Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (13)

Теди беше изненадан, когато Лизи позвъни на вратата му същата нощ след вечерята. Беше един през нощта. Нямаше как да я върне. Навън валеше като из ведро. Той я покани, огледа апартамента и се втурна да събира разпилени опаковки от бърза храна, бельо, касови бележки, разпечатки, чорапи и дрехи.

 

 

Теди бе твърде зает човек, за да се занимава с купуването на столове, върху които да сяда, легло, на което да спи, работно писалище… Затова, преди да се нанесе в Сохо, в таванския си апартамент, бе наел красивата дизайнерка по вътрешно обзавеждане Бъни Дън.

Бъни бе решила да стопли мястото и бе обсипала бетонния под с вентилационни системи, греди и множество грозни, но скъпи антики.

Но с всичката си скъпа подредба Теди нехаеше за безценния си дом. Подът беше покрит е тънък слой прах, прозорците със сажди, а мебелите с пласт мръсотия.

Лизи реши, че апартаментът е фантастичен. Говореше й за нещо. Но не знаеше точно какво.

Гардеробите и шкафовете му бяха стряскащо празни, вместо в тях вещите му бяха струпани в ъглите, разпилени по всички повърхности и по пода. „Разполага с всички прости и високотехнологични играчки на богато американче“, помисли Лизи.

Тя хвърли поглед наоколо, разглеждайки вещите: четири купи от бразилското световно първенство, пет малки лаптопа, три айпода, два айфона, ксерокс. Двуметрови купчини списания — „Ескуайър“, „Максим“ и „Мъжкото здраве“. Еднометрови купчини вестници „Уолстрийт Джърнъл“, „Файненшъл Таймс“ и „Икономист“. Два комплекта стикове за голф, гигантска домашна аудиосистема и двуметров триизмерен телевизор с плосък екран. Преброи: трийсет и един каскета за бейзбол, трийсет и два чифта шорти, тринайсет якета без ръкави…

Нямаше парцал или метла, шпатула или солница.

Али бе посмяла да го навести веднъж.

 

 

— Не бива да казваш на майка си. — Тед събра шепа монети от масичката за кафе.

— Прав си — отговори Лизи, сядайки на едно от многобройните му бюра. — Ще полудее. Тя мрази порно.

— Ако искаш да изкараш пари за носа си, да знаеш, че тези момичета правят цяло състояние. — Той натъпка дребните в джоба си. — Имай го предвид.

— Състояние ли? — попита тя заинтригувано. — Колко?

— По бон на ден, поне така казва Фишман. — Той коленичи на пода, за да стигне под масата.

— По хиляда на ден? Да му се не види — отвърна тя, разглеждайки работното му място. — Или пък ти би могъл да ми дадеш парите.

— Не — отсече той. — Каквото имам, съм си го спечелил, и ти трябва да последваш примера ми.

Върху писалищата му бяха наредени клавиатура до клавиатура и повече компютри, отколкото тя можеше да преброи. Над тях върху рафт бяха наредени пет монитора, работещи в мрежа, свързани безжично.

— Как става цялата тази работа?

— Той има студио. Слагат те в отделна стая. Събличаш се и танцуваш. Има компютър с камера, предполагам. Самият аз не съм бил там.

— Сама ли съм? В стаята?

— Разбира се. Опасност няма. Потребителите са онлайн. Регистрират се и после излизат. — Тед се изправи и отиде до кошчето за смет до писалището. Хвърли в него всички монети, които бе събрал. — Голф клубът се провали, между другото.

— Може ли да нося дегизировка?

— Каква например?

— Перука, очила?

— Да, може. И използвай фалшиво име.

Лизи си помисли, че ако си сложи перука и прикрие с грим луничките и рождените си петна, може би никой няма да я разпознае.

— Кой е този? Кой е Фишман?

Теди обясни.

 

 

Двамата се били срещнали в Уортън през деветдесет и осма. Фишман бил слаб, с несъразмерна глава, и се изживявал като филмов продуцент. Когато комедиите му се провалили, решил да продуцира порно със сценарий. Както се изрази Теди — „порно с повествование за мислещи мъже“. Обзавел си студио близо до Ел Ей, но и там го докарал до под кривата круша: мислещият мъж зяпал порно и преставал да мисли. Върнал се на изток, намерил инвеститори и успял да изгради мрежа от двайсет и девет секссайта, които обслужвали САЩ и Западна Европа.

 

 

— А ти как влезе в бизнеса? — попита Лизи.

— Не съм влизал. — Теди отново бе на колене и ровеше под канапето. — Приятелче ми е.

