Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (27)

Лизи влетя в офиса на Фишман.

— Откраднали са ми вещите! — заяви тя.

Джош и Фишман седяха, съсредоточени в работа. И двамата вдигнаха глави и се обърнаха.

— Без майтап? — обади се Фишман. Изглеждаше обезпокоен, но не достатъчно.

— Отидох в бокса и когато се върнах, ги нямаше.

— Не си работила, но си имала нужда от почивка? — попита Джош.

— Бях гладна — обясни Лизи и погледна Фишман. — Някой е тършувал из чантата ми в моята стая. — След това обърна поглед към Джош, демонстративно дъвчещ зелена дъвка.

— Какво липса? — попита Фишман и стана от бюрото.

— Портфейлът ми, ключовете и телефонът — отговори Лизи.

— Съжалявам. Колко неприятно. Трябваше да те предупредя. — Той отвори едно чекмедже. — Не сме я хващали, но имаме една вечно безпарична рускиня…

— Саша? Беше с мен. В бокса. Беше с мен.

Фишман подаде на Лизи карта за метрото.

— Вземи я. Изтича чак следващия месец. — После извади от куфарчето си няколко банкноти и мобилен телефон. — Ето ти телефон за спешни случаи, докато си вземеш нов, а ето и пари, за да платиш за нови ключове и ключалка за жилището ти.

Лизи взе телефона и петдесетдоларовите банкноти — най-новите пари, които някога бе виждала, чисти и гладки.

— Благодаря — каза тя.

— Вземай си чантата — посъветва я Фишман. — Дори и в тоалетната.

Лизи кимна.

— Да помогна с още нещо?

— Не — отвърна тихо тя. Имаше чувството, че я разиграват.

Фишман седна отново.

— Някой наистина тършува из стаите ни.

Джош кимна и пукна балонче с дъвката си.

 

 

Час по-късно Лизи усети, че й призлява от влагата и горещината. На ъгъла на Хенри Стрийт, до пощенската кутия, тя изу обувките си с високи токчета, смени ги с ниски, свали си перуката и я натъпка в чантата. После пое през Каръл Гардънс и Кобъл Хил към Бруклинските хълмове.

Знаеше, че ще се опитат да я проследят чрез телефона. Съпротивата й нямаше да постигне нищо. Изключи го и извади батерията. После се сети за втората батерия, по-слабата, захранваща указателя и времето.

Трябваше й, каза си тя, „невидима“ чанта. Фарадеев кафез^[1]. Уедър ги правеше от фолио, когато бяха на дванайсет, за да крадат от магазините; нещо като електромагнитен щит.

Тя се отби в един магазин, купи пет ролки фолио и уви телефона като подарък за рожден ден, докато не стана голям като тухла.

След двайсет минути стигна „Пайнепъл“, после „Ориндж“ и най-накрая Кранбъри Стрийт. Качи се на верандата и почука, но къщата беше пуста и тъмна. Резервният й ключ бе вкъщи, на Стивенсънт Скуеър.

Тя се насочи на изток и прекоси Бруклинския мост, взирайки се в златното слънце, потъващо на запад.

Когато стигна у дома, откри, че портиерът си е тръгнал и няма да се връща до следващия ден. Никой, освен Хулио, нямаше резервен ключ.

 

 

Али бе прекарала следобеда там, от другата страна на улицата. В девет и половина бе станала и си бе тръгнала. Докато тя бе чакала Лизи, Лизи пък бе търсила майка си. Разминаха се за по-малко от пет минути.

 

 

Същата нощ в единайсет луксозният джип на Джейк дойде да вземе Али от вкъщи. Шофьорът я остави на ъгъла на Десета и Шестнайсета, пред един хотел в Долен Манхатън.

Тя провери адреса, бавно влезе вътре и зачака във фоайето зад две жени, които приличаха на моделки.

Едната бе облечена с тениска с щампа на Сид Вишъс^[2], панталонки, дълги не повече от десет сантиметра, и обувки с високи токчета. Освен това носеше кожа от норка и раирана скиорска шапка с помпон. „Странно за август — помисли си Али, — но сладко.“

Другата също бе облякла тениска, само че нейната беше разкъсана. Нямаше нито шорти, нито пола или панталони. Бе обута с прашки, така че долната част на дупето й надзърташе изпод фланелката, когато се смееше, навеждаше или протягаше. Али помисли, че е готова за леглото. След това й хрумна, че може би това беше целта.

