Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (29)

В четвъртък сутринта Али се събуди с пулсираща глава. Остана в леглото още половин час и изпрати съобщение на Тед. Той не й отговори. Обади му се два пъти, но той бе оставил телефона си на гласова поща.

Тя седеше в кухнята, отпиваше от кафето си и усещаше тежестта на чашата. Чашата за кафе. Не беше нейната. Беше на Клер. Порцеланът на Клер. Сватбеният й порцелан. И масата беше на Клер. Всичко в кухнята беше на Клер.

Факт.

„Може би Тед ще се окаже прав“, помисли тя, взирайки се в чашата.

Навярно трябваше да замине. На екскурзия. Да се измъкне от Бруклин. От къщата. Вероятно ще я продаде. Дори и да я запази, ще я промени до неузнаваемост. Ще премахне от стените и подовете леката смрад на застоял цигарен дим. Ще смени тапетите. Ще ремонтира. Ще пребоядиса. Ще сложи нови мебели.

 

 

Клер бавно се бе разпадала в тези стаи. След всичко. Когато Али беше на шест. След смъртта на Юджийн. Бащата на Али.

Месеци и години Клер изпълняваше ритуалите на всекидневието, но само физически. Сърцето и беше далеч от истинския свят.

Цяла година споделяше с Али, че се чуди дали изобщо е била омъжена. Бракът й се струвал като сън, казваше тя. Самият Юджийн й се струвал като сън.

Докато не погледнеше Али с нейното лице — копие на бащиното. То напомняше на Клер, че той наистина е съществувал.

Бил е истински. Живял е таи. А после вече го нямаше.

Лицето на Али имаше неговата сърцевидна форма. И неговия нос. И големите му кръгли очи. И усмивката й беше също като неговата.

Гените на Клер бяха подминат Али, но се бяха прехвърлили в Лизи: височината, фигурата, къдриците. Носът на Клер, елегантен и решителен. Нос на кралица, на истинска жива жена. Не носле на дете или кукла.

Али помнеше как Клер си говореше с баща й, когато мислеше, че е сама.

— Сега може да дойдеш — казваше Клер на въздуха. — Достатъчно дълго те нямаше. Юджийн. Време е да се върнеш у дома.

— На кого говориш?

Клер отричаше. Говорила си на глас. Помагало й да мисли.

Пиеше и пушеше, и пак пиеше, а един ден заяви:

— Това е четвъртият ни август без него. Четвъртият ни първи август.

Всеки ден беше още един ден без Юджийн. Седмица след седмица, месец след месец, вещите му изчезваха. Али търсеше шапката му, очилата му, но Клер беше прибрала всичко в спалнята на четвъртия етаж и я беше заключила.

Първо документите му, портфейлите и обувките. Книгите му. След това шаловете и зимните палта, галошите и ръкавиците. Дъската му за табла и шах, записите, дори „Аби Роуд“, които бяха слушат и обичат.

Вратата беше заключена и никога не се отвори. Поне не в присъствието на Али.

Именно бавачката й Сета бе забравила мъничката и цигулка в балетната зала, където Али вземаше уроци. В съблекалнята. Под пейката.

Клер се бе ядосала, но Юджийн я бе успокоил по телефона. Нямало проблем, бе я уверил той, да се отбие в школата по балет на връщане от работа. Не си заслужавало безпокойството. Но ако този ден бе тръгнал с колата към къщи — от Броуд Стрийт до Бродуей и след това по моста, — нямаше да завие по Тилари Стрийт, за да прибере забравената цигулка на Али, и онзи тип нямаше да го блъсне.

Когато се върнаха от Калифорния, Клер уволни бавачката и вече нямаше приспиване. Али си лягаше сама. Клер престана да приготвя закуска: яйца, овесена каша, каквито и да било топли ястия. Поднасяше само кисело и прясно мляко. Или само прясно.

Али можела сама да си приготвя мюсли, заяви Клер. Тя така и постъпи. Научи се да се справя с петлитровия буркан, вдигаше го и си сипваше, като внимаваше да не разсипе. Научи се да готви и да пере.

— Е — въздишаше Клер, — животът ни ще бъде безупречен. Сега. Надявам се. Не може да стане по-зле.

Али я наблюдаваше как си пали цигара, дръпва дълбоко и бавно изпуска дима нагоре, сякаш го духа в лицето на Господ.

