Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (9)

— Рисков капитал — обясняваше Теди, докато дъвчеше парче шоколадов кейк.

— Отрано влязох във Втората мрежа… Този кейк със скорбяла ли е, Ал?

— Какво е това? — Джейк го изгледа хладно. — Втората мрежа или каквото и да е там?

Теди облиза устни.

— Всичко отвъд статистиката. Обществена мрежа. Туитър. Форскуеър. Кикстартър. Фейсбук. Ако не беше Фейсбук, нямаше да съм тук. Така срещнах Али.

Али се усмихна насила.

— Имала си профил във Фейсбук? — попита я Лизи, като загреба малини от купата. — Изумена съм.

— Миналата есен. За около месец.

— Щастливият ми месец — кимна Теди. — И седмицата, през която я открих. Не бях я виждал от последната ми година в колежа.

— Когато ме заряза.

— Не — заяви Тед. — Не, не.

— Последния път, когато те видях?

— Последния път, когато аз те видях… ти кърмеше. Бях на двайсет и една и глупав. Бях шокиран… и си тръгнах.

Лизи се засмя.

— Защо?

— Гърдите й бяха огромни и закриваха хоризонта… а ти… — Той посочи към Лизи. — Сучеше от тях. Бях… травматизиран.

— Ти хукна през глава — обади се Али. — На излизане се блъсна във вратата.

Теди посегна към виното.

— Не беше проява на смелост. Признавам. Но ти носех подарък.

— Бебешка купичка — съгласи се Али и кимна. — Мисля, че още я имам. Чисто сребро. И едно плюшено магаренце.

— Магаре ли? — възкликна Лизи. — Донесъл си ми магаре?

 

 

Али си бе направила профил във Фейсбук с една-единствена цел: да открие Джейк. Не да разговарят, нито нещо друго, просто да разбере какво е станало с него. Да види дали е жив и здрав.

Надяваше се да е така.

След четири седмици деветдесет и един потребители й бяха станали приятели, включително Ана — осемдесет и девет студенти, Миър и Тед. Теди я бе попитал дали е неомъжена, как е детето и иска ли Али да излязат на по питие. С него. Той щял да черпи.

След като не успя да открие Джейк, тя прие предложението на Тед и ликвидира профила си, или поне се опита. Не беше сигурна дали е успяла.

Все едно й беше.

„Аз съм като преследвач“, каза си тя разочаровано. Нямаше право да го търси. Дори й беше хрумнало да помоли Лизи да приложи уменията си: докато беше в гимназията, дъщеря й ровеше и сърфираше, понякога до сутринта, с помътнели очи и развълнувана от последния си пробив.

Но Лизи щеше да иска да знае цялата история, от игла до конец, а Али не бе готова да я сподели.

 

 

— Всички искаха майка ти в мрежата. Беше станала мишена. Известно ли ти е, Лизи?

— Е, получила си го е — отвърна сухо Лизи.

— Точно така.

— Знаеш ли, Ноа? — заговори Теди, сменяйки темата. — Като говорим за получаване. Събирам пари. За новия ми сайт. — Обърна се към Али. — Какво ще кажеш? За играчки например. С теб?

— Разбира се — отвърна Али и си взе вилицата. — Защо не?

— Сексиграчки ли имаш предвид? — Лизи пъхна в устата си една малина. — На масата?

— Точно така. — Той се обърна към Джейк. — Сайт за сексиграчки. Силиконовата долина няма и да го докосне.

Али се загледа в десерта. Стомахът й се сви на топка.

— Трудно се намират спонсори — продължи Теди. — Банките пасуват. Пей-Пол също. Но сексиграчки по целия свят… луксозни, хигиенични… доставяни дискретно? Истинска златна мина. Трябва да се възползваме.

Джейк поклати глава.

— Благодаря, но не се интересувам.

— От какво? От сексиграчки?

— Не съм решил къде да вложа парите си.

Тед остана глух за думите му.

— Кажи на твоите хора, че можем да го представим като средство за сексуален комфорт. Никакво насилие. Нищо мръсно. Сексуално благоденствие. Сексуално здраве. Разбира се, ще имаме камшици, изкуствени членове и лубриканти, белезници и пера…

— Някой ще иска ли кафе? — Али се надигна и тръгна към шкафовете.

— Обсъждайте го друг път — посъветва ги Лизи. — Можете да си размените номерата на телефоните.

— Безкофеиново или обикновено? — Али взе чаши от рафта.

— Обикновено, моля — отвърна Лизи. — Ноа? Или Джейк? Искам да те наричам Джейк. — Тя се засмя и го загледа. — Все още не мога да повярвам, че познаваш майка ми.

— Каква беше Али? В „Браун“? — попита Теди и си отряза още едно парче кейк. — Беше ли добра, или беше гадна?

Али спря да налива кафето.

— Не си длъжен да отговаряш.

— Нямам против — отвърна Джейк и остави вилицата си. Вдигна салфетката и си избърса устата. — Но какво искаш? Купонджийски отговор или истината?

Застанала до плота, Али замръзна. Истинският отговор? Какъв беше?

Лизи грейна.

— Истината! Истината!

— Вижте какво — започна Джейк и лукаво се усмихна. — Понякога ти преподава учител, който оставя неизличима следа. Понякога… не често… имаш професор, който никога няма да забравиш, и такъв преподавател за мен е твоята майка.

Лизи се усмихна и погледна Али.

