Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (36)

— Това е дърводелецът! Престанете да викате! — Изведнъж спокойствието на Али се възвърна като по команда и тя отново стана арбитър по здрав разум. Обърна се към Лизи. — Дай ми пистолета. Веднага. Ако обичаш.

Лизи я послуша и Джейк тръгна към тях през задния двор.

— Съжалявам. Не исках да ви плаша.

Али се извърна.

— Лизи, моля те, слез от люлката.

Дъщеря й скочи на тревата.

— Здрасти, мамо.

— Здравей, миличка.

— Подранихме! Изненада!

— Изненада — повтори Али, когато Джейк се приближи. Тя пъхна пистолета-играчка в джоба си. — Джейк — представи ги тя, — това е майка ми. Мамо, това е Джейк.

— Приятно ми е — каза Клер.

— Лизи, запознай се с Джейк.

— Здрасти — поздрави го Лизи.

— Здрасти — отвърна Джейк и й се усмихна.

— Лизи, имаш изненада в стаята си и можеш да благодариш на Джейк за нея — подкани я Али.

— Благодаря. Каква изненада? — попита Лизи.

— Той не бива да ти казва — отвърна Али. — Тайна е. Има и втора изненада. За твоя проект.

— Тайна изненада и още една изненада! — Тя се затича към задната веранда.

Али се обърна към Клер и тихо я осведоми:

— Джейк сглоби новото й легло.

— Колко е хубаво… да имаш мъж в къщата.

— Да, наистина — отговори Али и се обърна към Джейк. — Нека ви платя.

Джейк кимна.

— Ще ви чакам отпред.

— Ще ви донеса чека.

Джейк погледна Клер.

— Беше ми приятно да се запознаем.

— На мен също — отвърна тя и се загледа след него, докато се отдалечаваше. — Красавец — прошепна.

— Мислиш ли? — попита Али и се обърна към къщата. — Трябва да върнеш пистолета.

— Защо? Защо? — последва я Клер. — Ти си феминистка.

— Какви ги говориш?

— Е? Какво им е лошото на момчешките играчки?

 

 

Малко по-късно Али излезе отново навън с жълт банков чек в ръка.

— Майка ти е на прозореца — предупреди я Джейк, когато тя се приближи. Стоеше до колата си.

— Естествено — отвърна Али и съвсем делово му подаде чека с протегната ръка. — Ужасна работа. Моля те, прости ми.

Той взе чека и й подаде ръка. Задържа я за миг, после я пусна и сгъна чека на две, после на четири.

— Гадно, а?

— И още как — отговори тя.

После той добави:

— Искам да продължим да се виждаме.

Али не отговори.

— Мога да идвам от Бостън.

— Не. — Тя поклати глава. Почувства, че краката й отново се разтреперват.

— Или пък може да се преместя. Тук.

— Какво ще правиш?

— Не знам. Ще измисля нещо.

— Говоря за работа — поясни Али.

— Ще си намеря временна работа.

Тя хвърли поглед към къщата, после се втренчи в обувките си. Накрая си пое дълбоко дъх и вдигна очи към Джейк.

— Млад си. Сега му е времето да откриваш…

— Какво да откривам?

— Всичко. Света. Пътувай, докато можеш. — Али се натъжи. Беше прекарала целия си живот между два щата. Никога не беше ходила никъде, не беше видяла нищо, не беше се запознавала с никого извън Нова Англия.

— Не искам да…

— Не говоря за Тимбукту. Разгледай Ню Йорк. Иди до Западния бряг. Излез от Бостън. Напусни Провидънс.

— Защо? Искам да разбера дали между нас ще потръгне. Поне да опитаме.

— Не.

Нямаше да му позволи да постъпи така. Да остане, за да я вижда. Да остане и да се среща с нея. Независимо от всичко, което бе преживял, Джейк беше само на двайсет и една.

Двайсет и една.

На същата възраст като Али, когато бе направила избор, променил посоката на целия й живот.

— Моля те — промълви тя. — Сега е трудно да го разбереш. Но точно това е времето да станеш, който си.

