Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (25)

Студиото в края на коридора бе обзаведено да прилича на тийнейджърска стая: украшения като за мажоретка, плакати на „Уан Дирекшън“, чаршафи с щампа на котенца.

На бюрото срещу огледалото стоеше лаптоп, така че клиентите да виждат едновременно от два ъгъла.

— Става ли? — попита Фишман и задържа вратата.

Лизи влезе.

— Идеално е — отговори тя, след като се огледа. — Помислили сте за всичко. — Беше впечатлена. Извади диск от джоба си и се обърна към него. — Риана? Ъшър?

— Идеално — имитира я Фишман и се обърна да си ходи.

— Някакви съвети? — попита Лизи и остави чантата си на леглото.

— Ами… — започна Фишман. — Някои обичат динамиката. Движение, танци… Други — нещо по-кротко.

— Кротко?

Фишман сви рамене.

— Бавно разсъбличане. Самозадоволяване.

— Самозадоволяване — повтори Лизи и се усмихна. — Харесвам евфемизмите.

Фишман я изгледа.

— Доста си умна, а, Джени?

Лизи помълча.

— Не особено.

— Освен това някои обичат да разговарят.

— Добре — отговори Лизи. — Да говоря — мога.

Той направи кратка пауза.

— Но не твърде много. Не бива да говориш прекалено много.

Лизи кимна, симулирайки интерес. Започваше дай се иска да не беше питала.

— Не изпадай в подробности. Мъжете харесват мистерията.

— Кой ли пък не я харесва? — засмя се Лизи.

— Фамилиарността носи презрение. Не си ли съгласна?

— Предполагам. Не знам. На двайсет съм. Какво ли знам аз? — Тя отново нервно се засмя.

Фишман я разглеждаше.

— Просто не си въобразявай, че се сприятелявате. Той не се интересува от мечтите ти.

— Не, разбира се.

— Не иска да научи каква е любимата ти храна или името на домашния ти любимец. Целта му е да свърши. Ето какво иска.

Лизи се запита дали Фишман не е надрусан. Струваше й се, че долавя лек дъх на трева.

Погледът му се отклони от нея, докато се чудеше какво още да каже. Никоя досега не беше искала съветите му.

— Имай предвид — продължи той, все едно напяваше рефрен. — Той прави секс със себе си. Някъде там е, съвсем сам… и се преструва, че уж прави секс с теб… Като се замислиш, е доста тъжно… когато би могъл… когато е редно да чука истинска жена. Не е като да се преструваме, че ядем. Или да се правим, че спим. Преструваме се, че чукаме, защото можем. — Той изгледа Лизи с изцъклени очи. После рязко погледна встрани. — Е, късмет — весело добави той.

— Благодаря — отговори Лизи. Беше изумена, но се опита да го скрие.

Фишман отвори вратата и се измъкна навън.

— И зарежи перуката. Мисля, че руса си по-хубава.

Лизи го изгледа изненадано, докато той затваряше вратата, а в стомаха й се настани студено, лепкаво усещане.

 

 

Бяха минали само няколко минути, когато се чу вик.

— Не! Помощ! — пищеше млада жена високо и пронизително.

Лизи вдигна поглед от дисковото устройство. Обърна се към стената вдясно по посока на гласа.

— Помощ! Някой да ми помогне! — В гласа тегнеше страдание.

Дъхът на Лизи се учести, а очите й широко се отвориха. Инстинктивно тя пристъпи към стената и долепи ухо до нея.

Жената изкрещя:

— Извикайте полиция!

Лизи се втурна към вратата и излезе в пустия коридор. Оттам чу мъжки глас, който шепнеше на викащата от съседната стая.

Лизи се огледа. Коридорът беше празен. Никой ли нямаше? Или може би, заключи тя, никой друг не е чул, или никого не го беше грижа.

Приближи се до вратата, а молбите ставаха все по-настойчиви. Колебливо тя натисна дръжката и широко я отвори.

— Какво правиш! — изкрещя жената. На Лизи. — Затвори шибаната врата!

Голата жена, дребна и съвсем млада, стоеше на четири крака, а млад мъж зад нея, също гол, дърпаше конската й опашка и се преструваше, че я обладава изотзад. Той се разсмя.

— Извинете — промълви Али и дръпна вратата. — По дяволите! Мамка му! — Тя стоеше насред коридора, а сърцето й щеше да се пръсне. — Ето как се завързват приятелства. Ето как се завързват приятелства — каза високо, без да се обръща към никого. Беше объркана.

Писъците не бяха истински. Беше представление.

 

 

От другата страна на Ист Ривър, в Манхатън, на Трийсет и шеста и Девета, Уедър стоеше на импровизирана сцена в студиото на Джоуъл Фокс за обучение на актьори.

