Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (3)

Глава 2
Изметта на Земята

Когато бяха на половината път надолу от Бароу Хил, телефонът на Гърни звънна. Разпозна номера на Хардуик.

— Здрасти, Джак.

— И двете ви коли са тук. Да не се криете в мазето?

— Много съм добре, благодаря. А ти как си?

— Къде си, по дяволите?

— Слизам през едни гъсталаци, на половин километър западно от теб.

— От хълма с изсъхналите жълти мизерии ли?

Хардуик успяваше да нервира Гърни за секунди. Не бяха толкова самите груби подмятания или дори насладата, с която ги изстрелваше; беше обезпокоителното ехо на един глас от детството на Гърни — неспирният язвителен глас на баща му.

— Да, онзи с жълтите мизерии. Какво мога да направя за теб, Джак?

Хардуик се прокашля с противно за ухото въодушевление.

— Въпросът е по-скоро какво можем направим един за друг, нали? Око за око, зъб за зъб. Между другото, забелязах, че вратата ти е отворена. Нещо против да вляза вътре? Тук има прекалено много шибани мухи.

Хардуик, мъж с едро телосложение и червендалест тен, с преждевременно посивяла къса коса и смущаващо сини очи на аляско хъски, стоеше в средата на просторната стая, която заемаше половината от долния етаж. В едната част бе кухнята с кръгла дъбова маса за закуска, поставена в единия край пред плъзгащите се френски прозорци. В далечния край имаше кът за сядане, оформен около масивната каменна камина и печката на дърва до нея. В средата на помещението имаше семпла маса в стил „Шейкър“^[1] и половин дузина столове с кожена тапицерия на гърбовете.

Първото нещо, което порази Гърни, когато влезе в стаята, бе изражението на Хардуик — в него имаше нещо определено неловко, нещо не на мястото си. Дори похотливостта във въпроса, който изстреля веднага: „А къде е прелестната Мадлин?“, изглеждаше странно фалшива.

— Тук съм — каза тя с полуприветлива, полупритеснена усмивка, като влезе откъм долепения до кухнята килер и се запъти към мивката. Носеше букет от приличащи на астри диви цветя, които бе набрала от пасбището до къщата. Сложи ги върху поставката за изцеждане на съдовете и погледна Гърни.

— Ще ги оставя тук засега. После ще намеря ваза. Трябва да се кача горе и да се поупражнявам малко.

Когато стъпките й заглъхнаха към горния етаж, Хардуик се ухили и прошепна на Гърни:

— Упражненията водят до съвършенство. В какво точно се упражнява?

— Свири на виолончело.

— Ооо, разбира се. Знаеш ли защо хората харесват толкова много челото?

— Защото има хубав звук?

— О, Дейви, момчето ми, това беше типичен пример за дълбоката прозорливост, с която си прочут — кимна Хардуик и облиза устни. — Но знаеш ли какво прави този звук толкова хубав?

— Защо просто не ми кажеш, Джак?

— И да те лиша от възможността да решиш сам тази очарователна загадка? — поклати театрално глава той. — Не бих си и помислил подобно нещо. Гений като теб се нуждае от предизвикателства. Иначе мозъкът му ръждясва.

Изведнъж Гърни се втренчи в Хардуик и осъзна какво не беше наред. Под дразнещата заядливост, която бе типична за начина, по който той се отнасяше към света, прозираше не толкова типично за него напрежение. Припряността беше част от индивидуалността на Хардуик, но това, което Гърни долавяше сега, бе по-скоро нервност. Това накара Гърни да се чуди какво предстои. Странното настроение на бившия му колега бе заразително.

Не помагаше и фактът, че Мадлин бе избрала за упражнението си доста драматично парче.

Хардуик започна да се разхожда из стаята, да докосва гърбовете на столовете, ъглите на масите, саксиите с растения, декоративните купи, бутилки и свещници, които Мадлин беше купила от евтините антикварни магазинчета в района.

