Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (25)

Глава 24
Всички проблеми на света

Гърни влезе в кухнята и видя найлонова пазарска торба, пълна с ъгловати обекти, и бележка от Мадлин на бюфета.

Утре се очаква времето да е хубаво. Взех някои неща от железарията, за да започнем строежа на къщичката за кокошките. Става ли? Графикът ми днес се смени, така че се прибрах само за малко и сега се връщам отново на работа. Ще си дойда към седем. Не ме чакай и вечеряй. Има храна в хладилника.

Обичам те, М.

Погледна в торбата и видя метална рулетка, голямо руло жълто найлоново въже, две брезентови дърводелски престилки, жълт тефтер, два чифта работни ръкавици, два нивелира и няколко метални колчета за маркиране на ъглите.

Всеки път, когато Мадлин предприемаше конкретна стъпка към проект, изискващ и неговото участие, първата му реакция бе абсолютно отхвърляне. Но заради скорошния им разговор за неговото абсолютно фокусиране върху кръвта и хаоса — или може би заради интимността, която бяха споделили след спора, — сега се опита да погледне на кокошарника по-позитивно.

Може би един душ щеше да го вкара в подходящото настроение.

Половин час по-късно се върна в кухнята — освежен, гладен и много по-благоразположен към нетърпението на Мадлин да започне строежа на кокошарника. Всъщност се чувстваше достатъчно възстановен, за да предприеме първата стъпка.

Взе нещата от железарията и чука от килера и отиде в двора. Огледа мястото, където Мадлин бе посочила, че иска да бъде издигната къщичката и да бъде поставена оградата — между аспарагусите и голямото ябълково дърво; там Хорас и малкият му харем от кокошки щяха да се виждат от масата за закуска. Хорас щеше да си кукурига щастливо и да маркира територията си.

Гърни отиде в аспарагусовата градинка — повдигната леха, затворена от всички страни с десетсантиметрова оградка, и постави покупките на Мадлин на тревата до нея. Извади жълтия тефтер и молива и начерта лехата, двора и ябълковото дърво.

После нарисува приблизителните размери на кокошарника и оградата. Докато вадеше рулетката, за да измери по-точно разстоянията, чу телефонът в къщата да звъни. Остави тефтера и молива в двора и влезе вътре, в кабинета. Беше Хардуик.

— И кой е този шибан дребосък?

— Добър въпрос. Мога да ти кажа само, че той — казаха ми, че е той — е бил в комплекса за възрастни на Мери Спалтър в деня, когато тя е умряла, и в апартамента в Лонг Фолс, пет дни преди Карл Спалтър да бъде прострелян, и отново се е появил там в деня, когато са го простреляли.

— Дали Клемпър е трябвало да го знае?

— Еставио Болоко твърди, че му е казал, че го е видял и в двата случая. На Клемпър би трябвало да му светне червена лампичка от тази информация — или поне да го накара да се замисли за времето на смъртта на майката.

— Нямаме свидетел на този разговор между Болоко и Клемпър, нали?

— Не — освен ако Фреди, свидетелят от процеса, не е бил там. Но, както ти казах и преди, той е изчезнал.

Хардуик изпуфтя шумно.

— Без потвърждение този предполагаем разговор между Клемпър и Болоко е безполезен.

— Разпознаването на човека от охранителните записи в „Емерлинг Оукс“ от Болоко свързва смъртта на майката и на сина. Това със сигурност не е безполезно.

— Но само по себе си не доказва полицейска небрежност, а това го прави безполезно за нуждите на обжалването, което е нашата единствена цел, както не спирам да ти повтарям, а ти явно си глух за думите ми.

— А ти си глух за…

— Знам — глух съм за справедливостта, глух съм за вината и невинността. Това ли искаш да ми кажеш?

— Добре, Джак. Трябва да вървя. Ще продължа да те информирам за всички други безполезни неща, които открия. — Нямаше отговор. — Между другото, ще е интересно да провериш останалите хора, които са свидетелствали срещу Кей на процеса. Чудно ми е колко от тях все още могат да бъдат намерени.

Хардуик не каза нищо.

Гърни затвори телефона.

Погледна часовника и видя, че наближава шест, което му напомни, че е гладен. Отиде в кухнята и си направи омлет със сирене.

Яденето го успокои. Заличи голяма част от напрежението, породено от сблъсъка между него и Хардуик заради различния им подход към случая. Гърни бе заявил от самото начало, че щом търсят помощта му, ще я даде — но при определени условия. Този елемент от уговорката нямаше да се промени. По всичко личеше, че недоволството на Хардуик също щеше да остане непроменено.

Докато стоеше до мивката и миеше тигана, очите му натежаха и мисълта за едно бързо дремване му се стори много примамлива. Щеше просто да полегне за десетина минути, за да се възстанови, както правеше, когато поемаше двойни смени в дните в нюйоркската полиция. Подсуши ръцете си, отиде в спалнята, остави телефона на нощната масичка, събу обувките си, просна се на леглото и затвори очи.

