Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (21)

Лизи изпробваше костюма си у Уедър. Двете стояха пред огледалото в банята.

Беше доволна. Кестенявите къдри се спускаха до кръста й. Червените й нокти удължаваха пръстите й? Цветните лещи променяха очите й в синьо. Внимателно нарисува две фалшиви рождени петна — едно на гърба и едно на корема, с водоустойчив грим. И двете носеха къси панталонки, бели блузки без ръкави и обувки с високи токчета.

— Трепачки на съпруги — поясни Лизи, когато застанаха пред огледалото. — Ето какви сме.

— Не приличаме на трепачки — възрази Уедър. — Приличаме на проститутки.

Лизи се обърна към нея и се усмихна.

— Идеално.

 

 

Али взе метрото до Четиринайсета. Извървя в знойната жега осемте пресечки до дома на Лизи.

Тя звъня и звъня, без особена надежда, после извади телефона си и потърси място да седне и да почака.

От другата страна на улицата откри веранда с малка сянка под някакво дървено скеле. Оттам имаше изглед на изток и запад по цялата улица. Щеше първа да види Лизи, когато дъщеря й се прибере.

„Вече ти писах. Ти не обърна внимание на съобщението ми — започна да пише тя. — Освен това имахме уговорка. Три позвънявания — и ми се обаждаш. Това е шестото. Обезпокоена съм.“

Спря за малко. Погледна към другата страна на улицата и се запита защо живееха отделно.

Защото не подхождаше на съвременността току-що завършилите деца да живеят с родителите си? Та Лизи можеше да разполага с цял етаж на Кранбъри Стрийт.

Али се почувства зле. Трябваше да й го предложи навремето. Сега щеше да поправи грешката си. Щеше да прибере Лизи вкъщи.

„Между другото, седя пред твоя блок и се питам защо плащаш наем, когато не е наложително. Знам, че ти е нужна свобода… но изглежда доста глупаво — този американски обичай да живееш самостоятелно. Обади ми се.“

 

 

Лизи не обърна внимание на обажданията на майка си. Взеха влака за Бруклин, слязоха на „Каръл“ и тръгнаха по „Ред Хук“.

От другата страна на Трето авеню, под „Гоуани“, откриха сградата. Само на първия етаж имаше живот: гараж за лимузини и магазинче за продажба на радиаторни части. Фишман беше наел най-горните два етажа, деветия и десетия, с по четиринайсет офиса на всеки. Останалата част от сградата беше пуста и покрита със сажди.

Търсиха входа петнайсет минути и накрая го откриха зад блока. Фишман ги чакаше.

Панталони в цвят каки, поло и без чорапи — изглеждаше, все едно е слязъл от евтино такси и навярно беше така.

— Радвам се да се запознаем! — провикна се той.

Подадоха си ръце.

— Коя е Джени?

— Аз — излъга Лизи. — Тя се казва Уедър.

— Чудесно — възкликна Фишман. — Тед ми като брат. Чудесен е.

— Да — съгласи се Лизи. — Определено.

* * *

На деветия етаж минаха през излъскани криволичещи коридори.

— Сградата е построена през хиляда деветстотин и първа. Била е фабрика. Говори се, че за захар. Завод за захар. — Фишман ги поведе покрай редица врати, всичките затворени. Отвътре долиташе музика. — Ще работите в едно студио. Стаята е ваша денонощно, през цялата седмица, освен от един до три през нощта, когато идват чистачите. Не плащате нищо. — Той се обърна и се усмихна.

И двете отвърнаха на усмивката му.

Тогава Лизи чу песента „Путин засал“ от една от стаите. Позна я.

— „Пуси Райът“! Руската група! Страхотно!

Фишман се намръщи.

— Но руският не е наша запазена марка. Ще й напомня.

— Имате запазена марка? — любопитно попита Лизи. Тед не бе споменавал за запазена марка.

Фишман обясни, че преди шест години той лично финансирал маркетингово проучване „Глобални порно навици по интернет“. Проучили регион по регион, после страна по страна целия свят.

Резултатите подсказали на него и на съдружника му да насочат вниманието си към Западна Европа, най-вече към Белгия.

Белгийците, както показвало проучването, търсели в мрежата американски момичета. Както и французите. Решили да им предлагат определен тип.

— Моделите, работещи тук, трябва да изглеждат по американски.

— Какво означава това? — попита Лизи.

— Като американски колежанки — простодушни, но развратни. Свежи, но страстни.

Момичетата кимнаха с разбиране.

Сайтовете, обясни той, плащали по пет кинта на минута, в американски долари, за срещите на живо.

— Имаме по четиристотин хиляди клиенти на ден — перчеше се Фишман. — Плащаме на моделите ни петдесет процента, плюс премиални. Петдесет процента! — повтори той с усмивка. — Някои печелят по двеста кинта на час.

Премълча останалото. Не сподели, че е инсталирал скрити камери във всяко студио.

Не загатна, че записват всяка сесия от начало до край, от четири различни ъгъла в близък план.

Не спомена, че стотици часове дигитални записи с голи кадри се монтират и съкращават до десетминутни филмчета, компилират се и се продават по целия свят като сериал.

Не подчерта, че „Американски момичета“, първи, втори и трети сезон, е донесъл на инвеститорите, включително и на Тед, милиони долари.