— Давай, мамо! За доктор Хюз! — Тя вдигна чаша, Джейк я последва, а след това и Теди. — Правилно, браво.

Али се раздвижи, камък й падна от сърцето.

— Благодаря — каза тя и поднесе чашите с кафе. — Само защото му подписах книжката, когато не заслужаваше.

— Не е за това — възрази Джейк.

— Добре. Допийте си чашите, а аз ще разтребя. — Тя се завъртя и се върна при мивката.

— Ще ти помогна. — Джейк се изправи и събра чашите от вино. Първо тази на Лизи.

— Джейк, моля те — запротестира Али. — Ти си гост.

— Искам да помогна.

 

 

Лизи и Теди останаха на масата.

— Искам още едно… ако никой няма нещо против. — Той си отряза трето парче кейк, после облиза ножа и го върна на подноса.

Лизи го наблюдаваше през масата.

— Остави слюнката си по него.

Теди застина и я погледна.

— Поне ям. — Той бръкна в джоба си, извади кърпичка и си издуха носа. — А ти ставаш кожа и кости. Не ставай прекалено кльощава.

— То е заради работата.

Той се усмихна.

— Работа ли? В „Дел Фриско“, нали? Между другото, там предлагат великолепен стек. Каква си? Касиерка? Сервитьорка? Това имаш предвид като работа, нали? — Той се духаше ли, духаше, докато Лизи го наблюдаваше. — Извини ме. Съжалявам. Знам, че… редно е да се извиня… Проклета настинка. През август. Ненормална работа. — Той сгъна кърпичката си на две, сви я на топка и я остави до чинията си.

 

 

Зад тях Али и Джейк разговаряха за дреболии. Пристъпваха напред-назад, от мивката до хладилника и до кошчето за смет и после обратно към миялната машина.

Тихо и безшумно миеха чиниите и обсъждаха успеха на Джейк: какво е да си актьор; как е станал такъв; щастлив ли е.

Запалил се по актьорството, разказваше той, в Ел Ей.

— Понякога си господар на живота си — каза Джейк. — Друг път животът налага своето.

С брат му заминали на запад, в Бевърли Хилс. Палисадите. Богатите. Работели като момчета за всичко.

— Веднъж монтирахме телевизор, кукленска къща и високо легло за един режисьор — обясни Джейк. — Търсеше човек за ролята на Ланселот. Нали знаеш, рицаря.

Али кимна. Естествено, че знаеше за Ланселот, крал Артур и Кръглата маса.

— Поканиха ме. Прочетох репликите. Прослушаха ме и — готово. И така започнах.

Тя се усмихна.

— Вълнуващо. Сигурно е забавно. — Точна като часовник, тя му подаваше чиния след чиния и Джейк ги редеше в миялната машина.

— Повечето време минава в чакане — продължи Джейк. — Мотаене, ходене по купони. Твърде много купони.

После я попита за нейната работа. Защо е заменила „Браун“ с колежа в Бруклин.

— Нямах постоянна длъжност — обясни Али. — Кандидатствах в близо петдесет учебни заведения и получи предложение за тук, близо до дома. — Изведнъж миналото я връхлетя. Очите й се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да потекат. — Четири години, откакто се върнахме. Това е. Къщата, в която съм израснала.

— Моите съболезнования — каза нежно Джейк. — За майка ти. Лизи ми каза.

Али кимна.

— Беше… бяхме… тук с нея. Когато се разболя. И до края. Беше правилно. Сега съм си взела една свободна година. Няма да преподавам. От септември. За първи път. — Отчаяно се нуждаеше от това: да си почине и да добие нов поглед към живота.

Джейк кимна.

— Убеден съм, че я заслужаваш.

Али се усмихна.

— Чувствам, че е така. Първата почивка от двайсет години.

— Повече платени ваканции и по-малко отпуски по болест. Най-вече за жените. Прав ли съм? — попита Джейк.

Али се обърна и се вгледа в него. През май беше чела статия в „Ел“, споменаваща същото. Почти дума по дума.

— Съгласна съм — отговори тя.

* * *

На масата Лизи се облегна и сниши глас.

— Кой ще ти прибира салфетката? — Мислеше за апетита на Тед и за неговата хигиена.

Тед вдигна поглед и облиза устни.

— Моля?

— Кой ще прибере мръсната ти кърпичка? Може би трябва да я изхвърлиш сам.

От половин година Лизи се опитваше да изрови някоя кирлива риза на Тед. Положи всички усилия да проникне в сметките му, телефона и базата му данни. Помъчи се да разбие компютърната му мрежа вкъщи. Удари на камък. Беше непробиваем. Абсолютно защитен.

— Разбира се — отвърна той. — Но майка ти обича да…

— Не — прекъсна го Лизи. Беше пийнала. — Не майка ми. Голямо момче си. Можеш да си почистиш. Майка ми е толкова… уязвима тези дни. Няма… не искаш да я разболееш, нали?

Тед не отговори.

Лизи бе прегледала документите му за недвижима собственост, завещанието, регистрациите и акциите му. Не откри нищо.

— Тя не иска бацилите ти — продължи тя. — Никой не иска бацилите ти.

Тед остави вилицата си. Взе използваната кърпичка, облегна се и я пъхна в джоба на панталоните си.

— Когато си права, права си.

Лизи кимна.

— Не бива да разнасяме зарази. — Те се гледаха многозначително.

— Права си — съгласи се той. — Абсолютно права.