Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (37)

Уедър седеше на масата в кухнята на Али. Беше качила крака върху един стол и ядеше кисело мляко. Беше си го взела самичка от хладилника на домакинята.

— Госпожо Хюз? Какви са тези кутии? До входната врата?

Джейк погледна Али. Той стоеше пред мивката и миеше чинии.

Али бъркаше тесто за кейк, потънала в мисли, и се взираше в една снимка на перваза на прозореца.

Клер и Лизи в сребърна рамка. Лизи, на четири, с розова рокличка с яка като на Питър Пан, стиснала кошница с яйца, и Клер, така хубава за нейните петдесет години, преди ракът на белите дробове да я съсипе. Великденски уикенд на детската площадка в Пиърпонт. Вледеняващо студена събота, спомни си Али. Лизи се усмихваше, въпреки че трепереше.

До нея стоеше друга снимка в сребърна рамка: Лизи духа свещичките на рождения си ден. Зад нея, на бюфета, стоеше училищната й диорама.

Сърцето ти се топи, помисли Али, като гледаш снимките от уикенд преди десет години.

Приятелите ти се местят. Любовниците те напускат. Детето расте. Майка ти умира. Но сърцето продължава да бие.

— О, не — гласно промълви сама на себе си. — Какви ги върша?

Откъм мивката Джейк се обърна.

— Какво да правя? — Тя погледна първо Джейк, а после Уедър. — Не мога да я опазя от… — Взря се в тавана, лицето й се изкриви, очите й се напълниха със сълзи. — Трябва да я оставя… трябва да се оттегля от живота й.

Няколко секунди никой не отговори, после Уедър кимна.

— Обзалагам се, че майка ви е чувствала същото. Когато сте били на двайсет. Като че ли са ви нокаутирали?

Джейк и Али погледнаха Уедър. Али завъртя очи.

— Уедър, върви си вкъщи. Обичам те и съм ти благодарна, но сега не си ми нужна. Точно сега.

— Добре, госпожо Хюз. Кажете как наистина се чувствате.

— Така. И, моля те, наричай ме Али или майко на Лизи, както едно време. Госпожа Хюз беше майка ми, а аз не съм… като нея.

Уедър остави киселото мляко и лъжицата и слезе от масата.

— Лъжицата — в умивалника — напомни й Али.

Уедър взе лъжицата и я подаде на Джейк.

— Довиждане, Ноа Бийн.

— До скоро, Уедър.

— Довиждане, майко на Лизи — сбогува се Уедър и излезе.

След като си тръгна, Али преброи до двайсет, преди да погледне Джейк. Изчака още малко, събра кураж и призна:

— Обичам те.

Джейк се усмихна, мълчаливо показвайки, че знае, но никой от двамата не помръдна.

Влюбих се в теб. През онзи уикенд. — Тя замълча. — Но се случи толкова бързо, а на моите години, с моята работа… — Гласът й се прекърши. — Съжалявам. Не исках да те отпращам.

Главата на Джейк клюмна в комично облекчение.

Най-после! — отвърна той. — Чакам да го чуя десет години!

Десет години. Всичкото това време.

Али се приближи до него. Загледа се в обувките му. И двамата чакаха. След това тя погледна нагоре, а Джейк надолу, и се целунаха.

Сладко и нежно, и изненадващо почнато, сякаш никога не са се разделяли.

В прегръдките на Джейк Али се пренесе десетилетие назад към онзи уикенд през май, към Мистик, Кейп, към студентския комплекс и Провидънс и старата къща.

Недоволството на Клер, цялото й разочарование си бе отишло заедно с нея. Непрестанните обаждания, нравоученията и страховете и бяха погребани и изчезнали и Али за първи път почувства облекчение, там, в прегръдките на Джейк.

— Тя си е вкъщи! — провикна се Уедър, прекъсвайки момента. Али и Джейк се откъснаха един от друг, когато тя отново се появи на прага. — Вие се целувахте!

— Тя си е у дома? — попита Али.

— Али и Джейк! Забили са се! Целунат се…

— Уедър, престани! От къщи ли се обади?