Спря да говори за бащата на Али. Изобщо не споменаваше брак, любов или секс.

Освен веднъж. Само веднъж.

— Ще кажа само това — бе започнала Клер.

— Моля те недей, поне тук. — Али стоеше насред стаята си в общежитието в Ню Саут през първия си учебен ден в „Джорджтаун“.

Кръстосала крака, Клер седеше на леглото на дъщеря си и почукваше по коляното си със запалката.

— Съквартирантката ми ще дойде всеки…

— Сексът не е любов. Любовта не е секс.

Али се обърна, взе дрехите си от леглото и ги отнесе до скрина.

— Чудесно. Великолепно.

— Любовта идва, когато със секса е свършено.

— Благодаря. Ясно. Ще го имам предвид.

— Ако ме питаш…

— Но не те питам.

— Не прави секс, докато не се увериш, че можеш да го обичаш и без него.

— Благодаря за съвета.

— Знаех, че мога. Да обичам баща ти. Когато сексът престане. Беше забавен. Ако мъжът е забавен, тогава давай. Разбрали?

— Разбрах! Толкова се радвам, че си поговорихме! Свършихме ли? — Вратата широко се отвори. Слава богу. — Нанда! — извика Али с огромно облекчение.

— Здрасти — отвърна Нанда с големите тъжни очи и прехвърли каишката на чантата си през главата си.

Тя е анорексичка, сподели Али с Ана по телефона същата вечер. От Мумбай, добави. Но бе за предпочитане пред Клер. Когато родителите на Нанда бяха влезли, Клер бе станала да ги посрещне, като крадешком бе скрила запалката в лявата си ръка.

 

 

„Тед беше прав“, помисли Али. Всичко идваше от къщата. Тази къща. Трябваше да я напусне. Като Лизи. Провери телефона си. Тед още не бе отговорил на съобщението й.

 

 

В три се зададе нова буря с дъжд. Али можеше да я помирише, докато излизаше от Бруклин. Топъл шибащ вятър раздираше сивото небе. В далечината прогърмяха светкавици. Пороят връхлетя и тя затича покрай Канала. На входа на Теди се засече с Мак, от апартамента на партера.

Предишния ден Мак бе ударил деветдесет. Ветеран от корейската война и съвършен джентълмен, той зърна тичащата към вратата Али и любезно й отвори.

— Благодаря — каза тя и се вмъкна вътре, цялата подгизнала.

— Твърде късно, струва ми се — отговори Мак и се усмихна.

От лактите, върховете на пръстите и носа й капеше вода.

— По-добре късно, отколкото никога. — Тя се обърна, заизкачва се по пожарното стълбище, зави зад ъгъла и се сблъска с Теди, който изхвърляше боклука.

 

 

— Виж, Али, излизам. Имам среща в десет. Вече закъснявам. — Той я покани вътре, за да се подсуши. — Стой тук. Ще ти донеса… искаш ли някакви дрехи? Сухи дрехи? — Влезе в банята да й донесе хавлия.

— Но защо Уедър ще ми казва това? Защо?

— Смахнатата ли? Дебеланата?

— Не е толкова дебела и е най-добрата приятелка на Лизи!

— Може би лъже!

— Защо ще лъже?

Никакъв отговор. Али стоеше, оглеждаше се и трепереше. Гърмеше „Ей Си Ди Си“. След секунда Тед се върна с бързи крачки. Подаде й кърпа.

— Знае, че Лизи ме мрази.

— Лизи не те мрази.

— Напротив.

— Нищо подобно. Просто има… има бащински подход. Закрилнически.

— Спрямо кого?

— Спрямо мен.

— Вярно е. — Той хвърли поглед към часовника си. — Трябва да тръгвам. Искаш ли да останеш и да се изсушиш?

— Не. — Али избърса лицето си е хавлията и си пое дълбоко дъх. — Просто не мога да повярвам, че Лизи постъпва така. Гадост, това е мокро. Тази кърпа е мръсна. — Тя му я връчи обратно. — Мирише отвратително. На повръщано.

Тед пое хавлията.

— Само нея имам! — И я захвърли на канапето.

— Защо викаш?