Когато влезе, портиерът й намигна.

— Харесва ми тоалетът ви. Толкова независим.

Али погледна надолу. Толкова ли независимо беше облечена?

Спортни обувки. Джинси. Риза с копчета, щампована с жълти и розови цветя; Блузата й, каза си тя, можеше да мине за луксозна, от „Либърти“, само дето я бе купила за три и деветдесет и девет от „Олд Нейви“. Памукът бе фин, но копчетата бяха пластмасови и шевовете се нищеха.

— Ловният клуб, милинка. На долния етаж. — Портиерът посочи с небрежен жест една врата в другия край на фоайето. — Ловът започва оттук.

Али не знаеше за отделния вход, водещ към коридор с тайна врата, през която се минаваше към друга тайна врата, зад която имаше бияч и червено кадифено въже, и списък с гостите, после към виещо се каменно стълбище, свършващо пред златиста, обсипана с мъниста завеса в ъгъла на подземието.

Най-после откри Джейк и Марти, скътани зад една маса, да се надвикват над бутилки текила. Музиката беше толкова силна, ритмична и режеща… Очевидно беше срядата на хип-хопа.

— Невъзпятата американска тийнейджърка! — провикна се Джейк към Марти и му подаде въздълъг сценарий. — Абсолютно ново нещо! Тези момичета сложиха начало на революция. И носят дрехи!

— Разкажи ми! — извика Марти и пъхна сушено уасаби в устата си. Марти бе известен с филмите си за мъже: мъже и банди, мъже и секс, мъже и пари.

— Започва с пожар! — извиси глас Али над масата. — Виждаш как момичета скачат от деветия етаж и умират! Градът се събужда! Едно от момичетата оцелява и се включва в борбата за по-безопасни условия! Осемчасови работни дни! Извънредно заплащане! Показва цялото движение! — Али изля шота в гърлото си, след това се обърна към Джейк. — Показваш ли движението? — Тя потръпна и вътрешностите й се сгряха. Джейк поклати глава.

— Какво движение? — викна Марти, защото иначе нямаше да го чуят. — В трето действие ли е?

Музиката се усили.

— Какво означава трето действие? — изкрещя Али.

Диджеят в ъгъла беше надул любимия си Кени Уест, песен за мотики, и показа юмрук на една азиатска мацка. Джейк отново напълни чашата на Али.

— Стига толкова! — викна тя. — Никога не пия…

Млъкна насред думата.

— Третото действие е последната част — обясни Джейк, обръщайки се към нея.

Тя не го чу. Бе видяла някого… Или й се бе сторило. Вкамени си и се втренчи през бара, все едно бе лъвица, зърнала плячка.

— Това ли е третото действие? Движението? — попита Марти.

— Това агентката на Лизи ли е? — вместо отговор запита Али.

— Сибил Стърн? — Джейк се обърна и заоглежда тълпата. — Коя?

— Онази в черно? Срещнахме се миналата Коледа. — Али се изправи. — Извинете ме. Почакайте ме секунда. — Тя се плъзна от мястото си. — Може би знае къде е Лизи.

Марти доби угрижен вид.

— Всичко наред ли е?

Али спря.

— Наредила на дъщеря ми да си оперира носа и да си боядиса косата. — Не можеше да откъсне очи от Сибил.

— Али, почакай — замоли Джейк, докато тя приглаждаше блузата си от „Олд Нейви“ и се готвеше за битка.

— Да свали двайсет кила и да не ходи в колеж.

— Али, стига. — Джейк протегна ръка, докато тя се отдалечаваше. Опита се да я последва, но установи, че се е заклещил зад масата. — Али!

 

 

Сибил отпиваше от коктейл „Девствена мръсница“. Тя и моделките от лобито си бъбреха до дансинга, притиснати от потното шумно множество.

— … А сега се снима в порно! За да спечели пари за онази процедура, която вие сте й препоръчали!

— Аз ли? Не! — провикна се Сибил над гърмящия хип-хоп. — Аз да съм й препоръчвала? Не, госпожо Хюз!

— Не сте ли? — възкликна Али.

— На Лизи — операция на носа? Това е лудост!

