат на гробището?

— На излизане от руската православна църква, точно до гробището. Един-единствен смъртоносен изстрел. Куршумът минал през окото, за да сме по-точни.

— Хм…

— Има и още няколко интересни подробности. Ще познаеш ли какви са?

— Патронът бил „220 Суифт“.

— И?

— И никой не чул откъде е дошъл.

— Заглушител?

— Най-вероятно. — Гърни се усмихна. — И фишеци?

— Закова го, майсторе.

— Но… как така Интерпол е свързал тези два случая? Каква е връзката между тях?

— Не са намерили никаква връзка и никога не са ги свързвали.

— Тогава…?

— Твоите въпроси — ключовите думи за търсене по случаите на Гурикос и Спалтър — са свързали корсиканския гангстер и парижкото убийство…

— Но пироните в главата присъстват само в досието за убийството на мафиота, а подробностите с гробището и фишеците — само в случая с руснака. Така че какво е общото? Въз основа само на тези факти могат да са просто две различни покушения, нали?

— Може и да изглежда така, само че има още едно мъничко нещо. И двете досиета на Интерпол съдържат списък с възможни извършители — професионалисти и наемници, които местните ченгета или националните агенции са сметнали, че би било добре да се проверят. В корсиканския случай са споменати четири имена, в руския — пет.

Доколкото разбирам, нито корсиканската, нито френската полиция са докопали някое от тези момчета, дори не са говорили с тях. Но това не е важно. Важното е, че едно име присъства и в двата списъка.

Гърни не каза нищо. Връзката можеше да е без значение.

За да потвърди съмненията му, Хардуик добави:

— Знам, че това не доказва нищо. Но съм убеден, че си струва да се провери отблизо.

— Съгласен съм. Е, кой е човекът, който харесва фишеци и забива пирони в очите на хората?

— Името, което присъства и на двете места, е Петрос Паникос.

— Значи търсим наемен убиец грък?

— Наемен убиец, със сигурност. С гръцко име — това е сигурно. Но името си е просто име. Интерпол твърди, че не съществува издаден паспорт с такова име в никоя страна. Изглежда, че се подвизава и с други имена, но под името Паникос има досие с доста вълнуваща информация.

— Колко вълнуваща? Какво знаят за него със сигурност?

— Добър въпрос. Моят човек ми каза, че в досието има много неща, но информацията е смесена — има факти, има препредадени слухове от други хора, има и истории от подземния свят, които може да са верни, но може и да са чиста измишльотина.

— В теб ли е тази очарователна смесица в момента?

— Имам само оскъдна информация — нещата, които успя да си спомни моят човек, без да изтегля целия документ, което обеща да направи възможно най-скоро. Между другото, на теб може и да не ти се пикае, Шерлок, но аз отивам. Почакай така.

Съдейки по звуковите ефекти, Хардуик не само бе взел телефона в тоалетната, но и го бе пуснал на високоговорител. Понякога Гърни се изумяваше, че този човек е успял да оцелее толкова дълго в сухарската среда на нюйоркската щатска полиция. Хардуик наистина беше изумително сложна смес от противоречиви характеристики. Острият ум и силните детективски инстинкти бяха прикрити зад неспирното желание да обижда. Проблемната му кариера в полицията се бе провалила — както много бракове — заради несъвместими различия и взаимна липса на уважение. Той беше отявлен иконоборец в институция, която почиташе конформизма и йерархията. И сега този забележителен индивид с дразнещ характер настървено се бе заел да отмъсти на организацията, която се беше „развела“ с него.

Докато мисълта му се луташе из тези територии, Гърни изведнъж установи, че се е зазяпал през източния прозорец към първите сивкави намеци за зората, надигащи се иззад гребена на далечния планински хребет. Последните звукови ефекти от телефона предполагаха, че Хардуик вече е напуснал тоалетната и сега разлиства листове хартия.

Гърни натисна копчето на високоговорителя, постави го на бюрото и се облегна назад в стола. Клепачите му натежаваха заради малкото сън и той с удоволствие притвори очи. Мислите му се понесоха свободно и за няколко мига се почувства блажено отпуснат, почти като под упойка. Кратката отмора беше прекъсната от гласа на Хардуик, звучащ още по-грубо през евтиния микрофон на телефона.

— Върнах се! Нищо не пречиства ума и не освобождава душата така, както едно хубаво изпикаване. Ей, майсторе, още ли си сред живите?

— Така мисля.

— Добре, ето какво имам: Петрос Паникос. Известен и като Питър Пан. Известен и като Магьосника. Познат и под други имена, които обаче не знаем. Притежава поне един паспорт с име, различно от Паникос. Измъква се. Никога не е арестуван, никога не е задържан — поне не и под името Паникос. Най-важното, той е свободен наемник, и то доста странен. Готов е на всичко срещу определена цена — над сто хиляди за удар, плюс разходите. Можеш да се свържеш с него само чрез шепа хора, които знаят как да го открият.

— Сто хиляди като минимум определено го поставят сред доста високоплатените наемни убийци.