— Съжалявам, господин Уординг. Не сте в списъка ми с приемливите кандидати. — С най-добрия си британски акцент, тя се преструваше, че чете подвързана с плат книга. — Готова съм да добавя името ви, ако отговорът ви е достоен за една истински любяща майка.

— Лизи? — провикна се Али и я прекъсна. Беше отворила вратата и светлината от коридора заля сцената.

— Извинете! — извика Джоуъл някъде от мрака.

— Лизи, тук ли си? — извиси глас Али.

— Извинете, госпожо, имаме урок! — измуча Джоуъл.

— Тук ли е Лизи Хюз? Лизи? Аз съм, мама!

— Госпожо Хюз? — на сцената Уедър се обърна, примигвайки срещу светлините на прожекторите. Беше облечена с рокля до петите от розов сатен и с розово боне в тон с нея, и носеше обрамчени с тел очила.

— Уедър?

— Здравейте.

— Здравей, миличка. Трябва да поговорим.

— Не може ли да почака. По средата съм на…

— Не — отсече Али и влезе. Взря се в тъмнината. Не виждаше Джоуъл, но знаеше, че е там. — Господин Фокс? Извинете. Аз съм Алисън Хюз. Майката на Лизи. Съжалявам, но е спешно. Нужна ми е Уедър за минута, или…

— Побързайте!

— Благодаря — отвърна Али и излезе от помещението.

Уедър вдигна огромния си кринолин, слезе от сцената и последва Али в коридора.

 

 

— Госпожо Хюз…

— Бяхме се споразумели — прекъсна я Али. — Ако позвъня три пъти, тя ми връща обаждането. Само че не се обади. Умирам от тревога.

— Госпожо Хюз — започна отново Уедър. — Човекът вътре, Джоуъл Фокс, ми се обажда веднъж месечно. Не всяка седмица, като на момичетата с големи цици и крака като клечки, балерините, а веднъж на месец. И то ако извадя късмет.

— Знам за порното — заяви Али.

Лицето на Уедър помръкна.

— Нужен ми е номер или адрес. Лизи изчезна.

— Не мога. Съжалявам. Лизи ще ме убие.

— Аз ще те убия! — Али се приближи. — Разбираш ли колко е опасно? Колко е глупаво? Да се забъркаш с подобни хора?

Уедър преглътна и събра кураж.

— Не разбирате ли, че тя кове бъдещето си? Не разбирате ли, че Лизи е войник?

Али примигна.

— Какви ги говориш?

— Тя е Лара Крофт.

— Коя е тази?

— Ще се изумите. Тя има план.

— И какъв е планът, ако някой й опре пистолет до главата или я натъпче с наркотици, или я отвлекат?

— Това не е част от плана — възрази Уедър.

— Порнографията е престъпление, за което вкарват в затвора. Известно ли ти е какво означава това?

— Госпожо Хюз, трябва да се връщам, за да…

— Къде е сега? Трябваше да е тук. В класа по актьорство. Всяка сряда в шест.

— Трябва да знаете… тя носи перука.

— Това ли е планът? Перуката ли е планът?

Вратата се отвори и Джоуъл се показа.

— Свършихте ли?

— Не! — сопна му се Али.

Той се дръпна обратно.

Кипяща от недоволство, тя се обърна към стената. Опря чело на нея и си пое дъх.

— Защо актьорът вътре е гол?

В студиото бе зърнала двуметровия актьор в ролята на Джак Уординг, който действително беше гол и стоеше до Уедър, а дългурестият му блед пенис висеше между бедрата му.

— Това е методът на Фокс. Помага да се вживееш в ролята.

— Нима? — попита Али. Тя се обърна и загледа огромните дупки в ушите на Уедър, разширени от седемсантиметровите й обици.

„Странна работа — помисли тя. — Защо това момиче от «Скарсдейл», момиче с лице и усмивка на ангел, се стреми да прилича на кенийски масай?“

— Уедър — каза тя. — Твоя ли беше идеята? За порноснимките?

— Не, госпожо Хюз.

— На Лизи ли?

— Не.

— Тогава чия?

— Не бива да ви казвам.

Али кимна, обърна се и заслиза по стълбите.

— Жалко, че ти се обажда само веднъж на месец! Красива си, скъпа. Ако не броим как си тормозиш ушите. Ролята ти е ужасна. Винаги си имала талант. Истински талант. Да не ти пука за господин Фокс.

Уедър стоеше и зяпаше Али. Не пророни и дума.

— Помоли я да се обади на майка си, моля те! — пропя иронично Али. — Знаеш, жената, която я е хранила, сменяла й е пелените и е плащала за „Дюк“.

— Госпожо Хюз!