Пробуди го звънът на телефона.

Веднага почувства, че дрямката му се е проточила много над предвидените десет минути. Всъщност часовникът до леглото показваше 19,32. Беше спал повече от час.

На екрана беше изписано „Кайл Гърни“.

— Ало!

— Здрасти, татко! Звучиш сънено. Не те събуждам, нали?

— Няма проблем. Как си? Какво става?

— Вкъщи съм си и гледам онова предаване за специални криминални случаи, „Криминален конфликт“. Интервюират един адвокат, който не спира да споменава името ти.

— Какво? Какъв адвокат?

— Някакъв тип на име Бинчър. Рекс, Лекс, нещо такова.

— По телевизията?

— По твоя любим канал РАМ ТВ. Излъчват го и на сайта си.

Гърни се намръщи. Дори да не бе имал онези ужасни проблеми с РАМ ТВ по време на разследването на „Добрия пастир“, мисълта, че някой говори за него по най-скапаната и най-боклучава кабеларка в историята на новините, пак би била отблъскваща. А и какво бе намислил този Бинчър всъщност?

— Още ли върви това интервю?

— Да, излъчват го в момента. Мой приятел го гледал случайно и чул да споменават името Гърни. Звънна ми и аз превключих. Отиди на техния сайт и кликни на „Предаване на живо“.

Гърни стана от леглото, бързо отиде в кабинета си и последва указанията на Кайл, като същевременно разсъждаваше за играта, която играеше Бинчър, и си припомняше преживяванията, които бе имал със зловещия програмен директор на телевизията само преди няколко месеца.

На третия опит успя да уцели предаването. На екрана се виждаха двама мъже, които седяха на ъгловати столове един срещу друг от двете страни на ниска масичка, на която имаше кана с вода и две чаши. В основата на екрана с бели букви върху червена лента бе изписано КРИМИНАЛЕН КОНФЛИКТ. Под тях в синя лента минаваше безкрайна поредица от предизвикващи паника новини за всяко безредие, бедствие и конфликт в света: терористична ядрена заплаха, опасност от отровена риба в морето, спор между знаменитости, включващ сблъсък с поршета.

С няколко листа в ръка и с много сериозния вид на всички телевизионни журналисти по света мъжът отляво се бе привел към мъжа отдясно. Гърни включи интервюто по средата на изречението му:

— … повдигане на сериозно обвинение срещу системата, Лекс, ако мога да използвам този термин.

Мъжът от другата страна на масата вече също се бе привел напред, но сега се приведе още повече. Усмихваше се, но изражението му приличаше по-скоро на неприятелско оголване на зъби. Гласът му беше остър, носов и силен.

— Брайън, през всичките си години като адвокат по наказателни дела никога не съм срещал по-забележителен пример за гнила полицейска работа. Абсолютно пренебрегване на справедливостта.

Брайън изглеждаше заинтересуван.

— Точно преди рекламите ти започна да изброяваш някои от проблемите, Лекс. Несъответствия на местопрестъплението, лъжесвидетелстване, липсващи доклади за разпити на свидетели…

— А сега можеш да добавиш и поне един липсващ свидетел. Току-що получих съобщение за това от член на моя разследващ екип. Плюс сексуална връзка с възможен заподозрян. Плюс гигантския пропуск да бъдат разгледани очевидните алтернативни сценарии за убийството — като опасните отношения на жертвата с организираната престъпност, конфликтите му с други членове на семейството, които биха имали много по-основателни мотиви да го убият, отколкото Кей Спалтър, или дори политическият елемент в покушението. Всъщност, Брайън, обмислям изискване на специално прокурорско разследване на това, което може да се окаже най-мащабното престъпно прикриване на корумпирано обвинение. За мен е невероятно, че възможността за намеса на организираната престъпност дори не е била разглеждана.

Журналистът доби изражение на ужасено смайване и размаха листовете в ръката си.

— Значи казваш, Лекс, че тази проблемна ситуация може да се окаже много по-голяма от това, което всички сме мислили?

— Меко казано, Брайън! Виждам как кариерите на някои важни хора изгарят и се превръщат в пепел! Всички от щатската полиция до кабинета на прокурора направо плачат да минат под ножа на закона! И аз не се боя да го използвам.

— Изглежда, че за кратко време сте успели да покриете доста сериозни и проблемни факти. Преди малко спомена, че сте наели прочутия детектив от нюйоркската полиция Дейв Гърни да работи с вас — същия детектив, който наскоро преобърна случая „Добрия пастир“ с главата надолу. Дейв Гърни ли е отговорен за новата информация?