— Извинявай, напрегнат съм. След десет минути трябва да бъда на ъгъла на Петдесета и Шеста. Група от Хонконг. — Хвана Али за лакътя и я поведе към вратата. — Да ти се обадя ли по-късно? Искаш ли да вечеряме? В „ABC“ или в „Номад“?

— Не — отговори Али и се понесе към кухнята. — Не разбираш ли, че тя е мое дете!

— Тя не е дете.

— Искам да стигна до дъното на тази история. Имам нужда от книжни салфетки.

— Тя не е дете. Вече е на двайсет години. — Той отново нервно си погледна часовника.

Али пристъпи от мивката към шкафовете.

— Подчертах: мое дете. Не просто дете. Проваля си живота, а Уедър ми каза, че идеята била твоя. — Не намери никакви салфетки. — Нямаш ли кърпи за хранене или покривка?

— Тя не се проваля… — Той отиде до бюрото. — Много жени позират за „Плейбой“… и се прочуват.

— Кои например? — попита Али и огледа шкафовете за нещо попиващо.

— Певици. Актриси. Тя се стреми към това. — Той заключи куфарчето си и грабна телефона си.

— Позирала ли е Мерил Стрийп за „Плейбой“?

— Не знам, но съм сигурен, че се е събличала гола. Всички са го правили. Момичетата в наше време не се ръководят от старомодния морал. Да мразят мъжете. Като теб. — Тръгна към нея с куфарче в ръка. — Ръководят се — както Лизи спомена на вечерята — от секса. Продават секс.

Али се обърна.

— Не мразя мъжете.

— Искам да кажа, че не е… консервативна като теб. Не е… света вода ненапита. — Той огледа кухнята. — Нямам салфетки за хранене.

Али зяпна от обида.

— Не съм света вода ненапита.

Той хвърли поглед към нея.

— Не твърдя, че в това няма чар… Може ли да тръгваме?

— Само защото не спя с теб… не ме прави света вода ненапита.

— Добре, изразих се неправилно. Но се налага да тръгваме, Али. Веднага. — Отново я задърпа. След нея остана локвичка вода, все едно се бе напишкала. — Трябва да я оставиш да си живее живота. — На входната врата той отвори гардероба да потърси шлифер.

— Кой го казва? Доктор Фил?

Тед измъкна дъждобран и го навлече.

— Завършила е училище. Вече е самостоятелна. Трябва да я оставиш на мира. — Грабна един чадър. — Искаш ли чадър?

Али стоеше и го гледаше изучаващо.

— Това е някаква субективна тъпотия — отбранително заяви тя. — Няма нужда да я пускам… да отлети… или да бъде свободна. Фактически съм решила да съм плътно до нея през целия й живот. И ако сега не ми благодари, ще го стори по-късно, защото ще знае, че е била обичана.

— Нима? — Той нахлузи мокасините си. — Чудесно.

— Чудесно ли? Значи, било чудесно? Не съм те молила за разрешение.

Той отвори вратата.

— Затвори я в някоя кула до края на живота й.

Али излезе на стълбището.

— Животът не е песен на Стинг — заяви тя в същия момент, когато хубава млада жена излезе от асансьора.

Непознатата видя Али и спря на място, като че бе попаднала в капан.

— Здравейте — каза Али.

Жената я погледна смутено и загърна реверите на шлифера си от „Барбъри“.

— Тед тук ли е?

— Да. Той тъкмо…

— Ето ме. — Теди пристъпи навън и затвори вратата. — Симон, Али. Али, Симон.

— Здравейте — повтори Али и й помаха.

Симон се обърна и погледна към асансьора. Натисна копчето няколко пъти, сякаш искаше да избяга колкото може по-бързо.

Тед заключи вратата.

— Симон е стажантка на Бъни за през лятото. Бъни Дън. Познаваш ли я, Али? Тя декорира апартамента ми.

Али кимна.

— Чувала съм за нея.

— Ще ремонтираме банята. В теб ли е плочката, Симон? Донесе ли плочката? — Погледна момичето. То отрицателно поклати глава. — Излизам… Мислех, че ще дойдеш утре.

— Минавах наблизо — несигурно отговори тя.

Али тръгна към нея. Не успя да се въздържи. Огледа костюма на Симон: шик, розов, тясна пола, обувки с високи токчета и плътно червило. Циците й, помисли Али, бяха вирнати до небесата. Можеше да е модел, както и Лизи. Невероятно зашеметяваща.