— Обади се! Добре е! Върнала се е! Не са я арестували. Жива и здрава е и идва да ти го съобщи! Слава богу!

— Обадила се е първо на теб? — Али направи разочарована гримаса.

— Правилно — кимна Уедър. Обърна се и подхвърли през рамо: — Продължавайте оттам, моля, докъдето бяхте стигнали. — И изчезна.

Али не помръдна. Гледаше Джейк.

— Искаш ли да идеш при нея? — попита той.

— Не. Вече е пораснала. Ще се обади, когато е готова. Тя въздъхна с облекчение.

Джейк погледна часовника на стената.

— Знаеш ли… тихо промълви той. — Знаеш ли, Али, заминавам довечера. Трябва да ида да си събера багажа и…

— Какво? — Лицето й помръкна. — Какво?

— Опитвах се да ти кажа… цяла седмица. Полетът ми е в девет.

— Къде отиваш?

Той се замисли.

— Къде ли не.

— Кога ще се върнеш?

— Не по-рано от декември.

— Декември?

Той кимна.

— Заминавам на екскурзия.

— Моля те, остани още. Можеш ли? Този уикенд?

— Навярно мога. Може би до събота. Трябва да се обадя по телефона.

Али се обнадежди.

— Моля те, обади се.

 

 

По някакъв странен начин сегашната къща напомняше на Али за дома й в Провидънс: за високите тавани, корнизите, малките пръснати стаи, разнищените по краищата килими и избелелите тапети, които се лющеха.

Тя спря на стълбите и се загледа в кутиите, струпани на пода, всичките от Джейк.

Застанал зад нея, той се долепи до гърба й. Целуна я по врата и обви ръце около нея. Али въздъхна. Постави дланта му на корема си и силно се притисна в него.

Точно както Уедър бе препоръчала. Да продължат оттам, докъдето бяха стигнали.

Изкачи се на едно стъпало над него и се обърна. Устните им, сега на едно ниво, се сляха. Тя го прегърна през врата. Целуваха се безкрайно. Джейк я обгърна. Ръцете му се мушнаха под ризата й и се плъзнаха по гърба й.

— Джейк — прошепна тя, когато устните му докоснаха шията й. — Може ли само да кажа…

— Че не си правила секс от години?

— От години.

— Възмутително. Но си имала…

— Да. Но никога… — Джейк се отдръпна и я погледна. Али въздъхна. — Не съм се… любила истински… всъщност откакто…

— Побързай, жено! Няма време за губене! — Джейк тичешком я заобиколи и хукна нагоре по стълбите. Провикна се отново с перфектен британски акцент: — Няма време за губене!

 

 

Али влезе няколко крачки след него. Джейк стоеше и се взираше в картата. Картата на света от къщата в Провидънс. Сега на мястото на топлийките имаше дупчици. Беше ги извадила и така и не забоде нови. Той се обърна и тръгна към нея.

— Почакай — спря го тя и се запъти към гардероба. — Искам да ти покажа нещо. — Върна се, като държеше тениската му с „Ред Сокс“. — Помниш ли я?

Джейк се усмихна.

— Чудех се какво ли е станало с нея.

— Запазих я — отвърна тя. — Тази година спечелиха.

— Знам. Бях там. На трибуните.

Очите на Али се насълзиха.

— Бях толкова щастлива заради теб…

Джейк се приближи, взе фланелката и я разстла на бюрото. След това се обърна, обхвана с длани лицето й, погледна я в очите и страстно я целуна. Отдръпна се и каза:

— Трябва да те имам. Нямам предвид секса… Готова ли си? Да поемеш по този път? — Почти я молеше.

— Да! — отговори тя.

Джейк въздъхна с облекчение, после викна:

— Горе ръцете! — Имитираше агента от ФБР.

— Велики боже! — засмя се Али и вдигна ръце.

— Горе! Дръж ги над главата си! — Джек светкавично издърпа ризата й над главата. Хвърли я настрани. — Не мърдай! — Смъкна презрамките на сутиена й, после свали и самия него, хвана гърдите й, повдигна ги и впи жадно устни в тях — ту в едната, ту в другата, — изстрелвайки я в небесата.