— Не ти искам съвет.

— Притежаваш потенциал.

— Не мога да играя бейзбол.

— Значи няма да е бейзбол, а нещо друго. Но не си и дърводелец, Джейк. Не че занаятът е лош. Но не е за теб. Ти си умен и сладък, и толкова… секси. Рядка комбинация, нали?

— Кажи си го направо. — Джейк се вгледа в нея и прехапа устни. — Не искаш да се задълбочаваме? Никога? Изобщо? По никакъв начин?

— Не мога. Достатъчно тревоги си имам вече.

— Защо?

— В работата — отговори Али.

Не разбирам…

— Държа се на косъм. Ами обажданията на Миър? Научила е, че съм писала статии за женски списания като страничен ангажимент. „Космополитън“, „Редбук“ и „Вог“. По долар на дума. Под псевдоним. Ползвах името на майка ми.

— И какво от това?

— Сериозните учени не пишат за „Бог“! Според Миър!

— Какво общо има това с нас?

— Тя търси всевъзможни причини… всякакво извинение… Маже да ме уволнят заради срещите ни. Способни са да ме уволнят заради този уикенд… А ти си без работа… Какво ще правим тогава?

— Значи, става дума за пари?

— Имам дете. — Плачеше й се. — Моля те, не го прави по-трудно!

— Радвам се, че е трудно! — Джейк я гледаше ядно, със стиснати устни. Не разбираше. Не напълно.

Али сведе поглед.

— Не мога да се срещам с теб. Това е краят.

Джейк обърна глава. Али видя как за миг поглежда чека, след това колата си. Завивките още стояха скупчени отпред. Хвърли поглед към Али.

— Ти си страхливка. — И бързо заобиколи шевролета.

— Точно такава съм! — викна след него Али. — И имам основателни причини!

Той отвори вратата, влезе и запали двигателя. Тогава тя се завъртя и се отправи към къщи. В гърдите й тежеше камък, сърцето й биеше до пръсване и тя преглъщаше сълзите си.

Стори й се, че ще припадне, докато изкачваше стъпалата. Не беше жесток човек. Досега не се беше случвало да е жестока с никого.

Какво бе направила?

Обърна се.

Видя как Джейк потегли по улицата. Отвори прозореца и метна презерватива в едни храсти. После пръсна жълти конфети — разкъсания чек. Бризът подхвана късчетата и ги задържа над земята, после ги издигна нависоко, докато не паднаха разпилени на земята.

Али стоеше и гледаше как шевролетът с Джейк в него се смалява в далечината.

После зави зад ъгъла и изчезна.

 

 

На кухненската маса Клер си правеше чай.

— Започнал е рано, за да свърши всичко.

Али направи пауза, преди да отговори.

— Вчера имаше изпит. Върна се тази сутрин да довърши леглото. — Тя стоеше в килера с пакет брашно в едната ръка и захар в другата. Щеше да прави тортата за рождения ден.

— Какво търсеше в мазето?

— Едната стена беше плесенясала. Изстърга я. Уф. Свършила ми е ванилията.

Появи се Лизи.

— Намерих чорап и фланелка. — Вдигна един от чорапите на Джейк и тениската му със „Сокс“.

— Миличка, трябва да изтичам до магазина. Искаш ли да дойдеш? — Али остави захарта в ъгъла.

— Къде ги намери? — поиска да знае Клер.

— Под леглото. На мама.

— Какво си търсила под леглото ми? — попита Али.

— Втората изненада. Там криеш коледните ми подаръци.

Али се усмихна:

— Лизи Хюз, най-доброто момиче детектив на света!

— Не съм…

— В трапезарията е.

— Ура! — Лизи хукна навън.

— В книжна торба! — провикна се Али. Усмихна се на Клер. — Мънички войничета. За проекта й. Трябва да подреди диорамата до вторник.

— Струваш ми се изтощена.

— Категорично. Слава богу, че годината свърши. — Тя си взе чантата.