Колко беше хубаво да си млада.

 

 

В мълчание тримата тръгнаха с асансьора надолу.

В мълчание излязоха под навеса. Изведнъж Тед изпадна в паника.

— По дяволите! Забравих шибаните…! Али, ще ми услужиш ли с пари за таксито? Инак трябва отново да се качвам.

— Нямам — отвърна Али. — Днес съм с метрото. — Симон? Някакви пари?

— Не, съжалявам.

— Ще дойдеш ли пак утре сутрин?

— Разбира се — отвърна Симон.

— Около девет, и донеси плочката.

Симон кимна.

— Али! — Тед пристъпи към нея. — Да ти кажа на тръгване… Имам къща в Южен Хамптън, разбираш ли? С шест спални. Не че са ни нужни. — Тя не отговори. Тогава той прошепна: — Съжалявам. Не исках да кажа „света вода ненапита“. Имах предвид „праволинейна“. — Той я целуна по бузата и се мушна във входа.

За миг Али се обърна към фоайето. Видя го как се качва по стълбите. После се завъртя обратно. Още валеше като из ведро.

Симон стоеше до нея под козирката и двете чакаха да спре пороят.

Не разговаряха.

Накрая Али каза:

— Знам, че сте с него. По някакъв начин. Не ме интересува. — Взираше се право пред себе си. — Имахте среща. Или каквото беше там. Не съм вчерашна. — Обърна се към Симон. — Видях лицето ви. Колко изплашена изглеждахте. Но няма защо да се тревожите. Бъни Дън? Извадили сте късмет. Талантлива е. Голям късмет.

Симон не отговори.

Али продължи да скача от мисъл на мисъл.

— Дъщеря ми е на вашата възраст. Наскоро завърши „Дюк“. Това е трудно време. Последните години в колежа. След училището. — Отново погледна Симон. — Къде учите?

Симон срещна очите на Али.

— Не съм студентка.

— Не сте ли? Взели сте си дипломата? Да си стажант е толкова объркана работа. Безплатно ли са ви наели? Не е честно.

— Не, госпожо. Не съм стажантка.

— О! — възкликна изненадано Али. — А каква сте?

— Проститутка.

— Виж ти! — възкликна Али и я изгледа от глава до пети под уличната лампа. Стоеше, а сърцето й биеше все по-силно. Прокара ръка по лицето си. Потърка окото и бузата си и се усмихна.

— Мислите, че е забавно? — попита Симон.

— Не — отвърна извинително Али. — В никакъв случай. — Тя прокара ръка през мократа си коса.

— Нали няма да ме издадете, че съм ви казала?

— Не, не. Това е нашата тайна.

Симон кимна.

— Такива мъже не се променят. Познавам друго момиче, и то работи за него. Три пъти в седмицата. Той не използва презервативи. Има пари. Допусках, че знаете — сподели тя.

— Да — отговори Али и примигна зашеметено. — Всъщност не, но другото е вярно. Има пари.

Не използвал кондоми?

— Човекът е пристрастен — продължи Симон. — Казвам ви, защото… ми изглеждате мил човек. Откъде да знаете? Съпругите научават последни. — Тя погледна небето.

— Беше ми известно — отвърна Али. — Знаех. — Обърна се към Симон. — Преподавам. Проблеми на пола. В колежа в Бруклин.

Симон кимна.

— Да? И какво?

— Мога да ви помогна… да си намерите прилична работа.

— Имам си работа — отвърна Симон. — И без това цялата сте мокра, какво чакате?

Наистина Али бе подгизнала. Тя кимна. — Просто мислех… като между жени… — продължи Симон.

— Да. Между жени. Благодаря. — И Али излезе под проливния дъжд.

Няколко пресечки по-нататък тя затича. Тичаше под дъжда с разперени ръце и стиснати юмруци и се смееше високо, сякаш празнуваше. После забави ход и си пое дъх.

„Как можеш изобщо да опознаеш някого? Всичките измами. Всички тези тайни. Всички роли, които хората играят“, чудеше се тя.

Никога не беше броила луничките на Тед. Нито той — нейните.

На ъгъла на „Хюстън“ и „Бауъри“ махна на едно такси.

— Петдесет и четвърта и Пета, ако обичате — каза на шофьора. — „Сейнт Реджис“.