Най-после Фишман бе преуспял.

 

 

Показа им кухничката и банята.

— Безплатно е за всички работещи. — Отвори шкафовете, за да им покаже кутиите с бонбони, здравословни сладкиши и чипс. До прозореца стоеше малка маса, заобиколена от столове от средата на века. — В хладилника има минерална вода. Непрекъснато зареждаме. Микровълновата е там. — Посочи я и се обърна.

— Някакви въпроси?

Момичетата поклатиха глави.

 

 

Когато влязоха в счетоводството, Джош пишеше нещо на компютъра. Беше на двайсет и две и бе нахлупил бейзболен каскет с козирката назад.

— Предишната вещица гонеше трийсетте. — Не бе видял Лизи и Уедър на прага. — Диплите тлъстина не са секси, дърта вещице.

— Достатъчно, Джош. Имаме гостенки. — Фишман отвори коженото си куфарче за документи и извади телефона си. — Извинявам се за Джош. Оттук, дами.

Изненадан, Джош се обърна и изгледа момичетата, когато Фишман ги поведе към коридора.

— Трябват ми снимки. В гръб, в профил и анфас — заговори Фишман, докато вървяха. — Повтарям, останете по бельо. — Отвори вратата към една празна стая и ги въведе в нея. — Ще бъда отвън. Почукайте, когато сте готови.

Момичетата огледаха стаята. Беше празна с изключение на един сгъваем стол.

— Какъв мухльо. Оня, компютърния — отбеляза Лизи.

— Стори ми се сладък. — Уедър си свали блузата.

— Прави се на Еминем. Представи си.

— Забавно е — изкикоти се Уедър и си свали панталонките.

— Направо е зловещо — отговори Лизи, надигна потничето си и го съблече. Натрупаха дрехите си върху стола. Лизи погледна към вратата. — Сигурни ли сме, че искаме да го направим?

— Защо? Какво лошо има?

— Не знам. Тук сме голи.

— Ти пък! Имам бански костюми, които разкриват повече от бельото.

— Знам. Защо се шашкам?

— Безплатни закуски!

— Именно. Всичко е осигурено. Засега.

Те се разсмяха. Уедър отиде до вратата и я открехна.

— Готови сме — каза тя.

В коридора Фишман пишеше съобщение на телефона си. Погледна Уедър, влезе в стаята и затвори вратата.

През следващите няколко минути, момичетата позираха с нацупени устни и сънливи очи, а Фишман ги снимаше със смартфона си: цък, цък, цък.

— Дайте ми повече сладост. — Анфас, в профил и в гръб. И това беше.

Репетицията.

— Благодаря — каза той. — Днес съдружникът ми си е вкъщи заради болното си дете. Няма да ходи на лагер. Нека изпратя снимките и ще имаме отговор до пет минути. Благодаря ви, момичета.

— Ние благодарим — отговориха те в един глас.

— Куцуз — промълви Лизи.

Фишман се усмихна.

 

 

От другата страна на реката и малко по на север Али си беше купила огромно ледено кафе от „Ла Фолиа“ на Трета. Беше едва три, но слънцето вече се бе скрило зад сградата, чиято веранда бе окупирала.

— Ето на — започна тя отново да засипва гласовата поща на Лизи. — Ще кажеш, че няма нищо лошо в това, което правиш. Няма да споря. — Погледът й се плъзна към отсрещната страна към прозореца на Лизи на четвъртия етаж. На перваза растяха хортензии. — Събличай се гола. Няма проблем. Почувствай силата си. Само че за другите хора това е проблем. Другите го смятат за лошо. След двайсет години, когато станеш на моята възраст, може би ще се почувстваш изхабена. Сцената ще те е изсмукала. Или просто ще решиш да се оттеглиш. Сбогом, сцена! Здравей, филантропия! Здравей, преподаване! Кандидатстваш за някаква работа, обаче… Този или онзи шеф, всички знаят, че ти — Лизи Хюз, завършила „Дюк“, дипломантка, надявам се, на „Джулиард“, — че ти фактически навремето си била секс труженичка… Така ги наричат, между другото. Както сервитьорка или лагерна наставничка, или продавачка на сладолед. Елизабет Хюз: секс труженичка. — Али си пое дъх и млъкна. — Както и да е — продължи. — Всички те отхвърлят заради тази работа, когато си била на двайсет. Този етикет — снимки, видео, няма значение. Всичко се пише на гърба ти. Завинаги.

Механичен глас прекъсна Али.

— Времето ви изтече.

— Нима? — Тя погледна объркано телефона си.

— За да изпратите вашето съобщение, натиснете „едно“ — продължи гласът.

— Почакайте, едно ли? — Тя натисна „едно“.

— За да прослушате съобщението си, натиснете „две“.

Али натисна „едно“ още четири пъти.

— Изпрати, изпрати. Искам да го изпратиш.

— За да направите запис, натиснете „три“ — не спираше гласът.

— Не, моля ви, почакайте. Натискам „едно“! Важно е!

— За други възможности, натиснете „четири“. За да го отмените, натиснете „звезда“.

Али погледна телефона си и натисна „четири“.

— Други възможности, други възможности…

Нищо не последва.

— Съжалявам — прозвуча гласът. — Моля, опитайте отново.

— Но чакайте!

— Довиждане.

 

 

Някакси съобщението тръгна.