— Как е асистентската ти?

— Не знам. Отивам в магазина. Имаш ли нужда от нещо?

 

 

Следобед блатовете за тортата бяха готови и изстиваха в кухнята. Лизи седеше на скърцащата остъклена веранда и лепеше елементите на диорамата.

Али седеше на тревата в двора, загледана в едно цъфнало дърво.

От къщата излезе Клер.

— Прекрасен уикенд.

— Беше.

— Не е добре за теб, че си се завряла като мишка в дупката си.

Али се втренчи в цветовете на дървото, разтворени и бели. Пресегна се и докосна един. Четирите венчелистчета бяха меки и релефни.

— Снощи ми се обади Мег Моран. Помниш ли я?

— Не съм сигурна — отвърна Али и смачка цветчето между пръстите си.

— Имаха къща на Ремсън Стрийт. Продадоха я преди пет години. Преселиха се в Ню Лондон.

— Къде?

— В Ню Лондон. На няколко километра от Мистик. Морското пристанище Мистик? Мистик, Кънектикът?

Стомахът на Али се сви. Погледът й се плъзна от красивото дърво към белите надвиснали облаци в яркосиньото небе.

— Какво искаше?

— Кълнеше се, че този уикенд те е видяла в Мистик. Хваната за ръка с красив млад мъж.

Али се усмихна насила.

— Де да бях.

— Каза ми, че се радвала да те види толкова щастлива. Толкова влюбена.

— Влюбена ли? — невесело се засмя Али. — Жалко, че не съм била аз.

Клер кимна и изгледа дъщеря си.

— Отвърнах й, че си вкъщи и проверяваш реферати. Тя обаче беше абсолютно сигурна, че си била ти.

Али отново се втренчи в дървото.

— Изглежда, й трябват нови очила. — Тя посегна и откърти едно клонче. — Не е ли рано да цъфти… или пък късно?

Клер вдигна очи към дървото.

— Закъсня. С няколко седмици. Което е необичайно след такава зима.

— Излиза, че ако е студено, дърветата цъфтят рано? Не разбирам.

Клер не й обърна внимание.

— Не можеш да си позволиш втора грешка. — Гласът й се издигна с една октава.

Али чакаше.

— Всичките ми пари са вложени в къщата. Не мога да те подпомагам, ако пак се случи нещо. Вземаш ли хапчета?

— Няма за какво…

— Не можеш да си позволиш да си небрежна!

— Не е видяла мен!

— Не съм вчерашна! — извика Клер. Поуспокои се и погледна към верандата. После зашепна. — Може да залъжеш някоя десетгодишна, но не и мен…

Али се обърна, отдалечи се и тръгна към верандата. Захвърли цъфналото клонче на земята.

Клер я последва.

— Шансовете да си намериш мъж клонят към нула. Никой свестен мъж не иска употребявани вещи. Никой мъж не иска чуждо дете… или две, да не дава Господ!

— Достатъчно — прекъсна я Али. Беше слушала тази тирада и преди. Много пъти.

— Трябва да се фокусираш върху службата си. Върху Лизи, службата и…

Пак старата песен. — Тя забърза към верандата. При вратата се обърна. — Няма в какво да се фокусирам. Миър ме е подгонила. За какво изобщо говорим?

— Обсъждаме случилото се този уикенд!

— Не и аз! — Али отвори вратата, мушна се вътре и я затръшна.

На верандата Лизи разглеждаше своята диорама.

— Елизабет, качи се горе, ако обичаш.

— Защо?

За да говоря с баба. Насаме. Остави ни за няколко минути.

Лизи стана и тръгна към стаята си с Нейтън Хейл в ръка.

Али се поколеба, отвори вратата и се втренчи в майка си. Клер стоеше като вкаменена. Не беше помръднала от мястото си.

— Права си — заяви Али. — Прекарах уикенда в безсмислен секс.

Очите на Клер се разшириха.

— Не бях го планирала. Смятах да си чета рефератите. Но се случи и беше чудесно и изумително. Искаш ли подробности?