— Ще го кажа така, Брайън. Ръководя силен екип. Поръчвам стрелбата и имам страхотни хора, които да стрелят. Гърни има най-високия резултат разкрити престъпления в историята на нюйоркската полиция. Той работи с идеалния партньор, Джак Хардуик — детектив, който бе принуден да напусне полицията, защото помогна на Гърни да разкрие истината за Добрия пастир. Нещата, които откриваме, са истински динамит — бомба след бомба. Нека ти кажа — с тяхна помощ смятам да изстрелям делото „Спалтър“ високо в небето.

— Лекс, току-що каза идеалното завършващо изречение. Време е да приключваме. Благодаря ти, че бе с нас тази вечер. Аз съм Брайън Борк от „Криминален конфликт“ — предаването, което ви осигурява място до ринга на най-експлозивните законови битки!

Зад Гърни се разнесе глас и го стресна.

— Какво гледаш?

Беше Мадлин, застанала на прага на кабинета.

— Изглеждаш мокра — каза той.

— Навън вали като из ведро. Не си ли забелязал?

— Бях потънал в това — той махна към компютъра.

Тя влезе в стаята и се намръщи към екрана.

— И какво каза за теб?

— Нищо хубаво.

— Звучеше като комплимент.

— Невинаги е добре да получаваш комплименти. Всичко зависи от източника, от който идват.

— Кой говореше?

— Агресивният адвокат, който Хардуик е уредил за Кей Спалтър.

— И какъв е проблемът?

— Не ми харесва да чувам името си като реклама по телевизията, особено от устата на его маниак, и то с този тон.

Мадлин изглеждаше притеснена.

— Смяташ ли, че с това интервю те е изложил на опасност?

Това, което си мислеше, но не каза на глас, за да не я разтревожи, бе, че играта винаги се променя значително и поема в опасна посока, когато убиецът разполага с твоето име, преди ти да си разбрал неговото. Сви рамене.

— Не обичам известността. Не ми харесва версиите по случая да се разтръбяват по медиите. Не обичам гигантските преувеличения. И особено не си падам по устати адвокати, който си правят реклама.

Имаше още нещо, което бе повод за реакцията му, но не го спомена: скритото чувство на вълнение. Въпреки че отрицателните му коментари бяха верни, трябваше да признае, пък дори и само на себе си, че едно такова самонасочващо се оръдие като Бинчър притежава силата да разтърси нещата и да предизвика реакция от заинтересуваните страни.

— Сигурен ли си, че само това те безпокои?

— Не е ли достатъчно?

Тя го изгледа продължително и притеснено. Погледът й казваше: Всъщност не отговори на въпроса ми.

 

 

Гърни бе решил да изчака до сутринта, преди да се обади на Хардуик по повод драматичната изява на Бинчър по телевизията.

В 8:30 на следващия ден реши да почака още малко — докато изпие кафето си. Мадлин вече беше в кухнята. Гърни си взе чашата и се настани срещу нея на масата. В мига, в който седна, стационарният телефон звънна. Той се надигна отново и отиде в кабинета, за да вдигне.

— Гърни на телефона. — Така се идентифицираше някога в полицията. Мислеше, че се е отървал от този навик, но явно не беше.

Пресипналият нисък, почти сънлив глас от другия край на линията не му бе познат.

— Здравейте, господин Гърни. Казвам се Адонис Ангелидис. — Млъкна, сякаш очакваше някаква реакция на разпознаване. Когато такава не последва, продължи. — Разбрах, че работите с човек на име Бинчър. Вярно ли е?

Сега вече привлече пълното внимание на Гърни, който си спомни какво му бе казала Кей Спалтър за мъжа, известен като Дони Ейнджъл.

— Защо питате?

— Защо питам ли? Заради това, което каза по телевизията. Бинчър спомена много въодушевено името ви. Знаете за това, нали?

— Да.

— Добре. Вие сте следовател, прав ли съм?

— Да.

— И сте прочут?

— Няма как да знам.

— Много забавно. „Няма как да знам.“ Харесва ми. Вие сте скромен човек.

— Какво искате, господин Ангелидис?

— Не искам нищо. Смятам, че мога да ви помогна с информация за нещата, които вие искате да знаете.

— Какви неща?

— Трябва да го обсъдим лично, очи в очи. Мога да ви спестя много проблеми.

— Какви проблеми?

— Всичките проблеми на света. И време. Мога да ви спестя време. Много време. Времето е ценно. Разполагаме с толкова, колкото ни е писано. Разбирате ли ме?

— Добре, господин Ангелидис. Трябва да знам за какво става дума?

— За какво ли? За вашия голям случай. Когато слушах онзи Бинчър по телевизията, си казах: „Това са пълни простотии, няма си и представа за какво говори“. Някои от глупостите, които каза, ще ви изгубят излишно времето, направо ще ви объркат. Така че искам да ви направя услуга, ще ви го кажа директно.

— Какво ще ми кажете директно?

— Кой уби Карл Спалтър. Искате да знаете, нали?