— Харесва ми това място! Направо го обожавам! Шибана автентика, човече! — спря се и прокара пръсти през четинестата си къса коса. — Знаеш какво имам предвид, нали?

— Че е шибана автентика ли?

— Всичко тук — истинска провинция. Погледни само желязната печка на дърва, направена в Америка, американска като шибаните палачинки. Виж се само — ти си истински, чистокръвен американец, ала Робърт Редфорд. Виж само тия широки дървени дъски на пода, прави и естествени като дърветата, от които са изсечени.

— Тези.

— Моля?

— Тези широки дървени дъски, не тия.

Хардуик спря да обикаля.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Посещението ти има ли някаква цел, Джак?

Той се намръщи.

— О, Дейви, Дейви — делови както винаги. Пренебрегваш опитите за любезен разговор, усилията за социално общуване, приятелските коментари за пуританската простота на мебелите в дома ти…

— Джак…

— Добре. Първо работата. Майната им на любезностите. Къде да седна?

Гърни махна с ръка към малката кръгла маса до френските прозорци. Когато се настаниха един срещу друг, той се облегна назад и зачака.

Хардуик затвори очи и започна да масажира грубо лицето си, сякаш се опитваше да спре някакъв силен сърбеж под кожата. После постави дланите си една върху друга на масата и заговори.

— Питаш ме дали посещението ми има някаква цел. Да, има. Една възможност. Знаеш ли онзи цитат от „Юлий Цезар“ на Шекспир за моментите на прилив в живота?

— Кой?

Хардуик се наведе напред, сякаш в думите му се криеше върховна житейска тайна. Постоянната ироничност бе изчезнала от гласа му: Във плаването на живота има / момент на прилив, който — щом го хванем — / понася ни към слава, / а — пропуснат — / оставя ни за цял живот със кил, заседнал в плитчини и злополуки.^[2]

— Заради мен ли си го наизустил?

— Научих го в училище. Помня го цял живот.

— Не си го споменавал преди.

— Не е имало точен момент.

— А сега…

Ъгълчето на устата на Хардуик трепна почти като тик.

— Сега точният момент настъпи.

— Момент на прилив…

— В нашия живот.

— В твоя и в моя?

— Именно.

Известно време Гърни не каза нищо, само се взираше в развълнуваното нервно лице срещу себе си. Чувстваше се по-неловко пред тази внезапно искрена и сериозна версия на Джак Хардуик, отколкото с предишния постоянен циник, когото познаваше.

Няколко секунди единственият звук в къщата бе пронизителната мелодия на произведението от началото на ХХ век, с което Мадлин се бореше през последната седмица.

Почти незабележимо устните на Хардуик трепнаха отново.

Виждайки го за втори път и очаквайки да се случи за трети, Гърни усети как нервите му се опъват. За него това беше знак, че отплатата, която ще да му бъде поискана за услугата отпреди месеци, ще бъде значителна.

— Ще ми кажеш ли най-после за какво говориш?

— Говоря за случая с убийството на Спалтър.

Хардуик наблегна на последните думи с особена комбинация от важност и презрение. Очите му се втренчиха в очите на Гърни, търсейки подходящата реакция.

Гърни се намръщи.

— Жената, която простреля съпруга си — богатия политик, в Лонг Фолс?

Случаят беше сензация и гърмеше навсякъде по медиите в началото на годината.

— Същият.

— Доколкото си спомням, присъдата беше светкавична. Жената бе затрупана с лавина от доказателства и свидетели на обвинението. Да не споменаваме специалната екстра — съпругът й Карл почина по време на процеса.

— Точно така.

Подробностите започнаха да изникват в паметта му.

— Тя го беше простреляла в гробището, докато стоял на гроба на майка си, нали? Куршумът го парализирал и го превърнал в зеленчук.

Хардуик кимна.