Клер кипна.

— Кажи ми, че момчето не посещава „Браун“.

— Вече не. Но беше студент там. Очите на Али се замъглиха от сълзи. — Допреди седмина беше в моя клас и този факт превърна историята в нещо палаво, опасно и глупаво… и по-хубаво от всеки секс, който съм правила някога. А като се замисля, майко, не съм правила много секс. — Тя си пое дъх. Сълзите й потекоха. — Бях съсредоточена. Бях добра. Живях без секс. Години наред. Години. Той беше фантастичен… правихме фантастичен секс цели два дни… и сега си отиде. Предложи да се ожени за мен, а аз го отритнах. Не исках, но го направих. Сега го няма. И какво ще правиш с мен? Ще ме накажеш ли? Или ще ме изгониш? Ще ме пратиш в стаята ми? Какво? Какво?

Клер бе онемяла от яд.

— Обичам те, мамо, но съм на трийсет и една. В някакъв момент трябва да ме оставиш на мира.

Двете жени се фиксираха една друга и кипяха. Накрая Али пусна вратата и се върна вътре.

Прелетя през верандата към коридора. Качи се по стълбите и тръгна към стаята на Лизи.

Надникна през вратата.

— Ето, свърших — заяви спокойно тя. — Може отново да слезеш.

Лизи седеше на новото си легло и разлистваше книга.

— Карахте ли се?

— Нещо такова.

— С баба?

— Мъничко.

Лизи кимна.

— Много ми харесва леглото. Страшно ти благодаря. Беше такава изненада!

— Радвам се.

— Утре е рожденият ми ден.

— Знам. Чакам го с нетърпение. Приготвям ти торта.

— Баба сега къде е?

— Още е отзад. Дай й секунда. Ще те чакам долу, за да сложим глазурата.

— Може ли да помагам?

— Разбира се. — Али се отдръпна от вратата, тръгна по коридора и влезе в стаята си. Пресегна се през леглото, взе телефона и го отнесе в банята. Там беше безопасно. Затвори вратата и я заключи.

 

 

— Нужна ми е услуга — прошепна тя в слушалката.

— Всичко наред ли е? — попита Ана. Наскоро се беше преселила в Денвър.

— Мисля, че имам цистит. Препоръчай ми нещо. Нали няма да умра?

— В никакъв случай.

— Благодаря ти — кротко отвърна Али.

— Али?

— Да?

— Да не си стояла дълго с мокър бански? — засмя се Ана. — Има ли нещо, което трябва да знам?

Али й разказа за уикенда и за Джейк.

— Защо го отпрати? — попита Ана, когато отчетът свърши.

— Той е на двайсет и една — отговори скръбно Али. — Без пари, безработен и затънал в дългове. На двайсет и една.

— Говориш, все едно си му майка.

— Имам работа… и дете…

— Я стига! Не ти ли се иска да имаш един по-нормален живот?

Али замълча за миг. После запита:

— Какъв?

Живот като в приказка. Знаеш какво имам предвид. Шаблонният сценарий: престижен колеж. Университет. Идеален брак.

— Ана, моля те. Не разбираш.

— Меден месец сред тропиците. Краткотрайна кариера. Две безупречни деца, рибки, куче.

Али завъртя очи.

— Две къщи, две коли: една голяма за през деня и друга, елегантна, за излизане вечер.

— Престани. Можеше да ме уволнят.

— Той забогатява. Ти си оставаш кльощава. Така става ли?

— Не мога да си рискувам работата.

— Но двайсет и една годишен навярно е идеалният за теб. Ще те води, където ти…

— Достатъчно, Ана, моля те! — прекъсна Али най-добрата си приятелка, новоизлюпен психоаналитик.

Ана продължи:

— Ал, съветвам те, огледай света около себе си. Какво искаш? Да те довърши самоубиец бомбаджия ли?

— Не. Какво? Какво искаш да кажеш?

— Да умреш от някоя болест? Например туберкулоза?

— Не.