Светът изчезна. Останаха само те двамата — бутаха се, блъскаха се, мачкаха се и се притискаха обзети от отчаяното желание да се намерят, да се слеят един с друг.

— Струва ми се, че допуснахте грешка — задъхано промълви тя. — Имам пистолет!

— Затваряй си устата! — Устните на Джейк се впиха в шията й, а Али зарови пръсти в косата му, сграбчи я и я задърпа лекичко, спомняйки си колко много го възбуждаше това. Той я подхвана през бедрото, вдигна крака й и го усука около кръста си.

Те се целуваха и целуваха… Джейк мушна ръце в панталонките й и стисна дупето й, пръстите му шареха по него, търсейки начин да проникнат в нея.

— Лягай долу!

Той я отнесе до леглото, метна я на него и се хвърли върху нея с цялата си тежест, като запечата устата й с дълбока целувка.

Тя вкусваше дъха му, езика му, зъбите му. Поотдръпна се и се залюбува на очертанията и формите му.

Джейк се надигна. В мълчалив синхрон двамата започнаха да се събличат. Той светкавично разкопча джинсите си и ги свали. Али смъкна панталоните и бикините си под коленете и ги изрита.

След миг той бе върху нея, готов да проникне, и Али изпита насладата да усети натиска на бедрата му между своите, да поеме плътта му в себе си. Отново почувства онова отчаяно желание да бъде с него вечно, в леглото или другаде. Да го задържи завинаги и никога да не го пуска да си отиде.

 

 

— Мамо! — долетя вик откъм фоайето.

Али скочи, като едва не събори Джейк от леглото.

— Мамо! Вкъщи ли си!

— Тук съм — провикна се Али. — Веднага слизам!

 

 

Лизи си беше отключила сама. Беше си взела резервните ключове от портиера. Тя остави куфара си до стената под стълбите. Перуката беше изчезнала. Лицето й бе измито. Беше с обувки с ниски токове и с бяла памучна лятна рокля. Беше вързала косата си на опашка.

— Какви са тези кутии?

Не получи отговор.

Разгледа етикетите: „Барни“, „Диор“, „Луи Вютон“.

— Някой е ходил на пазар — промърмори си тя и влезе в кухнята да потърси нещо за хапване. Беше надушила, че нещо се пече.

 

 

На горния етаж Али ровеше в гардероба и вадеше разни дрехи.

— Личи ли си, Джейк? Как изглеждам? Личи ли, че съм се целувала?

— Изглеждаш страхотно — отговори Джейк, като я огледа.

— Нямах това предвид — прошепна Али. — Ще я задържа в кухнята. Измъкни се през вратата и ще се видим по-късно. В хотела.

— Моля? — възнегодува Джейк.

Тя пропълзя през кревата.

— Ще останеш в Ню Йорк за уикенда, нали? Моля те? — И бързо го целуна.

— Но ти току-що ме помоли да си отложа полета…

— Да, и това е чудесно. Безкрайно искам да го направиш, но тя не бива да знае, че сме горе и правим това.

Джейк бавно примигна.

— Защо не?

— Така! — Тя слезе от леглото, закопча си панталоните и натъпка блузата в тях. — Защото съм й майка.

— Али?

— Какво?

— Лизи е наясно, че си правила секс. Знае, че не я е донесъл щъркелът.

Али завъртя очи.

— Измъкни се тайно. Моля те, Джейк.

— Да се измъквам? Отново? — Той не помръдна.

— Не мога да ги обяснявам точно в този момент.

— Защо не й кажеш… че се обичаме?

— Знае, че не сме се виждали десет години. — Али тръгна към коридора, на вратата спря и се обърна. Помоли го тихо:

— Съжалявам, не знам как да се справя.

— Очевидно.

Тя кимна.

— Благодаря ти. За търпението.

 

 

В кухнята Лизи правеше чай.

— Искаш ли чай? Тъкмо го правя. — Тя пусна котлона под чайника.

Али застана на вратата, видимо облекчена. Съжалявам, че те чаках пред квартирата ти.

— Кейк ли правиш?

— Съжалявам за обажданията.

— Кейк ли печеш?

