Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (33)

Пред „Сейнт Реджис“, на слизане от таксито я посрещна пиколо. Разтвори чадър над главата й, огромен и черен, и я придружи по червената пътека нагоре по стъпалата.

Във фоайето от нея все още капеше дъждовна вода и образуваше локвички по пода. Тя се озърна за Джейк.

Всичко лъщеше, всичко проблясваше: столовете със златни рамки и червени кадифени седалки, кристалните полилеи и пълните с лилии вази. Всички мъже бяха с официално облекло: пикола с бели ръкавици и черни костюми; охранители със сиви костюми, говорещи в микрофоните си; бизнесмени с тъмносини костюми, отиващи към бара. Рецепционистът я попита:

— Да ви помогна ли, госпожо?

Али се обърна.

— Чакам един приятел.

Красивият италианец кимна и се усмихна.

Али се обърна към асансьора. След няколко минути рецепционистът й донесе купчина бели кърпи.

— Благодаря — каза тя.

Той се усмихна и кимна към асансьора, от който се появи Джейк.

— Али? — повика я. Беше я видял пръв.

Али се обърна и когато той се втурна към нея, тя избухна в сълзи.

— Да идем горе — подкани я нежно той.

— Не мога.

— Можеш. Иначе защо ще си тук?

— Не знам.

— Стегнете се, професоре. — Той нахлупи каскета си и я поведе към асансьора.

 

 

Али стоеше до прозореца в апартамента на Джейк и търсеше в мъглата Сентръл парк. Намираше се някъде там, нагоре по Пето авеню. Отвъд „Плаза“. Пейзажът тънеше в мръснобяла пелена.

— Нещо топло? — предложи Джейк от отсрещната страна на стаята. Стоеше до бюрото, хванал слушалката на телефона. — Обслужване по стаите?

— Би било чудесно. — Тя се обърна и се огледа. Из стаята бяха пръснати дивани с пискюли, отоманки с пискюли и лампиони с раирани като дюшеци абажури. Завеси с шнурове обрамчваха прозорците, а от тавана висяха полилеи.

На този фон Джейк изглеждаше странно, но прекрасно: сред разкошната обстановка, кретона и коприната.

— Кана с чай и шоколадов кейк. Онзи с течния шоколад — чу го тя да поръчва. Някак му подхождаше. — Благодаря — каза в слушалката. Затвори и се обърна към Али. — Можем да изберем и нещо от минибара, но нека първо да те измъкнем от тези дрехи.

Али го погледна.

— Нямах предвид това. — После се усмихна. — Освен ако ти не искаш.

Али отново се обърна към прозореца и затърси дърветата. Някаква следа от дърветата в Сентръл парк.

Джейк я оглеждаше.

— Сериозно. Иди да се подсушиш. В банята има халат. Ъ-ъ, минава се през спалнята.

Али не помръдна.

— Красиво е — промълви тя. — Тук ли живееш?

— Мислиш, че това тук е чаровно? Надникни в банята. В огледалото има вграден телевизор. — Али се обърна и се усмихна. Очите им се срещнаха. — Не се шегувам. Седиш на тоалетната, а дамите от „Гледна точка“ те фиксират от огледалото. Упи, Барбра…

Али се разсмя.

— Единственият проблем е, че някак си се разглезят. — Погледна я многозначително. — Трудно е да отседнеш в „Мотел номер шест“, след като си бил тук. Трудно е да ядеш обикновено сирене, когато си опитвал френско бри.

— Френско бри? Толкова странно звучи, произнесено от теб.

Джейк се усмихна.

— Разбираш какво имам предвид.

Така беше. След като бе имала Джейк, всеки друг мъж бледнееше. Очите им отново се срещнаха.

— Защо ме потърси? Какво искаш? — попита тя.

Той се втренчи в нея и се замисли. Погледна дланите си и отговори:

— Като начало… Исках да видя дали ме помниш.

Тя тръсна глава.

— Разбира се, че те помнех.

— Исках да разбера дали някога си мислила, че си допуснала грешка, като ме отпрати.

— Не беше грешка. Не, може би беше. — Опита се да обясни: — Ти щеше да загазиш, а мен можеше да ме уволнят… Съжалявам, Джейк.

Джейк обмисли казаното.

— Знам, че не върви да се оплаквам от съдбата си. Но… парите и славата са нищо, ако няма кого да обичаш. — Той събра кураж. — Слушай сега: още в колежа се влюбих в теб. И ето… не съм те виждал десет години… и още съм влюбен в теб.

Али беше като ударена от гръм. Стоеше и мигаше на парцали.