— Тогава не можеш ли да се стремиш към щастливия край, както всички останали?

Али погледна към тавана с насълзени очи.

— Няма щастлив край, Ана. Накрая всички умираме.

— Но можеш да умреш щастлива. Можеш да умреш обичана. Чела ли си „Тетрадката“^[1]?

— Не.

— Филмираха го. Скоро тръгва по екраните. Ще летя до Роуд Айлънд и ще те взема да го гледаме.

— Престани. Моля те, престани. — Али заплака.

— Съжалявам — извини се Ана. Вместо това ще ти изпратя нашествие от скакалци. Така по-добре ли е?

Али си помисли, че скакалците са за предпочитане.

— Скакалци и антибиотик, ако обичаш, още довечера. В противен случай бъбреците ми ще експлодират.

Ана обеща да поръча антибиотик.

И двете затвориха.

След разговора им Али се почувства зле. Седна на ръба на ваната и си пое дъх. Дълбоко и бавно. Захлипа. Плака в хавлията за ръце половин час, след това слезе, за да приготви глазурата за тортата на Лизи.

 

 

В шест и половина на вратата се позвъни.

Сърцето й щеше да изскочи, когато хукна да отвори. Възможно ли беше да е Джейк? В неделя не разнасяха поща. И пица не бяха поръчвали. Кой ли можеше да бъде? В края на краищата той бе оставил фланелката и единия си чорап. Нищо чудно да бе забравил и инструментите.

— Идвам! — извика тя, докато отваряше вратата, обнадеждена и ужасена, и ето кой стоеше на прага й:

Хари Гудман.

Дърводелецът Хари.

Хари, който беше отменял уговорката си с Али три пъти.

— Здрасти, Хари — поздрави го Али и преглътна разочарованието си.

— Здравейте, госпожо Хюз — промърмори дърводелецът. — Имате ли още нужда от помощ?

Али се усмихна и поклати глава.

— Не, Хари. Повиках друг.

Хари кимна.

— Имах работа. Знаете как е.

— Известно ми е — отговори тя любезно.

— Ясно — отвърна Хари, обърна се и заслиза по стълбите. — Ако нещо не е наред, знаете на кого да се обадите. И да знаете, най-после да хванаха крадците.

— Наистина ли? — попита Али, изненадана и облекчена.

Той спря на най-долното стъпало и се обърна.

— Възползвали се от проекта за социални грижи на Чал Браун. Онзи, дето осигурява лекарства за старите дами. Брат ми е ченге. Казвал ли съм ви?

— Сигурен ли си, че са ги хванали?

— О, да. — Хари беше категоричен. — Снощи. И тримата. Братовчеди. Всичките ниски. Семейна черта, някои се унаследяват.

— Точно така — съгласи се Али. — Някои се унаследяват. Е. какво облекчение.

Хари кимна. Тя посегна да затвори вратата.

— Грижи се за себе си, Хари.

— И вие, госпожо Хюз.

Тя спусна резето и се качи да приготви банята за Лизи.

 

 

Късно вечерта се зае с рефератите. Отнесе ги в леглото, нареди възглавниците, облегна се на тях с прибрани колене, а голите й ходила шаваха под одеялото. Чете и писа оценки от единайсет до сутринта.

Мускулите я боляха. Погледът й беше замъглен, но тя примигваше, за да фокусира думите.

 

През следващата седмица на два пъти й се наложи да спира на пътя, защото се разплакваше. Пет дни спа при Лизи, на новото й легло, докато намери време да смени и изпере чаршафите си, които миришеха на секс.

Калъфките на възглавниците ухаеха на Джейк.

Тя ги остави за следващата седмица.

* * *

Следващия месец се луташе между списъка със задачи и пристъпите на скръб.

— Отслабнала ли си? — попита Клер с дълбоко задоволство.

Али кимна. Шест килограма. За по-малко от четири седмици. Нямаше как да го скрие.

— Не се чувствах добре.

— Е, във всеки случай… както и да се чувстваш, изглеждаш великолепно — бе коментарът на Клер.