— Извинявай, че те дебнех.

— Кейк със зехтин?

— Да! Пека!

— За мен?

Щях да ти го нося в ареста — отговори Али. — Искаш ли да поговорим? Ако не, не се сърдя. Това си е твоят живот.

— Да, разбира се, че искам да поговорим. — Лизи извади чаши от шкафа.

— Ако наистина искаш, чудесно. Ако не — както решиш. Няма да те притискам.

— Казах, че ще го направя — засмя се Лизи. — Защо Се правиш на толкова смирена? Плашиш ме до смърт.

— Изобщо не съм смирена.

— Какъв чай искаш?

— Бяхме се разбрали. Трябваше да отговориш на обаждането ми.

— Знам — отвърна гузно Лизи. — Знам и съжалявам. Откраднаха ми телефона, а и не исках да объркаш плановете ми. Какъв чай искаш?

— Аха, плановете. Уедър ми каза. Да се събличаш за пари, за да си купиш нов нос? Тези планове ли?

— Не. — Лизи не откъсваше поглед от нея. — Онова на врата ти смучка ли е?

— Моля? — смути се Али. Покри шия с ръце. — Н-не. Много е горещо тук… Махам се.

— Бягаш — каза подозрително Лизи.

— Какво си се втренчила в мен?

— Изглеждаш… сякаш току-що си правила секс.

— Кой? Аз?

— Както и да е. Забрави. Може ли да седнеш и да ме оставиш да ти обясня?

— Не си длъжна.

— Искам.

— Добре, но няма да сядам. Държа да знаеш, че нищо не може да отнеме обичта ми към теб.

Лизи завъртя очи.

— Благодаря. Това е чудесно. Какъв чай искаш? Мразя да не слушаш какво те питам.

— Добре, де. „Ърл Грей“.

Чайникът запя. Лизи го грабна и изключи газта. Посегна към пакетчетата с чай.

Али не помръдна.

— Само ти напомням, че те обичам, скъпа. С порно или не. Може да не одобрявам, но ти си зрял човек.

— Не се чувствам зряла точно сега. — Лизи наля горещата вода в чашите и добави пакетчетата с чай. После заразказва.

 

 

В сряда вечерта Лизи бе използвала телефона на Уедър, за да се обади на агент Джоунс. Уговориха се да се срещнат в десет в „При Джон“ на „Блийкър“.

На масата се мъдреше мазна пица с прегоряла коричка. Едно парче липсваше.

— Заповядай — подкани я Джоунс, докато и се усмихна, щастлив да я види.

— Не бива да ям млечни продукти. Не трябва да ям глутен, месо или домати. Не мога да ям нищо от това блюдо. — Лизи се втренчи за момент, после отклони поглед и тежко въздъхна. — Нали знаеш онези ваши постери „Търси се“?

Джоунс кимна и отпусна колана си.

— На вашия уебсайт прочетох за възнагражденията, които ФБР дава на информаторите си.

— Да. — Капка мазнина се стече по брадичката му. Той взе салфетка и се избърса.

Лизи си пое дъх.

— Въпросът ми е: ако няма постер, но някой като мен ви даде информация, водеща до арест — сериозен арест, — ще получи ли пари?

— За информацията ли?

— Или първо трябва да има обявено издирване? Джоунс се усмихна и преглътна. Остави парчето пица и се облегна назад. Взе салфетката и отново си избърса устата.

— Не, не става така, скъпа. Парите се дават просто така. Има си ред. — Той се обърна и помаха на сервитьора.

— Какъв ред?

— Нещо за пиене? — До Лизи незабелязано бе изникнал сервитьорът.

Лизи хвърли за момент поглед към пицата. От сиренето се издигаше пара и замъгляваше прозореца.

— Кафе, моля — поръча тя с въздишка.

Джоунс отново нападна пицата. Грабна парчето с две ръце и го поднесе към устата си.

— Ако издирвам престъпник и искам да предложа пари за сведения, трябва да пиша докладна записка и да я изпратя по каналния ред нагоре по веригата. Момчетата над мен трябва да я парафират. После отива в Американската статистическа асоциация, Управлението по сигурността, Катедрата по административни науки и при специалния агент, работещ по депото, в моя офис. Те трябва да я одобрят. Чак тогава правя постер за издирване. — Най-после отхапа от пицата.