— Така ли? — Али постепенно осъзнаваше, че Лизи я бе излъгала. — Можете ли тогава да й се обадите? И да влеете малко разум в… ох! Ох! — Един мъж, който се промъкваше отзад — огромен, близо два метра и сто и петдесет кила, — се блъсна в нея.

— Извинете! — каза той, когато Али залитна и се бухна върху Сибил, която пък блъсна жената зад себе си. Непознатата падна върху приятелите си, после се изправи и се разкрещя:

— Мръсница, кучка! Безсрамница! — и ги изгледа кръвнишки.

— Съжалявам! — извика Сибил и наистина го мислеше, заобиколена от разгневените танцуващи.

— Съжаляваш? Съжаляваш ли? Ще ти дам аз на теб!

Без да се бавят, Али и двете моделки пристъпиха и образуваха малка отбранителна линия.

— Блъснаха ме — обясни Али. — Аз бутнах нея. Тя се стовари върху вас. Моя е вината. Извинете.

— Коя, по дяволите, сте вие?

— Никоя — отговори Али. — Изобщо никоя.

— Ще те размажа.

Боже господи, помисли Али, надушвайки заплахата. „Ще те размажа.“ Означаваше ли, че се задава битка?

Сякаш ненадейно се бе озовала в едно от онези предавания: женски бой между домакини или сестри, или нечии бивши съпруги; жени с размахани юмруци, с високи токчета и грим, с къси рокли, дърлещи се една с друга. Само дето никой тази вечер, в този клуб, не бе напълно облечен. Евтини бижута и раирани като пижама шорти, каза си Али, докато разглеждаше момичетата; и шофьорски каскети. Сякаш пазеха кожата си от слънце. Не искаше бой. Щеше й се да ги преоблече и да ги сложи да спят.

— Гадна кучка — повтори непознатата.

Али вдигна ръце в знак, че се предава.

— Да не се караме! Тя не искаше да ви удари! Честно! Кълна се! Ние сме приятелки! Всички сме жени! Всички сме на една страна! Нали? Нали?

 

 

Никога преди не бяха били Али.

Никога не бе получавала шамари, не я бяха бутали или удряли с юмрук.

Секундите летяха сред какофония от писъци, натъртени крайници и болка; деряха се и се блъскаха в прожекторите, ругаеха, късаха дрехите си и падаха по пода. Али крещеше: „Спрете! Престанете!“, над музиката, окуражителните викове и подигравките от всички страни. Хората ги наобиколиха, защракаха с камерите на телефоните си, смееха се и ги сочеха.

— Какво, по…? Пусни ме! — Тя положи всички усилия да се откопчи от хватката на Джейк, когато той я измъкна от мелето. — Тъкмо щях да…

Джейк я прегърна през кръста и я понесе през тълпата.

— Хей! — възпротиви се тя. — Пусни ме!

— Дрогирани са! Спри да се дърпаш!

— Какво?

Той я поведе по къс тъмен коридор, където спряха, за да си поемат въздух.

— Откъде можех да знам? — оплака се Али.

— Я да видим. Разширени зеници? Фин бял прашец над устните им? — Джейк се опита да отвори тоалетните, но и двете бяха заключени. — Какво стана? Добре ли си? Със Сибил на една страна ли бяхте?

— Нищо — отвърна тя и погледна настрани. — Всички се сблъскахме и те полудяха! Удариха ме… май по челюстта. — Али опипа лицето си.

— Ранена ли си? — Той се наведе, за да огледа брадичката й.

— Кокаин? Наистина ли? — Никой от познатите на Али в колежа в Бруклин или в „Браун“ не вземаше кокаин. На мода бяха виното, водката със сигурност, кафето с мляко, много шоколад и бонбони; също сънотворни и болкоуспокояващи, но никой не прибягваше до твърда дрога. — Това беше… какво търсим тук, Джейк? — Тя приглади блузата си и докосна малка драскотина на дланта си. Сви юмрук.

— Няма ти нищо сериозно — успокои я Джейк.

Тя погледна към тавана.

— Каква е тази музика? — Потърка очи. — Не мога да повярвам… Скочиха върху нас! Момичета! — Някой в тоалетната май пушеше нещо. — Каква е тази миризма?

Джейк изглеждаше притеснен.

