Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (23)

— Миличка, изборът има значение — говореше Али, все още на верандата. — Какво да ти кажа? Така гледам на нещата. Изглежда ти дребна работа сега, сигурна съм… но изборите, които правим, имат ефекта на доминото. Наредени са един след друг. Падне ли една плочка, повлича и съседа си.

Али огледа сградата с евтини квартири, чийто вход бе обрамчен с рисунки на жирафи и дървета бонзай. „Защо жирафи на Стивенсънт Скуеър?“, запита се тя. Светът беше толкова необясним. А Ню Йорк — така странен. Всички, които минаваха покрай нея носеха болнично облекло. Морскосиньо, яркозелено, светлосиньо. Всички говореха или пишеха съобщения по телефоните си.

— Трудно е да го разбереш, докато си млада. Разполагаш с всичкото време на света. Но като съзрееш и погледнеш назад, виждаш как едно води към друго, а то — към трето. — Тя помълча. — Нямам намерение да ти чета лекции, буболече. А и вероятно веднага си изтрила съобщението ми. Всъщност — всичките. Както и да е, пред вас съм. Обади се.

После затвори, помисли малко и набра „Справки“. Получи номера, който й трябваше, и го набра.

— Представителство на театралните актьори — отговори операторът от агенцията за таланти на Лизи.

— Сибил Стърн, ако обичате — помоли Али. Операторът я свърза.

— Кабинетът на Сибил Стърн. — Беше асистентката и.

— Казвам се Алисън Хюз, майката на Лизи. Там ли е Сибил?

— Да, госпожо Хюз. Един момент, ако обичате. — Асистентката остави Али на линия. След десет секунди се обади отново. — Всъщност в момента Сибил има среща. Може ли по-късно да ви върне?

— Да ми върне ли?

— Обаждането.

— О, да, разбира се. Бихте ли й предали, че е спешно, моля? Че се налага незабавно да говоря с нея?

Асистентката се съгласи, Али затвори и набра Уедър.

 

 

Някъде в Ред Хук Уедър хлипаше неудържимо на тротоара.

Лизи я успокояваше, доколкото можеше, докато сваляше перуката й и я натикваше в чантата й.

— Американско момиче? Простодушно? Свежо, но страстно? Хана Монтана преди „Рейкинг бол“^[1], Тейлър Суифт, въртяща се пред пасмина дегенерати? Стига, бе. Може ли да плачеш за такова нещо?

— И? — изхленчи Уедър.

— Белгийски банкери да лъскат бастуните? Надървени съпрузи от копторите в Южен Кънектикът да бягат с помощта на лаптопите си от киселите си жени и виещи деца? — Опитваше се да разсмее Уедър.

— Той твърдеше, че не обслужват района на трите най-близки щата.

— Да, бе, виж ми окото! Виж, виж! Плува ли корабче?

Уедър се изкикоти, но след това смехът й се превърна в сълзи. В още повече сълзи.

— Същата си като майка ми — оплака се Лизи.

— Съжалявам, мъчно ми е!

Лизи престана да върви. Накара и Уедър да спре.

— Чакай, чакай. Избърши се. — Тя разрови в чантата си и извади носна кърпичка. Али ги беше пъхнала в някакъв момент заедно с лепенки за първа помощ, безопасни игли, бонбони с мента и индийско орехче…

Бузите на Уедър пламтяха, носът й течеше. Тя извади няколко кърпички и си избърса лицето.

— Имам усещането, че са ме изритали — изхленчи отново.

— Порно продуцентите ли?

— Приказвай си каквото си щеш! Нали получи работата!

— Не говорим за Марти или Дейвид Ръсел. Не да говорим за Спилбърг.

— Как ще получа работа като актриса, като не ме вземат дори в порнофилм?

— Не искаш работа в порноиндустрията! Никой не иска да участва в порно!

— Ти искаш!

— Не! Искам да ми оправят носа. Ще върша тази работа шест седмици. Най-много осем — и край. Сега, горе главата. Я по-весело!

Уедър смачка кърпичката на топка и като невъзпитано дете я запрати на тротоара. Лизи се наведе, вдигна я и я метна в едно кошче за боклук.

— Не замърсявай.

Тръгнаха, но секунди по-късно Уедър заподсмърча отново.

— Виждам ли ти се прекалено дебела? Те не харесват дебелите, нали?

— Разкошна си. Престани.

— Или заради татуировките? Някои хора не обичат котки.

— Боядисаха ти косата по твой избор, нали? Не мисля, че сивата коса е помогнала.

— О, бях забравила. Права си — съгласи се Уедър и се заигра с кичур сива коса.

— Малко те състарява, но моля те. Изпуснаха бъдеща носителка на „Оскар“.

— Къде отиваме? — Уедър се почувства по-добре и се огледа. Не можеше да се ориентира къде са.