— Зеленчук в инвалидна количка. Зеленчук, който обвинението вкарваше с количката всеки ден в съда. Ужасна гледка. Постоянно напомняне на съдебните заседатели какво се е опитала да стори жена му. После, естествено, той умря по средата на процеса и нямаше как да го вкарват в залата. Продължиха с делото — само промениха обвинението от опит за убийство на убийство.

— Спалтър беше забогатял от продажби на недвижими имоти, нали? Не беше ли обявил, че ще се кандидатира за губернатор? Като независим?

— Аха.

— Борец срещу престъпността. Срещу бандите. Имаше някакъв нахакан слоган. „Време е да се отървем от изметта на Земята.“ Или нещо такова.

Хардуик се наведе напред.

— Това са точните думи, Дейви, момчето ми. Във всяка своя реч успяваше да вмъкне „изметта на Земята“. Всеки божи път. „Изметта на Земята се издигна до върха на помийната яма на държавната ни правителствена корупция.“ Изметта на Земята това, изметта на Земята онова. Карл обичаше да напомня своето послание.

Гърни кимна.

— Май си спомням… Жена му имала връзка и се бояла той да не поиска развод, което би й струвало милиони, освен ако по някаква случайност благоверният й не се гътнел, преди да промени завещанието.

— Схвана — усмихна се Хардуик.

— Схванал съм? — погледна го смаяно Гърни. — Това ли е възможността, за която говориш? Случаят „Спалтър“? Ако не си забелязал, той е отдавна, отдавна решен. И все пак, ако паметта ми не ме лъже, Кей Спалтър излежава двайсет и пет години в затвора в Бедфорд Хилс.

— Напълно вярно — каза Хардуик.

— Тогава за какво, по дяволите, говорим?

По лицето на Хардуик се разля продължителна, бавна и напълно безрадостна усмивка — драматична пауза, която бе типична за него и непоносима за Гърни.

— Говорим за факта, че… дамата е била натопена. Делото срещу нея е купчина лайна, от началото до края. Съвършена… миризлива лайняна история. — В ъгълчето на устните му пак се появи онзи тик. — И искам да уточня, ако не е станало ясно, че говорим за оправдателна присъда.

— Откъде знаеш, че случаят е лайняна история?

— Била е натопена от мръсно ченге.

— А това откъде го знаеш?

— Просто знам разни неща. Освен това хората ми казват други неща. Мръсното ченге си има врагове, и то напълно основателно — обясни Хардуик, а в очите му се появи яростно ожесточение.

— Добре. Да кажем, че е била натопена от мръсно ченге. Да отидем по-далеч и да кажем, че е невинна. Какво общо има това с теб? Или с мен?

— Освен маловажната част със справедливостта?

— Погледът в очите ти няма нищо общо със справедливостта.

— Разбира се, че има. Всичко е свързано с това. Системата ме прецака. Сега аз ще прецакам нея. Честно, законно и напълно на страната на справедливостта. Изгониха ме, защото винаги са искали да го направят. Бях малко небрежен с някои документи по случая „Добрия пастир“, които ти предадох! Скапани бюрократични глупости! Но така дадох на тези отрепки повод да ме изритат.

Гърни кимна. От началото на разговора се питаше дали дългът ще бъде споменат — благата, изсипали се върху него, успешният край на кариерата му, чиято сметка бе платена от Хардуик. Вече не се налагаше да се чуди.

Хардуик продължи.

— Сега навлизам в бизнеса с частните разследвания. Чакам някой да ме наеме. Първият ми клиент ще бъде Кей Спалтър, по поръка на адвоката й, който работи по обжалването. Така че първата ми победа ще бъде голяма.

Гърни се замисли за това, което току-що бе чул.

— А аз?

— Какво?

— Каза, че това е възможност и за двама ни.