Докато той дъвчеше, Лизи се замисли.

— По дяволите — изруга тя и се наведе напред. Опря лакти на масата и прокара пръсти през косата си.

— Защо? За нещо голямо ли става дума?

— И още как. Повече от голямо.

— Откъде знаеш? — Джоунс остави парчето си и премести пицата в края на масата.

— Знам — отговори Лизи, докато келнерът й сервираше кафето. Тя се наведе да го помирише. Нямаше нищо по-хубаво от чаша ароматно кафе в дъждовна нюйоркска нощ. Ако не броим пицата. Лизи подаде на сервитьора напълно заслужения бакшиш.

Джоунс се наклони към нея и сниши глас.

— Разбери, Лизи, сведенията идват от обществото. Да кажем, намираш се в Канкун. Виждаш нещо. Казваш ми. Това са сведения.

— Знам.

— Информаторът е друго нещо.

— Информаторът е вътрешен човек, като в „Родина“^[1] — кимна тя. — В първия сезон проститутката от Айова се срещаше със саудитеца. Онази с огърлицата.

— Онази, по която стреляха — добави Джоунс. — Стремяха и я убиха. Опасна работа е.

Лизи извърна поглед.

— Понякога плащат на информатора с друг път само веднъж — продължи той.

— Това е. Искам да бъда информатор само веднъж.

— Само че това тепърва трябва да тръгне по веригата. Засега само си бъбрим, сладурче.

— Колко време ще трябва? Да се придвижи по веригата? И колко време трябва, за да получиш съдебно разпореждане?

— Мога да се обадя на съдията за заповед до един час. Лизи зарея поглед през прозореца. После отново погледна Джоунс.

— Осемнайсет хиляди. Толкова са ми нужни. Джоунс мълчаливо гледаше Лизи.

— Не мога да ти обещая и няма как да ме принудиш. С какво разполагаш?

Лизи си пое дъх и погледна пицата.

— По дяволите! Дай ми едно парче. — Тя се пресегна и пое горещия капещ триъгълник, покрит с кръгчета червени чушки. Отхапа малко, задъвка и започна да изброява: — Укриване на данъци, сводничество и фалшификаторство. Принудително задържане, секстърговия с малолетни. Притежание, производство и разпространение на детска порнография и престъпления спрямо деца по интернет. — Тя преглътна. — Никой не може да живее без пица!

Джоунс се наведе напред. Свирна през зъби.

— С това разполагам. — Тя отхапа наново и продължи с пълна уста: — Но не става въпрос замазки деца. Едно-две момичета, наближаващи пълнолетие, и една украинка, която иска да си замине вкъщи, но не може, докато не изплати дълга си.

Джоунс я огледа преценяващо. Това момиче си го биваше. Глождеше го същото странно чувство, което бе усещал на няколко пъти, когато попадаше на големи случаи, последвани от още по-големи присъди. Той извади телефона си и набра офиса.

 

 

Два дни след полицейската акция бе закарал Лизи до квартирата й. Тя взе ключовете си от портиера и изтича в апартамента. Приготви си куфара — ваканционния куфар, и повика такси, за да иде при майка си, където щеше да се чувства в безопасност.

Никога не й се беше случвало подобно нещо.

Не беше Нанси Дру или героиня от филм на Марти.

Това беше истинско.

Пищящата беше истинска. Саша беше истинска. Джош, Фишман и Тед бяха истински, а тя бе уплашена до смърт.

 

 

Али беше поразена. Успя да каже само:

— Ти на подбив ли ме вземаш?

— Не — отговори Лизи, втренчена в парата, издигаща се от чая.

— Лизи! Аз мислех, че…

— Теди финансираше това. Той ме изпрати. Мислех, че знаеш.

— Уедър ми каза — промълви Али.

Взряха се продължително една в друга. После Лизи отклони очи към чая върху кухненския плот.