— Мисля, че близо до майка ми. — Лизи хвърли поглед наоколо, за да прецени къде са. Търсеше мост, за да разбере накъде да вървят.

— Искаш ли да се отбием? Навярно готви.

— Не, не бива — отвърна Лизи. — Чуй това. — Тя спря и затърси телефона си в чантата. — Ноа ме предаде. Слушай и плачи. — Включи гласовата си поща, спря се на едно от съобщенията и подаде телефона на Уедър.

Уедър се заслуша.

„Искам само да добавя — започна съобщението на Али, направено около четири часа. — Свещено ли е нещо, не бива да се изследва. Пито-платено. Децата са свещени. Природата е свещена. Животните. Цветята. Цветята са свещени.“

— Цветята ли? — повтори Уедър и се усмихна. И Лизи се усмихна.

— Сексът е свещен. Не е грешен. Но не в това е въпросът. Той не е нещо лошо. Истината е, че е свещен. Тялото ти е свещено, калинке. Сега още не го усещаш. Само на двайсет си. Можеш да спиш по двайсет и четири часа. Да пробягаш шестнайсет километра. Но почакай, докато започнеш да се сдухваш. Или докато видиш как аз се сдухвам, както аз видях баба ти. Тогава ще разбереш.

— Колко тъжно — отбеляза Уедър и погледна Лизи.

Лизи кимна.

— Или някой ден се разболяваш, или раждаш… тялото ти е чудо. Възпроизвеждането. Дихателната система. Мозъкът, скъпа. Знам, че звучи глупаво, но като вид не сме изобретили нищо… нищо подобно на красотата на нашето тяло. Така че да подскачаш наоколо и да тресеш цици заради пасмина ненормалници… е оскърбление за всеки благороден и чувствителен човек… Да се гръмна! Сериозно ли? Да му се не знае! Да не настъпих… по дяволите!

Уедър погледна Лизи.

— Да не е настъпил кучешко ако?

— Като нищо. — Лизи си взе телефона обратно. И двете се разсмяха.

— Знаеш, че никога не можеш да го изтриеш. Ама никога.

Лизи се усмихна и кимна. Ясно й беше.

— Мога ли да преспя при теб?

Уедър кимна.

— Не мога да повярвам, че се е разположила на лагер навън! Пред твоята къща!

 

 

Когато четири часа по-късно слънцето започна да залязва, Али стана и извървя няколко пресечки, за да си купи още кафе, този път горещо, от „Ървин Фарм“. После се върна на верандата и се обади на Тед. Той не вдигна. Тя остави съобщение:

„Относно уикенда, Тед, аз съм, Али. Аз съм… няма да повярваш… чувал ли си някога за секс камера? Може би си. Пуска се по интернет. — Али потрепери. — Достатъчно е да кажа, че целият ми живот се преобърна. Никакъв Нантъкет. Съжалявам. Обади ми се.“

Седна на верандата срещу тази на Лизи и пи кафето повече от два часа.

В един момент покрай нея преминаха жена и момиче. Майка и дъщеря, помисли Али. Опита се да не се втренчва в тях. Помъчи се да не ги съди.

Майката, разбира се, пишеше съобщение на телефона си, а момиченцето, на около десет, беше слабичко и още неразцъфтяло. Но вече носеше къса пола, обувки с високи токчета, прозрачна тениска, падаща от едното й рамо, червило и руж.

„Какво стана с дрехите? Какво стана с подплатите? — Запита се Али. — Истинските дрехи? Откога всичко стана толкова прозирно?“

После си помисли: „Чакай, какво му е лошото на прозрачното?“ Жените можеха да се обличат както си искат. Естествено. После забеляза, че момиченцето носи книга. „О, чете. Браво“, помисли си и изведнъж тръсна глава. Ами разбира се, че ще чете! По дяволите!

В кой миг от живота си се бе превърнала в Клер?

В края на краищата Лизи беше носила къси поли, което никога не бе безпокоило Али.

Защото Лизи си падаше по игрите с топка, компютрите и пистолетите. Отказваше да облича рокли, колекционираше оръжия; дузини лазерни мечове, саби от магазини за момчешки играчки. Играеше си с кукленската къща, но най-често я поставяше под обсада.

Никога не се безпокоеше дали е красива.

 

 

Али си спомни, когато Лизи беше горе-долу на десет. Беше отишла да я вземе от лагера. Лизи беше намусена и потропваше с крака.

— Ейвъри каза…

— Какво е казала Ейвъри?

— Че мога да имам бебе само ако някой мъж си пъхне пениса във вагината ми. — Али й отвори вратата на колата и малката се качи. — Вярно ли е? — Лизи се чувстваше измамена.

— Това е един от начините. Има и други. — Али затвори вратата и заобиколи колата.

Е, времето беше дошло. Да поговорят. Али отвори вратата от страната на шофьора и се настани.

— Правила ли си това? — настоя да знае Лизи.