— И е точно така. За теб ще е случаят на шибания ти живот. Захвани се с него, разглоби го на парченца и го сглоби отново по правилния начин. Случаят „Спалтър“ беше престъплението на десетилетието, последвано от инсценировката на столетието. Разбери го, разреши го и изритай някои кофти копелета в топките.

— Не си изминал целия път дотук само за да ми дадеш възможността да ритам лошите по топките. Защо искаш да участвам в това?

Хардуик сви рамене и си пое дълбоко дъх.

— По много причини.

— И най-важната от тях е…

За първи път бившето ченге като че ли се затрудни да намери точните думи.

— За да ми помогнеш да завъртя още малко ключа и да получа сделката.

— Все още няма сделка? Стори ми се, че каза, че Кей Спалтър ти е клиентка.

— Казах, че ще бъде. Първо трябва да бъдат уредени някои законови подробности.

— Подробности?

— Повярвай ми, всичко е подготвено. Само трябва да се натисне тук-там, по правилните бутони.

Гърни видя отново онзи тик и почувства, че мускулите на челюстта му се свиват. Хардуик припряно продължи:

— Кей Спалтър беше представлявана от назначен от съда задник, който технически все още е неин адвокат; което опропастява иначе силните аргументи за получаване на оправдателна присъда. Едно от възможните оръжия при обжалването би била некомпетентната защита, но настоящият тип не може да използва този аргумент. Не можеш да кажеш на съдията: „Трябва да освободите клиентката ми, защото съм задник“. Някой друг трябва да те нарече задник. Естествена закономерност. Така че, въпросът принципно е…

Гърни го прекъсна.

— Чакай малко. Това семейство сигурно има купища пари. Как така тя се е озовала със служебен защитник?

— Има купища пари. Проблемът е, че са на името на Карл. Той е контролирал всичко. Това ни подсказва какъв е бил, нали? Кей е живяла като много богата дама — без всъщност да има и цент. Технически тя е беднячка. И е получила такъв адвокат, какъвто обикновено получават бедняците. Да не споменаваме орязания бюджет за служебни защитници. Така че, това е ситуацията. Тя се нуждае от нов адвокат. И аз разполагам с идеалния човек, който вече е наточил зъбите и се кани да ги забие. Умен, порочен, безпринципен шибаняк — винаги гладен. Тя трябва само да подпише някои документи, за да поеме официално случая.

Гърни се зачуди дали е разбрал правилно.

— Очакваш от мен да й пробутам идеята?

— Не, нищо подобно. Никакво пробутване не е нужно. Просто искам да си част от уравнението.

— Коя част?

— Суперуспешният детектив от големия град. Разплитащ умело убийства и престъпления. Мъжът, който преобърна случая „Добрия пастир“ с хастара навън и даде добър урок на всички копелета.

— Казваш, че искаш да играя ролята на лъскаво рекламно лице за теб и твоя „порочен и безпринципен шибаняк“?

— Той не е точно безпринципен, просто е… агресивен. Знае как да използва лактите си. И не, няма да бъдеш просто „рекламно лице“. Ще си играч, част от екипа. Част от причината, поради която Кей Спалтър ще ни наеме, за да разследваме отново случая, да организираме обжалването и да й спечелим оправдателна присъда.

Гърни поклати глава.

— Не разбирам. Ако не е имала пари за добър адвокат в началото, откъде идват парите сега?

— Имайки предвид доказателствата на обвинението, преди не е имало голям шанс Кей да спечели. А без да спечели, е нямало начин да плати по-значителна сума за адвокат.

— А сега…

— Сега ситуацията е различна. Ти, аз и Лекс Бинчър ще се постараем това да се случи. Повярвай ми, тя ще спечели и лошите момчета ще ни дишат прахта. А когато я отървем, тя ще получи доста парички като основна наследничка на Карл.

— Имаш предвид, че този Бинчър ще работи срещу несигурен хонорар по наказателно дело? Това не е ли полузаконно, или поне неморално?