Али спря и се обърна.

— Да?

— Ако искате да разберете, попитайте приятеля си. — Приятелят ми ли? Кой? Нямам…

— Тед.

— Добре — отвърна озадачено Али.

— Беше негова идея.

Погледът на Али, досега съсредоточен в Уедър, се премести към стената, на която висеше плакат на „Коса“. Уедър се стресна, когато откъм залата избухна смях. Тя се вслуша, отвори вратата и след леко помахване се върна към урока.

Али обаче стоя неподвижно повече от минута. После се обърна и тръгна надолу по стълбите.

Навън, на тротоара, набра Тед.

 

 

На „Ред Хук“, в кухненския бокс, стоеше Саша — висока метър и осемдесет блондинка с почти бяла коса и естествено пухкави устни. Мъчеше се да разчете упътването за кафемашината, когато Лизи влезе.

— Здравейте. Здрасти. Как сте в този ден? — Саша говореше с руски акцент.

Лизи грейна. Ура, помисли тя, почитателката на „Пуси Райът“! Най-после! Поздрави я на руски.

Саша беше очарована.

— Не! Кажете ми! Говорите ли руски?

— Малко — отвърна Лизи, отново на руски.

— О! Трябва да видите това! — Саша посочи машината за кафе. — Господин Фишман купил това за нас. Знаете ли как се използва?

— Не — отвърна Лизи. — Но мога да ви помогна. — Тя се приближи до барплота.

— Как чудесно! — възкликна Саша и се взря по-отблизо в косата на Лизи. — Фалшива ли е?

Лизи се усмихна.

— Под прикритие съм, като шпионите.

— Не! — зяпна Саша. — Полиция?

— Не! — извика Лизи. — Налага се да работя тайно, заради майка ми. — Тя включи машината и я пусна. — Ще ме убие.

Саша кимна.

— Да.

Влезе Пищящата. Сега носеше дълъг розов пеньоар и домашни пантофи.

— Хей, глупачке! — обърна се тя към Лизи и отлетя към хладилника.

Лизи се завъртя.

— Глупачка ли? — възмути се тя. — Ти викаш за помощ.

Пищящата се изсмя и отвори хладилника да си вземе безалкохолно. Лизи кипеше.

— Крещеше: „Помощ! Извикайте полиция!“.

— Беше наужким — обясни Пищящата и отвори една кутия. — Фалшиво изнасилване. Допада на всички. — Отпи глътка.

— Е, звучеше истински — отговори Лизи. — Извинявай, че се опитах да ти спася живота.

— Той дори не проникна в мен — изфука се Пищящата. — Даже не му беше станал. — Намръщи се към Лизи и метна празното кенче в кошчето за смет. — Идваш ли, Саша? Довечера. На купона?

— Не — отговори Саша и се обърна към Лизи. — Не мога да плащам за водка от Ню Йорк.

Пищящата сви рамене, взе пакетче чипс и излезе.

Саша се усмихна.

— В Украйна не правим купон, когато ставаме на шестнайсет. Получаваме само пай и въже за простиране.

— О! — усмихна се Лизи. — Тези двама глупаци трябваше да заключат вратата.

— Не — отвърна Саша, докато изучаваше кафемашината. — На никого не е позволено да заключва нищо тук.

* * *

След около час, прекаран на кафе и дълъг разговор на завален английски и завален руски, Лизи се върна във фалшивата си спалня, за да съобщи новините на Уедър.

— Шегуваш се — каза си на глас и раздразнено затърси телефона из чантата си.

На леглото ли го беше оставила? Или на бюрото? Къде? Изобщо беше ли си взела телефона?

Къде беше телефонът й?

Изведнъж спря и се вгледа във вратата, припомняйки си думите на Саша. Не можеше да я заключи, дори и да искаше.

Изпаднала в паника, тя изтърси всичко от чантата си и заразглежда съдържанието й: носни кърпички, лепенки за първа помощ, химикалка, сенки, роман, слушалки, пантофки, слънцезащитен крем, блясък за устни, тампони, ментови бонбони…

Пръстите й докосваха предметите, докато се опитваше са определи какво липсва: мобилния й телефон, ключовете от вкъщи, пачка банкноти, установи тя за секунди, и нов пакет ментови дъвки.

Бясна, вдигна поглед.

 

 

От другата страна на Ист Ривър, към покрайнините, близо до Грамърси парк, Али седна на една пейка и зачака. Чакаше обаждания: от Лизи, от Тед и от Сибил. Чакаше да я потърсят и от „Дел Фриско“, на Шеста, където Лизи беше сервитьорка. Чакаше да се чуе с приятелите на Лизи — Зоуи, Майлс и Ив.

Никой не отвърна на обажданията на Али.