Да отговори Али. Коланът, ако обичаш. — Запали двигателя и си сложи колана.

Отвратително!

— Колана!

— Никога няма да го направя! Никога! Никога! — Лизи си закопча колана.

— Не е задължително. Науката напредва. Има много начини… да одереш една котка.

— Какво? Да одереш котка ли? Какво означава?

— Това е израз. Погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери идват ли коли. — Означава, че съществуват различни начини да се направи нещо. Съжалявам. Това е всичко. — Тя потегли.

Лизи се облегна и се плесна по голите бедра.

— Ти каза, че рибките минават през устата! Обясни, че бащата ги църка, когато се целува!

— Нищо подобно.

— Напротив!

Всъщност точно така беше, спомни си Али. Лизи беше във ваната. Беше на четири. Може би дори на три. Рибките, както нарече сперматозоидите, „отплуват надолу от гърлото към коремчето, кацват върху едно яйце и бебето се излюпва“.

Али се бе надявала Лизи скоро да забрави.

Грешеше.

— Добре, така съм казала — склони Али. — Но ти беше на три. Беше очарователно.

— Ще си осиновя. — Лизи посегна към копчето на радиото. — Ще си осиновя.

— Добре, давай. Но има време. Може да си промениш решението.

— Никога няма да си променя решението.

 

 

В десет, в тъмното, Али стана и се отдалечи от блока на Лизи. Прибираше се вкъщи.

* * *

В десет на следващия ден я събуди звънът на входния звънец.

Отново бе пощальонът Франк.

— Днес имате цял куп.

— Добро утро, Франк.

Той се обърна и посочи единайсет намаляващи по големина кутии, наредени като кула върху количката му.

— Велики боже — възкликна тя изненадано. — Какво е това?

— В колата има още две.

— Две? Още?

— Къде желаете да ги оставя?

— Чакай, може ли… Може ли да не ги приемам? Няма ли как да ги върнеш на изпращача? Не очаквах…

— Не ги ли искаш?

Али изсумтя. Не беше сигурна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да, не, забрави. Ще подпиша. Съжалявам. — Пое си дълбоко дъх, пое документа и го подписа.

Двамата внесоха кутиите вътре. Струпаха ги в началото на стълбите, до неотворената кутия от „Ла Перла“.

Франк излезе, отиде до колата си, за да донесе последните две кутии, а Али разгледа адресите на изпращачите.

— О, господи — въздъхна тя, докато четеше етикетите: „Картие“, „Годайва“, „Шанел“, „Бланик“, „Готие“, „Гучи“, „Барнис“ и „Сакс“.

След като Франк си тръгна, тя намери телефона и се обади в „Сейнт Реджис“.

Попита за Джейк Бийн.

— Разбира се, госпожо. Един момент, моля — отговори операторката и после изчезна. Когато се върна, каза: — Съжалявам, госпожо. Няма регистриран с това име.

— Извинете — промълви Али. — Имах предвид Ноа. Ноа Бийн, ако обичате.

— Разбира се, госпожо — отвърна операторката. — Изчакайте за момент. — Тя отново се отдалечи и се върна пак. — Съжалявам, госпожо. Няма резервация на това име.

Али седна на стълбите и се обади на Ана.

 

 

— Изпратил ми е подаръци.

— Кой?

— Джейк Бийн. Пощенският раздавач ги донесе. Една дузина кутии. От „Сакс“ и „Картие“. Не съм ги отваряла.

— Откъде знаеш, че не са от Тед?

— Тед подарява за себе си. Стикове за голф. Леководолазно оборудване. Ракети за скуош.

— Какъв е проблемът?

— Какво иска? Какви ги върши? Не съм го виждала от десет години.

— Заради възрастта ли е? Защото миналата седмица по новините даваха за онази жена. Омъжила се е за нейния човек.

— И?

— Али! Говоря ти за Мери Кейт Олсън, най-малкото дете от „Пълна къща“. Едната от близначките. Помниш ли сериала? Ходеше със Саркози.

— Френският министър-председател ли?

— Не. Неговият брат. Но все пак човекът е на хиляда години. Има и една Уди…

— Ако обичаш, не продължавай! Знаеш, че при жените е различно.

— Не. Вече не. Дженифър Лопес, Каспър Смарт. Джоан Колинс е на седемдесет и седем. Приятелят й е…

— Стига. Откъде знаеш? Как изобщо…

— Проверих! Освен това знаеш ли какво мисля? Сравняваш всеки мъж през последните десет години с Ноа Бийн. Или както там му е името.

— Не.

— Както аз с Джон, в когото се влюбих след първото чукане.

— Не ставай груба. Не сме се чукали. Всичко беше нежност… и обич. Той поне казваше така!

— Виждаш ли? Обичаш го! Знаех си! Ха!

— Не си разбрала правилно. Казах, че сексът… беше любов.

— Чудесно.

— Между другото, Лизи се снима в порно.

— Моля?