— Не задълбавай. Няма клауза за евентуалност на хонорара в договора, който тя ще подпише. Предполагам, че може да се каже, че заплащането, което ще получи Лекс, ще зависи от успеха на обжалването, но в писмена форма няма нищо, от което това да личи. Ако обжалването се провали, технически Кей просто ще му дължи много пари. Но забрави за това. Проблемът си е на Лекс. А и обжалването ще успее!

Гърни се облегна назад и се загледа през прозореца към градинката с аспарагуси в далечния край на старото патио, оформено от син камък. Аспарагусите бяха израсли много по-високо от предишните две лета. Вероятно сред тях би могъл да застане дори висок мъж и пак да не бъде видян. Обикновено цветът им бе мек и синкавозелен, но сега, под неспокойното сиво небе, изглеждаха безцветни. Накланяха се на една страна, после на друга от поривите на идващия от различни посоки вятър.

Гърни премига, потърка грубо лицето си с ръце и се опита да се съсредоточи, за да разплете плетеницата, която му бе представена, и да стигне до същината й.

Така, както той виждаше нещата, искаха от него да даде старт на кариерата на Хардуик като частен детектив и да му помогне да си осигури първия голям клиент. Щеше да е отплата за услугите — къде законни, къде не, които Хардуик му беше правил в миналото и които му струваха кариерата в щатската полиция. Това бе ясно. Но имаше и доста други неща за обмисляне.

Една от отличителните черти на Хардуик беше неговата абсолютна независимост. Независимост от типа „да става каквото ще“, която бе следствие от факта, че той не беше обвързан с никого и с нищо, и не следваше никаква предварително определена цел. В момента обаче беше адски сигурно, че този човек е обвързан с новия си проект и с евентуалния му изход, и Гърни се колебаеше дали тази промяна е положителна. Какво ли щеше да е да се работи с Хардуик в подобно състояние — с цялата му нападателност и твърдост, но сега поставени в служба на манията за отмъщение?

Извърна очи от полюшващите се листа на аспарагусите и ги насочи към Хардуик.

— Е, какво означава това „част от екипа“, Джак? Какво точно ще искаш от мен, освен да изглеждам умно и да подрънквам медалите си?

— Каквото ти искаш. Виж, казвам ти — обвинението е прогнило от началото до края. Ако разследващият случая не свърши в „Атика“^[3] в края на процеса, аз ще… ще стана шибан веган, по дяволите! Гарантирам ти, че основните факти и обвинението няма да имат никаква връзка помежду си. Дори шибаната стенограма от делото е пълна с очевидни несъответствия. И, Дейви, момчето ми, независимо дали го признаваш или не, много добре знаеш, че никое ченге няма по-набито око от теб за подобни разминавания. Е, това е историята. Искам те в отбора. Ще го направиш ли за мен?

Ще го направиш ли за мен? Молбата отекна в главата на Гърни. Не можеше да каже „не“. Не и в момента. Пое си дълбоко дъх.

— Имаш ли стенограмите от процеса?

— Да.

— В теб ли са?

— В колата.

— Ще… ще ги погледна. Да видим какво ще излезе…

Хардуик се надигна от масата, сега нервността му приличаше повече на вълнение.

— Ще ти оставя и копие от официалното полицейско досие. Доста интересни нещица има в него. Може да ти е от полза.

— Как си го взел?

— Все още имам неколцина приятели тук-там.

Гърни се усмихна неловко.

— Не обещавам нищо, Джак.

— Добре. Няма проблем. Ще донеса документите от колата. Разгледай ги. Виж какво ще ти хрумне. — На път към вратата спря и се обърна назад. — Няма да съжаляваш, Дейви. В случая на Спалтър има всичко — ужас, омраза, бандити, политика, големи пари, големи лъжи и може би съвсем малко кръвосмешение. Ще се влюбиш в него!