Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (2)

Десет години по-късно

— Задължително ли е да ги използвам за аспирантурата си? — ненадейно попита Лизи.

Али натискаше копчетата на дистанционното.

— Моля?

Беше осем вечерта и майка и дъщеря доволно се бяха сгушили на леглото на Али. Готвеха се да гледат „Абсолвентът“, докато хапват меню за закуска вместо вечеря върху табли с наредени върху тях яйца и палачинки.

Али носеше боксерки и стара фланелка на Джейк, онази с „Ред Сокс“, която бе запазила, а Лизи се мъдреше в огромна за нея памучна пижама.

— Парите, които баба ми остави — продължи Лизи. Майката на Али и баба на Лизи, Клер Ан Хюз, бе починала през март, преди четири месеца. Беше оставила на Лизи пари, за да плати таксата си за аспирантура.

— Изчакай. Кажи сега. Първа или втора?

— Все си мисля за „Джулиард“.

— Почакай, буболече. — Али отново натисна дистанционното.

— Преди всичко, няма да ме приемат. А дори и да успея, защо да пропилявам четири години да запаметявам Чехов, когато мога да играя в телевизията. Казват, че сега е Златният век на…

— Велики боже, изпратили сме всъдеход на Марс, а не можем да създадем по-лесно дистанционно! — ядосваше се Али.

— Мамо?

— Да?

— Трябват ми парите на Клер, но не за аспирантура. Съгласна ли си?

Али се обърна и погледна подноса си. Храната й започваше да изстива.

— Моля те, хвърли една салфетка върху чинията ми.

Лизи нагласи салфетката на майка си, а после и собствената си върху чинията, за да задържа парата и да пази храната топла.

— Най-после! — възкликна Али. Филмът започна. Тя се настани на леглото и издърпа таблата в скута си. — Добре де, всички мислят, че е за нравите на века, но според мен се разказва за любов и страст и за това как една жена съзрява…

— Мамо, чу ли ме? За парите?

На телевизионния екран младият Дъстин Хофман, с безличен костюм, седеше в самолет на път към къщи след дипломирането си от колежа.

— Какво за тях?

— Може ли да ги взема?

— За какво?

— Не мога да ти кажа.

Али насочи дистанционното и увеличи звука.

— Виж, за теб Дъстин Хофман е капитан Хук. За мен — Тутси. Ако искаш да станеш актриса, скъпа, като него… трябва да гледаме „Тутси“! Става въпрос за актьорската игра и жените…

— Майко, моля те. Забрави за филма за две секунди. Моля те.

— Какво има? Защо? — Али отново увеличи звука.

— Говорих със Сибил. Нали се сещаш, агентката ми… Тя мисли… че трябва да направя нещо с носа си.

— Какво? — попита Али и от минути за първи път погледна Лизи. — Какво например?

— Според нея, ако си актриса и трябва да си коригираш носа, е редно да го направиш, докато си млада, като Мерилин Монро. Когато си по-възрастна…

— Почакай за секунда. Какво обсъждаме?

Лизи замълча и си пое дълбоко дъх.

— Парите на Клер.

— Искаш да ти оперират носа ли?

— Моля те, не изпадай в ужас. Цялата процедура от игла до конец струва осемнайсет хиляди, което е с две хиляди по-малко от…

— Елизабет. Почакай. Аз… почакай за секунда. — Али избута подноса си, грабна дистанционното и натисна пауза. Обърна се назад и седна на колене, зашеметена. Лицето на Лизи пребледня от притеснение.

— Наистина ми е трудно. Дори да повдигна въпроса пред теб…

— Аз… просто ми дай секунда да преглътна шока, за да можем…

— Какво? — Лизи се втренчи в чинията си. — Да го обсъдим ли? Вече съм решила.

— Да, миличка. Да, трябва да го обсъдим — като разумни възрастни… защото е нужно да знаеш, че няма начин някога… когато и да било… да ти дам пари да го направиш… всъщност никога.

Лизи поклати глава.

— Не е суета, мамо. Въпрос на физика.

— Физика ли?

— Ние имаме две очи. Камерата има едно. Един обектив. Без дълбочинно възприятие. С една дума… прави нещата да изглеждат плоски. Без значение какво има на преден план. Обективът кара всичко да изглежда по-широко и по-голямо…

— И?

— През него изглеждаш по-тежка с десет килограма. Ето защо актьорите трябва да са слаби, за да имат вид на нормални, а носът ти изглежда по-голям, отколкото е в действителност.

Али омекна и се приближи с няколко сантиметра, за да говори директно и да вразуми дъщеря си. Взе ръката на Лизи.

— Скъпа моя, първо на първо, тялото ти е свещено. Второ, ти си красиво момиче.

— Не е въпрос до красота. Важен е външният вид. И как три измерения се трансформират в две.

— Сибил ли го твърди?

— Да, но…

Али пусна ръката на Лизи и я погали по челото. Помилва я по врата, паникьосана, готова да заплаче.

— Онази Сибил? Същата, която… която те убеди… убеди те да си боядисаш косата?

— Пак ли започваш? Русите кичури…

— И да отслабнеш с петнайсет кила?