— Е, дребният човечец е нещо като знаменитост сред тях. Освен това…

Гърни го прекъсна:

— Дребният човечец? Колко дребен?

— Предполага се, че е около метър и петдесет, може би метър петдесет и осем най-много.

— Колкото доставчика на цветя от „Цветята на Флорънс“ на записа от „Емерлинг Оукс“?

— Да, колкото него.

— Добре. Продължавай.

— Предпочита 22-ри калибър във всякакви форми и размери. Но би използвал всичко, което е подходящо за работата, всичко — от нож до бомба. Може би има връзки с руски дилъри на оръжия и експлозиви. Може би има връзки с руската мафия в Бруклин. Може да е замесен в поредица експлозии на коли, жертва на които са станали прокурор и екипът му в Сърбия. Да, има много „може би“. Между другото, куршумите в стената на къщата ми бяха 35-и калибър — много по-подходящ избор за прекъсване на тока, отколкото 22-ри — така че явно той наистина е доста адаптивен. Ако допуснем, разбира се, че е един и същи човек. Но проблемът с адаптивността е точно това — че няма последователност в метода му на действие при отделните удари. Интерпол смята, че Паникос, или каквото и да е името му, може да е отговорен за над петдесет убийства през последните десет-петнайсет години. Но това мнение се основава само на слухове от подземния свят, затворнически разговори… такива простотии.

— Нещо друго?

— Очаквам повече информация по въпроса. Изглежда има нещо странно в миналото му, може би произлиза от пътуващо цирково семейство с откачалки, намесва се и някаква грозна история с дом за сираци в Източна Европа, но всичко са само слухове… ще видим. Моят човек трябваше да затвори, има някакви спешни неща за вършене. Предполагам, че възможно най-скоро отново ще се свърже с мен. В момента съм тръгнал към къщата на Бинчър в Купърстаун. Вероятно е пълна загуба на време, но шибанякът не отговаря на обажданията ми, нито на обажданията на Аби, а все трябва да е някъде. Ще ти се обадя отново, когато пристигне информацията от Анкара. Ако има такава, де.

— Последен въпрос, Джак. Магьосника — каква е историята с това име?

— Много просто. Малкото копеленце обича да се фука — да доказва, че може да направи невъзможното. Може би сам си е измислил това име. Точно от любимите ти психопати, нали, Шерлок?

Хардуик не каза „чао“, което не беше голяма изненада, а директно прекъсна връзката. Според Гърни допълнителната информация винаги бе добра идея — обективно погледнато.

Но съществуваше риск и да се изгубиш в нея. Точно сега имаше чувството, че колкото повече открива, толкова по-заплетен става пъзелът.

Карл Спалтър очевидно беше жертва не просто на професионален наемник, а на доста необичаен такъв — за да бъде постигнат желаният резултат, е била направена необичайно висока инвестиция. Все пак, като се има предвид залогът за тримата най-близки до него — жена му, дъщеря му и брат му, високият хонорар щеше да е оправдан. На пръв поглед Джона беше човекът, който най-лесно можеше да се сдобие с толкова пари в брой, но Кей и Алиса вероятно имаха свои скрити ресурси или съюзници, желаещи да инвестират с идеята за огромни бъдещи приходи. После му хрумна още една възможност — възможността да е замесен повече от един от тях. Защо тримата да не са организирали удара едновременно? Защо да не са наистина тримата? Или тримата плюс Мик Клемпър?

Звукът от шляпането на пантофите на Мадлин към вратата на кабинета откъснаха Гърни от размишленията и го върнаха в настоящето.

— Добро утро — каза тя сънливо. — Откога си буден?

— От пет часа.

Мадлин потърка очи и се прозя.

— Искаш ли кафе?

— Разбира се. А ти защо си станала толкова рано?

— Ранна смяна в клиниката. Абсолютно безсмислено ми се струва. Сутрешните смени там са истинско мъртвило.

— Исусе, едва се е съмнало. В колко часа отваря тази клиника?

— Чак към осем. Няма да тръгна веднага. Исках да имам време да пусна кокошките навън за малко, преди да изляза. Харесва ми да ги наблюдавам. Забелязал ли си, че правят всичко заедно?

— Какво например?

— Всичко. Ако една се отдалечи на няколко метра, за да огледа нещо в тревата, в мига, в който другите я забележат, веднага се втурват натам и се присъединяват към нея. А Хорас следи всички. Ако някоя се отдалечи прекалено много, започва да кукурига. Или се впуска към нея и се опитва да я върне. Хорас е пазачът им. Винаги е нащрек. Когато и трите кокошки са свели глави и подремват, той продължава да се оглежда. Това му е работата.

За минута Гърни се замисли за това.

— Интересно е до какво разнообразие от стратегии за оцеляване е стигнала еволюцията. Очевидно генът, който подкрепя острата бдителност в петела, поражда поведение, което води до по-висока ниво на оцеляване на кокошките, а като следствие петелът с този ген се чифтосва с повече кокошки, което пък допълнително умножава гена на бдителността при следващите поколения.

— Предполагам, че е така — каза Мадлин, прозя се отново и се запъти към кухнята.