— Това не е всичко. Джоунс ми каза, че те работели по случая отдавна. От месеци следели Фишман… Той бил забъркан в голяма афера. Много голяма. Искали да го използват за примамка.

— Какво означава това?

— Да пипнат големите риби, които стоят зад него.

Лизи погледна Али и преглътна мъчително.

— Страх ме е, мамо. Умирам от страх.

— Ела тук, милинка. — Али разтвори ръце. Лизи потъна в прегръдките й, а очите на Али се напълниха със сълзи. — Толкова си храбра.

— Моля те, не плачи — каза умолително Лизи и отстъпи.

— Няма, няма. — Али отново я прегърна силно. — Сядай, сядай, кейкът е готов.

Таймерът на печката току-що бе изжужал.

Лизи взе чашата си и седна до масата.

Али отвори фурната. Надяна кухненската ръкавица и извади кейка.

— Не трябваше да съм там онзи ден — призна Лизи и разбърка чая си. Беше прекалено горещ. Трябваха му няколко минути да поизстине, иначе щеше да изгори езика й.

— Тогава защо беше там? Какво търсеше? — попита Али и започна да реже кейка.

— Обадиха се да ме предупредят, че следствието било към края си. И че трябвало да стоя настрани.

Али плъзна парче кейк в чинията, обърна се и й я поднесе.

— Защо отиде?

— Бях се сприятелила с едно момиче. Исках да я предупредя.

— Изложила си се на опасност! Лизи!

— Знам. Знам, че беше глупаво.

Али извади пакетчето чай от чашата си. Пусна го в мивката и придърпа един стол.

Лизи се поизправи, набоде с вилицата си парче кейк и задъвка с наслада.

— Обожавам такъв кейк. Неустоим е.

— В него има брашно.

— Не ми пука.

Али се усмихна и загледа дъщеря си.

— Гордея се с теб, буболече.

Лизи на свой ред се усмихна.

— Беше най-хубавото преживяване, което съм имала. Мамо? — продължи тя, вдигайки очи от кейка. — Джоунс каза, че мога да кандидатствам за работа… във Вирджиния. Във ФБР. Щял да ме препоръча. Можело да стане до месец.

Али зяпна. Вдигна ръка към гърдите си в пълно изумление.

— Осигуряват жилище. В Арлингтън или може би във Вашингтон. Попита ме за оценките ми. Изпратих му дипломата си по факса — продължи Лизи.

— Искаш ли да вършиш тази работа? Да заминеш?

Лизи широко се усмихна, изненадана от самата себе си, колкото и Али.

— Май да. Ако ме приемат.

— Ако те приемат ли? Разбира се, че ще те приемат!

— Моля те — отвърна Лизи в рядък момент на скромност. Беше изтощена от премеждията през последните няколко дни. Уморена и ранима, все още малко уплашена.

Вратата се отвори и влезе Джейк, току-що излязъл изпод душа, като тъпчеше ризата в джинсите си.

— Дами — поздрави ги той.

Лизи се ококори. Погледна изумено майка си. На Али й се прииска да потъне в земята.

— Здравей, Ноа. Какво правиш тук?

— Бях горе, в спалнята. С майка ти.

Лизи с усилие се сдържа да не избухне в смях. Али затвори очи.

Джейк седна при тях.

— Радвам се, че си у дома, жива и здрава — каза на Лизи, после се обърна към Али. — Трябва да се сбогуваме. Заминавам за Лондон.

— Какво? — Али отвори очи. — Но аз мислех…

— Не мога. Колата ми е отвън. Трябва да хвана полета в девет.

— О! — Тя го загледа. Разочарован ли беше? Не можеше да прецени.

Джейк постави на масата снопче хартия. Пет листа, сгънати на три.

— Написах го снощи. Писмо до теб.

— До мен? — Тя посегна да го вземе.

— Почакай — помоли той. — След като си тръгна.

— Разбира се — отговори Али и се изправи. Ще те изпратя.

Джейк също стана.

— Довиждане, Лизи.

— Чао, Ноа. Приятно прекарване. Желая ти интересно пътешествие.

— Благодаря — отвърна той.

На входната врата хладно целуна Али. Тя се разтревожи.

— Сърдиш ли се?