— Това са фактите. Ето защо дойдох на вечеря. Да разбера истината за себе си и дали и ти чувстваш същото към мен. Дълго време Али стоя мълчаливо и неподвижно. След това телефонът й иззвъня.

Тя започна да рови в джоба си, извади го и погледна номера.

— Джейк… — започна извинително. — Знам, че разговорът ни е сериозен, но…

Джейк се усмихна.

— Трябва да вдигна. Спешно е. Три позвънявания. Това е третото.

— Естествено — отвърна Джейк. — Давай. — Върна се до бюрото и взе сценария.

 

 

— Новини за знаменитостите! — изписка Ана, след като Али вдигна телефона и я поздрави. — Видях те да се биеш! Побой в бар!

— Моля?

— Бой!

— Какво?

— По телевизията!

— Беше… Слушай, не мога да говоря.

— С него ли си?

— Да — отвърна Али и хвърли поглед към Джейк.

— Дай да го поздравя!

— Не!

— Моля те!

— Ана, не! Моментът не е подходящ.

— Моля те! — изви жално Ана.

Али замълча и завъртя очи. Обърна се и погледна Джейк.

— Най-добрата ми приятелка… иска да те поздрави. Джейк стана и остави ръкописа.

— Защо не.

Тя му подаде телефона и прошепна:

— Извинявай. Казва се Ана. С едно „н“. Като „вана“. Не с две. Като „странна“. Подобна грешка я подлудява.

Джейк приближи телефона до ухото си.

— Ана?

Али покрусено си събу кецовете.

— Ноа Бийн? — извика Ана.

— Здрасти.

Боса, Али тръгна към банята. Имаше нужда да остане сама за малко. Трябваше й и хавлия. Чиста хавлия.

— Аз съм ваша вярна почитателка! Предана! Вярна до гроб!

Джейк се обърна и погледна през прозореца.

— Благодаря.

— Както и съпругът ми. Обичаме ви. Обичаме ви до гроб. Обичаме ви.

— Безкрайно ви благодаря — повтори той.

— Но по-важното е… Чуйте ме. Слушате ли ме, Ноа?

— Да.

— Добре. Али ви обича.

Джейк замръзна на място и огледа апартамента. Али я нямаше.

— Може да не го показва. Може да не си признава. Дори и пред себе си. Но не се отказвайте. Тя има… чувства. Знам, защото съм нейната най-добра приятелка и дипломиран психоаналитик. Знаете ли какво означава това? Дипломиран психоаналитик? Че съм умна.

— Добре.

— Тя ще се осъзнае.

Джейк сведе поглед към килима и примигна.

— Ноа? Там ли сте?

— Да.

— Чухте ли ме?

— Сигурна ли сте? — попита той и вдигна очи, когато влезе Али, поклащаща глава. Беше смутена.

— Обича ви. Още.

— Благодаря, Ана. — Джейк се втренчи в Али. — Това означава много за мен.

— Добре — зарадва се тя. — Добре.

Довиждане сбогува се той и върна телефона на Али.

Тя го взе и долепи до ухото си.

— Готово, Щастлива ли си?

— Да — отвърна Ана. — Въодушевена. Благодаря.

— Пак ще ти се обадя.

— Чао, Али.

Джейк се отпусна върху канапето. Изглеждаше освежен. Очите му блестяха.

— Съжалявам — продума Али.

Той я погледна и се усмихна. С неговата поразителна усмивка. Глуповата и заразителна. Али се взря очаровано в него. В ръката й телефонът отново иззвъня.

— Приятелката на Лизи. — Тя го погледна извинително.

— Вдигни — отвърна той. — Имам цяла нощ.

 

 

— Разтревожена съм, госпожо Хюз — започна Уедър. — Тя каза, че ще бъде у нас в пет. Не е в неин стил да не удържа на думата си. Знаете ли дали портиерът на блока й се е върнал?

— Я повтори! — Али се беше приближила отново до прозореца. Мъглата се беше вдигнала. Виждаха се върховете на дърветата в Сентръл парк.

— Не ми се е обаждала цял ден. Никой не я е виждал. Нито я е чувал. Никой в класа. Нито в ресторанта.

— Ясно. Уедър, ако не я открием, утре трябва да ме заведеш на онова място.

— Добре, госпожо Хюз, мога да ви заведа до спирката на метрото, където слязохме, но не знам точния адрес.

— Утре сутринта.

На вратата се позвъни. Али вдигна очи.

— Поръчката дойде. Все още ли искаш чай? — Джейк стана и отвори вратата.