Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (4)

В събота сутринта Али позвъни на Лизи три пъти и трите пъти тя не й вдигна. Лизи усещаше, че телефонът вибрира в джоба й, но не го чуваше. Намираше се в Куинс и изпробваше качествата на „Глок“ и „Ругер“.

— Точно това обичам! — заяви агент Джоунс. Стоеше от другата страна на прозореца. — Когато две неща не съвпадат. Картината и момичето. — Той изучаваше Лизи. — Изцяло извън стандарта. Би трябвало да е модел на „Виктория Сикрет“… а стреля като Джели Брайс^[1]!

Този ден дългите крака на Лизи се набиваха в очи, голи и загорели. Беше с изрязани шорти и ботушки с десетсантиметрови токчета, удължаващи фигурата. Дългата й руса коса се спускаше по гърба й. Стоеше отпуснато, със защитни очила и заглушаващи наушници.

— Виж я, дори позата й е като на модел. Небрежна. С разкрачени крака. Отпуснати бедра. Всичко идва от бедрата.

Ноа само се усмихна. Не беше изненадан.

— Не е пропуснала нито веднъж. В живота си не съм виждал подобно нещо! За първи път ли хваща пистолет?

Ноа сви рамене. Не знаеше.

 

 

Лизи го беше срещнала преди месец. Запознаха се на снимачната площадка на първия й филм: първа роля след трийсет и шестото й прослушване.

Дадоха й ролята на помощник на Ноа и той я покани да излязат: три пъти на обяд и веднъж на вечеря. След което я покани да дойде с него, докато той тренира за ролята на Джон Едгар Хувър. Агентът от ФБР Алън Джоунс учеше и двамата актьори да стрелят.

Вярно е, че Лизи имаше една-единствена реплика в целия филм, но една реплика във филм с Ноа, дирижирана от Марти, известния режисьор, бе реплика, която тя бе щастлива да произнесе.

Агентката й Сибил я посъветва просто да слуша и да говори. Да говори и да слуша. Не бивало да изразява чувства и да се опитва да играе, напътстваше я Сибил. Лизи била идеална за роли, изискващи „ограничения“.

— Простичко, мила. Нека е просто.

Лизи разбра скритото послание: нямаше значение, ако й липсва талант. С нейния външен вид щеше да получава ангажименти, докато спазваше уговорката и след като си оправеше носа.

 

 

На полигона тя вдигна своя глок и изпъна ръка напред. Четири години йога я бяха подготвяли за този момент, плюс безкрайните игри на КГБ и ЦРУ, на стражари и апаши и уроците по стрелба с лък в събота сутрин на полигона във Фоксбъро.

Тя затаи дъх и когато издиша, застана напълно неподвижно и натисна спусъка.

— Отново в центъра! — извика Джоунс. Тя му напомняше на внучката му. — Какъв удар! Какво око!

Ноа се усмихна и избърса длани в джинсите си. Беше притеснен.

— Довечера ще се срещна с майка й за първи път. Какво да занеса?

— За майката ли? — попита Джоунс.

— Като дар за домакинята.

— Искаш да я впечатлиш? Тя ли ще готви? Майката?

— Вечеря.

За миг Джоунс се замисли върху думите му.

— Трябва да занесеш три неща: отлежало червено вино; цветя; шоколадови бонбони.

— Тъмни или млечни?

— Асорти. Вносни.

— Какви цветя? Рози?

— Не. Прекалено банално. Говори с цветар. Нещо подходящо за сезона.

Ноа кимна. Точно така щеше да постъпи.

 

 

Лизи спусна предпазителя. Вдигна очилата си, обърна се и им помаха.

Сами, служителят от полигона, се приближи към тях и подсвирна през зъби.

— Кой от вас, пичове, шпори кобилата?

— Моля? — възмутено попита Джоунс и се завъртя, за да погледне Сами.

— Тази кучка плаче да я оправят, или може би греша?

— Махай се от очите ми — разпореди се Джоунс и направи крачка към него.

Сами отстъпи с вдигнати ръце.

— Схванах, шефе. — После погледна повторно и разпозна Ноа. — Ха! Ето го прелюбодееца!

Ноа не потвърди подозренията му.

— „Побързай, жено! Няма време за губене!“ Нали така? Прав ли съм? Това е ваша реплика. „Побързай, жено! Няма време за губене!“ — извика Сами с комичен британски акцент, имитирайки Ноа. — Бяхте вие.

— Бях аз… играех роля. — Ноа учтиво се усмихна.

— Вие сте Ланселот?

— Не съвсем. Но участвам във филма.

— Напротив, вие сте. Яздите кон. Биете се със сабя. Вие сте рицар. Рицар ли сте? В истинския живот?

— Не. Актьор съм.

— Да не сте Брад Пит? Не, не, сетих се! Вие сте Марки Марк^[2]!

— Ъ-ъ, не.

— Да не би брат му?

— Не.

— Но съм прав. Известен сте, нали?

Намеси се Джоунс.

— Да, известен е, а сега си продължавай по пътя.

Сами охотно го послуша.

— Кучката ми ще се побърка!

 

 

Преди седмица, в „Балтазар“, Ноа се бе оплакал от разписанието и неудобствата на живота си като кинозвезда: петзвездни хотели, тризвездни ресторанти. От месеци не се бил прибирал вкъщи. Копнеел за собственото си легло и за домашната храна. Тъгувал за майка си.

Така казваше.

— Можеш да се порадваш на моята! — В една от почивките Лизи се обади на Али и я помоли да сготви вечеря за тях в нейната къща в Бруклин. Нищо специално. Али щеше да сготви за Ноа от супа до десерт и за първи път от много време той щеше да прекара една нормална вечер. Али е зряла, обясни Лизи. Вряла и кипяла. Али е точна. Ноа щеше да я хареса и тя — него. Лизи беше сигурна.