Джейк поклати глава.

— Ще бъда в Бостън на двайсет и първи. Ще се видим ли тогава?

— Декември?

Той кимна.

— Добре — промълви тя. — Благодаря за любовта ти и за… секса.

Той се засмя и силно я прегърна. Когато се отдръпна, Али почувства замайване. Отново ли си тръгваше! Нима пак го бе отпратила?

Той плъзна юмрук под брадичката й, вдигна главата й и още веднъж я целуна — за последен път.

Али го гледаше как влиза в колата си. Проследи с поглед шевролета, който отнасяше Джейк към Бруклинския мост, към Манхатън, към Лондон — навсякъде другаде, само не и към Кранбъри Стрийт.

 

 

— Обичам го — възвести тя от вратата на кухнята. — Искам да знаеш, че това в спалнята не беше само за забавление.

— Надявам се, че е било забавно — отвърна Лизи. И не ме интересува обичаш ли го, или не. Проблемът си е твой.

— Не е проблем. — Али се приближи до масата. — Избери каквото искаш от онези кутии. Останалото ще го върна.

— Защо? — учуди се Лизи. — Всичките ли са от Джейк?

— Не искам да пръска пари за мен. Не и така. Не е редно.

— Мамо!

— Какво? Не съм такава. Нямам нужда от подаръци. Вече имам всичко: ти си в безопасност, ще видя Джейк на Коледа… предполагам. Надявам се. — Гласът й се прекърши, разтреперан и несигурен. Погледна кейка. — Чай и кейк. Какво повече ми трябва? Направи опит да се усмихне и набоде парче кейк, но така и не го лапна.

Лизи я изгледа.

— Мамо, прочети писмото.

Али я погледна. Погледна и листовете.

— Веднага — нареди й Лизи и ги плъзна по масата. — Да не си го прочела?

— Любопитна съм по рождение.

Прочела си го — заключи Али и разгъна листовете. Пет листа! Обичаше този мъж. — Не е писмо! — възкликна тя. — Какво е това? — Чувстваше се объркана. Погледна Лизи.

— Билети — отговори дъщеря й.

— Какво? Не. Някакви хартийки.

Не. Билети са. Поръчваш ги по интернет и ги разпечатваш.

— На хартия?

— Да — засмя се Лизи. — Добре дошла в двайсет и първи век, мамо.

Али разгледа билетите и ахна.

— Този е до Лондон!

Лизи се усмихна.

— За утре сутринта! — Али не вярваше на очите си.

— Вторият лист е потвърждение за лимузина. — Тя се наведе към майка си, която прехвърляше листовете. — Маршрутът ти за три месеца!

— Три месеца?

— Медийната му обиколка! Кани те да пътуваш с него.

Али си пое дъх.

— Три месеца?

— Какво те спира? — попита Лизи. — Няма да преподаваш. Само ще пишеш. Свободна си цяла година. Той плаща пътя, разноските, всичко. Аз ще остана тук няколко седмици и ще поливам цветята.

Али зачете.

— Лондон. Париж. Виена. Рим. Сидни? Токио? — Тя вдигна смаяно очи. — Това е… това е…

— Истина. — Лизи събра листовете и ги сложи настрани. Хвана Али за ръцете и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. — Знам какво мислиш.

— Така ли?

— Да. „Как е възможно да си приготвя багаж за три месеца? Само за една нощ? Как да взема полет до Европа утре сутринта, когато…“

— Не — възрази Али. — Мислех си, че… стига при теб всичко да е наред… че бих искала да отида. Ако ти си добре.

— Аз съм повече от добре. Тръгвай, мамо!

— Сигурна ли си?

— Да.

— Но ти каза, че те е страх…

— Я стига! Аз съм добре. Повече от добре.

— С Джейк!

— С Джейк! Стига паспортът ти да не е изтекъл. Имаш ли изобщо?

Лицето на Али помръкна.

— Май имам! — извика тя.

* * *

След отчаяно едночасово търсене Али си намери паспорта. Още беше валиден. После прибра най-нужното за три месеца.

Лизи донесе една от кутиите. Най-малката.