— Толкова е хубаво да те видя. Може ли да го кажа? Съжалявам, че ти… Грешката е моя. Съжалявам.

— Кажи го.

— Толкова се радвам да те видя.

— Искам да се прибера.

— Боли ли те? Лицето? — Той протегна ръка и го докосна.

— Добре съм, но тази музика ме кара да искам…

— Какво те кара да искаш?

— Да се свия на топка и да умра.

 

 

Качиха се в джипа и потеглиха обратно към Бруклин.

— Не се сбогувахме — промълви Али. — Беше грубо.

— Не се тревожи. Изпратих му съобщение. Той ми отговори.

— Не успях да…

— Аз успях — успокои я Джейк. — Разговаряхме, преди да дойдеш. Марти обеща да й се обади и да я накара да зареже това.

Али се взря в трепкащите светлини по Ист Ривър. Притисна ледено кубче към челюстта си.

— Лизи го е пожелала сама — тъжно каза тя, питайки се дали това не беше някаква фаза в израстването. — Не Сибил. Но може би… може би, ако я накараме да изчака достатъчно дълго, ще си промени решението. Случвало се е и преди. — Като манията да си слага черна очна линия. Продължи само половин година в девети клас. Ами собственото й увлечение по Дейв Матюс, когато беше на двайсет? Също половин година.

— Трябва само да живее според очакванията на останалите… достатъчно дълго.

— Какво?

— Докато го преодолее и стане себе си. И започне да постъпва правилно…

— И как точно ще стане?

— Не знам.

Лизи беше прекрасна. Открай време. Висока. С дълги крака. Досущ като Клер, имаше невероятна фигура: тесни рамене, тънка талия и тесни бедра, но едър бюст. И крака, започващи от ребрата й и продължаващи до безкрайността.

Приятели и учители, всички бяха сигурни, че ще остави своята следа пред камерата, защото е способна.

Но какво щеше да стане с този нечуван коефициент за интелигентност? 143? С поканата от „Менса“? С хората от „Джон Хопкинс“, които търсеха таланти?

— Знаеш ли? — подхвърли Джейк. — Няма лошо, ако Лизи не е идеална.

Али се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя знае, както и ти, че се е появила на този свят случайно. Призна ми.

— И?

— Убеден съм, че не си съгласна, но…

— Не съм — отсече Али. — Тя не е плод на атака, било писано да стане.

— Това не е…

— Вселената, Бог, наречи го както искаш… има планове, които някога нямат нищо общо с нашите собствени.

— Ясно — съгласи се Джейк. — Но няма нужда да доказваш… не е нужно тя да бъде най-безупречният човек, раждал се някога, само за да докаже, че не е била грешка.

Тя го загледа за миг. Осъзнаваше, че е прав. Очите й станаха сериозни, тя стисна устни и после отново ги отпусна. Погледна през прозореца.

— Не разбирам за какво говориш.

— Разбираш.

Тя зарея поглед към реката и бруклинския хоризонт.

— Някой ми е изпратил подаръци. Ти ли?

— Може би. И какво, ако съм аз?

Али не отговори.

— Как е лицето ти?

 

 

Джипът спря пред дома й. Али излезе и тръгна към верандата, търсейки ключовете на дъното на чантата си.

Джейк я последва.

— Добре ли си?

— Чудесно — отвърна тя.

— Остават ми само още два дни в града.

Тя се качи на верандата, замаяна, болеше я челюстта и едва го чу.

— Къде са ми…?

Джейк стоеше зад нея и чакаше.

— Между другото, приятелят ти Тед…

Али вдигна поглед. Сега пък какво?

— Онази негова работа със сексиграчките. Поразпитах. Истински скици са.

Тя най-сетне си намери ключовете.

— Скици ли?

— Онези, които я движат.

— В какъв смисъл са скици? — Сети са за думите на Уедър. — Какви?

— Не знам. Това чух.

Али се обърна и отключи вратата.

Джейк стоеше и я гледаше.

— Ако ти трябвам, в „Сейнт Реджис“ съм.

— Нима? — възкликна тя и отново се обърна, преди да влезе. — Потърсих те там, но ме уведомиха, че няма такъв.

— Опитай отново, Али — отвърна Джейк с усмивка. — Моля те. Опитай отново.