— Мамо! Да. Току-що ти обясних…

— И каза, че трябвало… нареди на дъщеря ми… висока метър и седемдесет, да не надхвърля петдесет килограма?

— Споко. Петдесет и два.

Али положи всички усилия да се успокои. Похват, който използваше, когато Лизи беше на три. Вместо да повишава глас, когато е разстроена, тя прошепна:

— Не знам откъде да започна — промълви тихо. — С общата идея или… с факта, че това е като татуировка. Не можеш да я изтриеш. Или да позволиш на някакъв хирург да те реже на парченца, за да се подчиниш на…

— На нищо не се подчинявам! — прекъсна я Лизи. — Искам да играя във филми. Нямам сценична визия. И искам носът ми да не изглежда толкова голям. Ако съм искала гигантски нос, щях да си моделирам. Като Никол Кидман. Изваяли са й го за ролята на Вирджиния Улф. Искам да съм сигурна, че съм от нейния калибър.

— Не съм съгласна. И носът ти не е толкова голям.

— Искам да го оправя. И нищо няма да ме спре. С моите пари от Клер, или пък ще спестя.

— Не. Защото… докато спестиш толкова пари, ще съм ти върнала разсъдъка. Искам да говоря със Сибил.

— Какво?

— Точно така!

— Не! Категорично не! На двайсет години съм, а не на пет! Тя не ми е учителка!

— Убеждава те — неправилно, — че носът ти те излага, кара те да се срамуваш от себе си и да искаш да се промениш, при условие че си безупречна. Оплела те е в…

— Не го казвай! — Лизи погледна чинията си с отчаяние. Искаше вечерта им да е забавна и преливаща от наслада, а сега палачинките и яйцата й бяха изстинали. — Знам, че си въобразяваш, че си права — невъзмутимо добави тя. — Но да спрем дотук. Дай ми малко време.

— Но ми обещай, че няма да го направиш, без първо да ме уведомиш. Моля те.

— Защо? Та да можеш да ме заключиш?

— Е, и това е решение… Но ако предприемеш тази стъпка, трябва да подготвя и себе си, буболечке. Ще бъда… — Али се извърна. Сълзите й напираха.

Лизи затвори очи.

— Каква ще бъдеш?

— С разбито сърце. — В гърлото на Али заседна буца. Тя преглътна и наново надигна глас. — Ти си забавна и красива! По улицата се обръщат след теб!

— Уедър си оправи носа. А беше на дванайсет.

— Уедър имаше причина за това. Не помниш. Нейният нос бе чудовищно, противоестествено широк. Не съм против операцията на сцепени небца. Не съм против…

— Мамо — замоли се Лизи. — За бога, недей да плачеш. — Тя сграбчи една салфетка и й я подаде. — Моля те, недей. Навярно мога да обясня по-добре… друг път.

Али се опита да се вземе в ръце. От месеци се чувстваше отвратително. След диагнозата на Клер — рак на белите дробове, стана плачлива, склонна към нравоучения, след което продължаваше да лее сълзи. Впускаше се в лекции на всякаква тема без подкана и без никакви задръжки. Заливаше се в плач през цялото време.

— Ами ако умреш?

— И от какво по-точно?

— От упойката!

— Най-невъзможният сценарий. Шансът е равен на нула…

— И какво от това? И най-лошите сценарии понякога се случват!

— Добре. Забрави за това. — Лизи отмести подноса си и стана от леглото. — Приключвам спора за тази вечер. — Тя притича до дивидито и го задейства. — Готово. — Отново се покачи на леглото и се настани. Майка й страдаше и беше полудяла от тъга.

Али мрачно я изгледа, после се обърна и отхапа от палачинката си.

И двете мълчаха.

По-рано същата вечер тя бе сложила по-малко брашно, без глутен, за да направи палачинките по-тънки и хрупкави по ръба, както Лизи ги харесваше.

— Сиропът е горещ. Заповядай — подкани я тя и й подаде каната.

Лизи я пое и поля палачинките си. Смукна със сламка от портокаловия сок с лед и за момент се съсредоточи във филма.

Али не можеше. Очите й се стрелкаха от палачинките към Лизи, към Лизиния нос, след това обратно към телевизора, където Дъстин Хофман в ролята на Бенджамин Брадок качваше багажа си на летището в Лос Анджелис.

— Дъстин Хофман има голям нос.

Лизи не отговори.

Али огледа стаята.

Беше се нанесла преди четири години обратно в къщата, изградена от пясъчник, и бе разчистила останките от детството си: плюшени играчки, поставени в рамка грамоти и снимки на Амилия Еърхарт^[1] и Нели Блай^[2]. Остави стените голи, с изключение на една карта, и инсталира телевизор, за да гледа новините от леглото си, което правеше рядко.

— И не забравяй, че си еврейка — промърмори тя. Не успя да се въздържи.

— Сериозно? Съвсем забравих, че съм наполовина еврейка!

— Ако искаш да приличаш на всички чистокръвни американци, Кристи Бринкли^[3], сладкари и хлебари…

Лизи протегна ръка и стисна рамото на Али.

— Нито дума повече. Не и тази вечер. Съжалявам, че повдигнах въпроса.

Али погледна красивата си дъщеря.

— Аз също — отвърна тя.