— Върни останалите, но отвори тази. — Беше от „Ла Перла“. Италианско дантелено бельо.

Али я отвори.

Миниатюрна нощница и комплект бельо бяха опаковани в мека хартия, прихванати на закачалки заедно с етикетите. Али ги извади от кутията. Майка и дъщеря изпаднаха в транс.

Бледозелената, почти бяла дантела беше нежна и украсена с пришити диаманти. Коприната бе толкова тънка, сякаш бе невидима, и беше лека като перце. Напомняше на морски вятър.

 

 

В седем и петнайсет на следващата сутрин самолетът излетя от летище „Кенеди“.

Беше девет без петнайсет, когато Али слезе от лимузината в Уайтхол и вдиша влажния нощен лондонски въздух.

Розови и бели орхидеи красяха фоайето на грандхотел „Коринтия“. От тавана висеше огромен кристален полилей, кръгъл и греещ като слънце.

Заведоха я в просторна мансарда, покрита с паркет, с драперии по стените и с тераса с изглед към блещукащия Лондон.

Икономът й донесе вечеря.

— Поръча я господин Яцемски — любезно я уведоми той. Поднесе й морски език с лимон, салата от авокадо и желе от бъз със сметанов крем и череши за десерт.

— Ще посетите ли утре класа по готварство?

— Не знам — отвърна с изненада Али.

— Записа ви господин Яцемски. Води го нашият майстор-готвач.

След вечеря Али влезе в спалнята и замръзна. В средата на леглото стоеше една-единствена кутия. Беше тюркоазеносиня, с бяла сатенена панделка.

Тя видя надписа върху подаръка. „Тифани“. Приближи се до леглото и седна за миг, вгледана в него. Взе кутията и развърза панделката. После внимателно отвори капака.

Вътре откри друга кутийка, облицована с тъмносиньо кадифе. Али си помисли, че знае какво ще намери в нея.

Повдигна капака и наистина, вътре имаше пръстен: скромен искрящ диамант, захванат в златна рамка с шест класически зъбеца, които позволяваха на светлината да минава през него.

Али се втренчи в него с широко отворени очи и го извади от кутийката.

Сложи го на пръста си.

Протегна ръка със страхопочитание и вълнение, прекалено изморена, за да протестира.

После рухна. Отметна покривката на леглото, пъхна се между чаршафите и се сви на кълбо под меката завивка, усещайки хладината на колосаните чаршафи, меки и гладки, и тежестта на новия пръстен на ръката си.

Ако останеше в това фантастично легло, то щеше да я приспи неусетно, затова тя се измъкна с неохота. Искаше да посрещне Джейк будна и свежа.

„Един душ ще помогне“, каза си тя.

Банята представляваше палат от бял и сив мрамор и полиран хром, блестяща и успокояваща. Ухаеше на ароматни сапуни и струите на душа отмиха умората от мускулите й.

Загърна се с плюшена хавлия, невероятно мека, която попи цялата влага от мокрото й голо тяло.

Облече миниатюрната нощничка, но вместо прашките от „Ла Перла“ обу бели памучни бикини.

Искаше да има нещо, което да я придържа към реалността, доказателство, че не сънува.

Али в Лондон! Сгодена за Джейк! Не Ноа Бийн, а Джейк!

Реалната Али Хюз не би носила прашки след двайсет и четири часово пътуване.

Увита в халат и загърната с шал, тя се настани на шезлонга на терасата.

Отпивайки от чая, зарея поглед над река Темза, моста Ватерло и часовника Биг Бен, греещ като луна над кулата на кралица Елизабет.

Замисли се за своята Елизабет вкъщи. Нейната пораснала Лизи. Мина й през ум как годините летяха, но не бяха отлетели. Замисли се за Клер, за Джейк, колко ги обичаше и как й бяха липсвали по различен начин.

Къде ли се намираше той сега?

Не му се беше обаждала, за да съобщи за пристигането си. Но беше сигурна, че той знае. Нали беше поръчал вечеря! Не се тревожеше. Наблюдаваше как минутната стрелка обикаля по своя път и неусетно се унесе в сън.

В дванайсет и четвърт Джейк я събуди.