 

 

— Лизи — заговори Джоунс през почивката. — Познавам един, който ръководи служба за набиране на стрелци във Вирджиния…

— Агент Джоунс — усмихна се Лизи и свали защитните очила. — Аз съм актриса.

— Откъде знаете? На двайсет години. Може да сте, а може и да не сте.

— Поласкана съм. Благодаря. — Тя се запъти към вратата.

— Къде тръгна? — извика Ноа след нея.

— Да се обадя на майка ми! Звъни ми вече три пъти! — Лизи отвори вратата и понечи да излезе.

— А групата за освобождаване на заложници? Можеш да спасиш света!

— Стига да умеех да убивам, на което не съм способна — вдигна тя пръст, прескочи прага и се озова навън.

 

 

— Поканила си Теди? — Лизи се потеше под горещото ослепително слънце. — Теди? Мамо!

Али си беше вкъщи и изготвяше списък с продукти за ястията.

— Не съм ти личният готвач. Искам и аз да си организирам среща.

— Но Тед е толкова досаден! — изстена Лизи.

— Кое му е досадното?

Лизи завъртя очи.

— Все споменава университета в Пенсилвания. Частният колеж „Чоут“. Ноа е прекалено сдържан. Обича истинските неща. Разбираш ли какво имам предвид?

— Знам какво означава „истински неща“, да.

— Теди се фука. Все говори за материалното: последната си кола, къщата на Малдивите…

— Добре де. Съжалявам — отвърна Али, докато допълваше списъка за покупки в бакалията и този за задачите й през деня. — Редно беше първо да те попитам, но сега не мога да се отметна.

— Разбира се, че не можеш.

— Ще му се обадя и ще го помоля да се държи естествено. — Тя добави към списъка какао. — Какво ще кажеш за шоколадов кейк?

— И му кажи да не се подмазва. Ноа мрази преструвките.

— Виж — отговори Али и остави химикалката си, — Теди надали знае кой е Ноа.

— Теди със сигурност знае.

— Никога не съм чувала за този Ноа.

— Защото си изкопаемо, мамо.

— Не съм. Само защото не си падам по разни джаджи като теб и приятелите ти…

— Напротив, но благодаря. И съм ти признателна, че ще сготвиш. Той няма търпение да се запознае с теб. Всъщност умира от притеснение.

— Страхотно. — Али задраска сметаната от списъка. — Шоколадов кейк? Става ли?

Лизи се усмихна.

— Божествен е. А ти си най-добрата майка.

 

 

Лизи ненавиждаше Теди Маккой, приятеля на Али от „Джорджтаун“. След като се върна на полигона, се извини на Ноа.

— Гледал ли си „Талантливият мистър Рипли“? Любимият филм на най-добрата ми приятелка. Обожава го. Като икона.

— Не си го спомням добре — отвърна Ноа. — Защо?

Лизи продължи като навита с пружина:

— Най-близкият приятел на Дики Грийнфийлд е Фреди Майлс. Ролята изпълнява Филип Сеймур Хофман. Той е дебел, богат и лукав. Гостът на майка ми е негово копие. Ужасно съжалявам.

 

 

След час Джоунс напусна Бруклин, а Лизи и Ноа чакаха такси пред хотел „Сейнт Реджис“. Ноа търсеше номера на цветари в телефона си.

— Трябва да подремна. И да си взема дрехите от химическото… Какво да облека?

Лизи не отговори. Беше се върнала в мислите си към стрелковия полигон.

— Джоунс ми напомня на Майк от „В обувките на Сатаната“. Не прилича на агент от ФБР.

— Какво очакваше — Джеймс Бонд?

Тя се усмихна.

— Можех да бъда момичето на Джеймс Бонд.

— Разбира се — съгласи се Ноа, докато все още се взираше в телефона си. Лизи се приближи до него и го прегърна през врата. Ноа вдигна поглед, видя, че тя се кани да го целуне и завъртя глава, така че устните й докоснаха бузата му. Лизи се отдръпна. Той явно нямаше намерение да я целуне. Никога не я беше целувал. Тя се наведе към ухото му.

— Ноа — прошепна тя. — Смутен ли си?

— От какво? — глуповато попита той. Сведе отново поглед към телефона и продължи да търси.

Лизи се запита доколко ли е умен. Не беше сигурна, досега не бе имала възможност да го опознае, да го проучи, както постъпваше с новите си приятели.

— Чувствам, че ме привличаш и…

— Всички мъже ли те привличат?

— В никакъв случай. Само истинските мъже. Онези, които харесват момичета.

— Истинските мъже не харесват момичета. Истинските мъже харесват жени.

— Почакай, не истинските. Искам да кажа, хетеросексуалните. Ти… хетеро ли си?

Ноа вдигна поглед. Наведе се към ухото на Лизи.

— Снощи ме поканиха на един купон. Стояхме до пет сутринта и така и не легнах да спя.

Лизи беше заинтригувана. Колко странен човек.

— Уморен си, това ли ми казваш? Хетеросексуален си, но си уморен?

— Казвам, че ще се видим довечера. — Едно такси спря пред хотела. — Ето таксито ти.

— Прекрасно — отговори Лизи и тръгна към таксито. — Но обещай да не се засягаш! — Тя прикри разочарованието си. — От майка ми!

Ноа погледна към нея.

— Защо да се засягам?

— Нали ти обясних! — Пиколото й отвори вратата. — Не гледа нито филми, нито телевизия! Няма представа кой си!

Ноа се усмихна.

— Точно това е хубавото! Така е най-забавно!