— И така — започна Лизи и се върна до писалището, — ако се хвана с тази работа, да речем, за около месец… Мислиш ли, че ще изкарам двайсет бона?

Той се изправи и обтегна гърба си.

— Парите на баба ти са предназначени за колежа. Не разочаровай майка си. Тя още е в траур.

Лизи кимна.

— И аз съм в траур. Всички сме в траур.

Теди се обърна и изгледа Лизи, когато тя стана и се доближи до прозореца.

— Всъщност — поде той, наблюдавайки я как вдига щорите и се взира в леещия се дъжд — може би не трябва. Беше лоша идея.

— Защо? — попита тя.

— Забрави за това… Ако майка ти разбере, това ще е краят.

— Няма да забравя — промълви Лизи, докато се взираше навън към Канал Стрийт: локвите, рушащите се сгради, червените примигващи светофари. — Дай ми номера. — Тя погледна пръстите си, изцапани със сажди. — Чистиш ли някога? Тук е като в кочина.

— Я по-учтиво! Звъниш ми посред нощ… Какво изобщо търсиш тук?

— Срещнах Уедър. Клубът не струвал… — Лизи се усмихна, прекоси стаята и отново седна зад бюрото на Тед. — Дай ми номера му. Сериозно. Ще го проверя.

Под дивана Тед откри чашка от пудинг, изцапана с шоколад лъжица и пликчета от пържени картофи, със сол по дъното.

— Само ако ми кажеш… ако ми помогнеш. Как, по дяволите, да убедя майка ти да дойде на кратка ваканция с мен? Какво да направя?

— Първо, наеми домашна помощница.

— Да ти го начукам, Лизи.

Лизи се усмихна и се облакъти на клавиатурата. Един монитор оживя. Тя се завъртя на стола, изненадана и развълнувана.

— О, виж това… — Нахлузи си чифт слушалки.

На монитора жена с плитчици отпиваше от безалкохолен коктейл и говореше по телефона. На гащичките й пишеше: „Купонджийките са тук“. Ако не броим тях, беше чисто гола, а малките й гърди бяха настръхнали, сякаш й е студено. Лизи се заслуша.

— Говори за приемните си изпити.

— Това е един от сайтовете. — Теди грабна лист и химикалка.

— Теди?

— Какво?

— Защо гледаш това?

— Може да инвестирам. — Той се приближи и й подаде номера на Фишман. — Мобилният му телефон.

— Майка ми ще те убие — каза развеселено Лизи. Взе номера и свали слушалките.

— Не се шегувай.

— Няма да те издам.

— Слушай. Али иска да постъпиш в „Джулиард“. Можеш да го направиш и междувременно да си получиш носа.

— Никога няма да ме приемат — заяви Лизи. — А между другото, за носа тя изобщо няма да забележи. Изтъняват го отстрани само по милиметър. — Тя прибра номера в джинсите си, стана и тръгна с плавна стъпка към коридора. — Много мило от твоя страна. Наистина. Да ми помогнеш. Ето какво майка ми харесва в теб. Че си мил. И щедър.

— Щастлив съм да помогна. Сега и ти ми помогни.

— Разбира се. Как?

— Как да… как да я измъкна? От къщата, от града?

— Защо? Какви са ти намеренията?

Той замълча за малко.

— Да продължа… да опознавам майка ти.

— Защо първо не се ожениш за нея?

Той се оживи.

— Допускаш ли, че тя ще се омъжи за мен? Ако й поискам ръката?

Лизи се усмихна и нахлузи подгизналите си балеринки.

— Може ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се — отвърна той, като й посочи ъгъла на коридора, и викна след нея: — Не ми отговори.

В тоалетната тя започна да отваря шкафовете в търсене на презервативи, лубрикант, сексиграчки. Нещо. Каквото и да е. Но намери само козметика, козметика и още козметика.

Надникна зад завесата: и там нямаше нищо, само шампоан, сапун и балсам за коса.

Седна на тоалетната чиния да се изпишка и взе четката за зъби на Тед. Използва я да разрови препълненото кошче за смет. Това беше последната й надежда да намери нещо. Тоалетна хартия… опаковки от бонбони против кашлица…

И накрая го откри — чак на дъното: гилза от червило.

С помощта на четката за зъби Лизи я извади и я завъртя между пръстите си. Отвори червилото — беше тъмнорозово. Тя прочете етикета на дъното: „Фуксия“

„Фуксия Флаш“.

Не беше червило, което Али би купила. Ако ползваше. Което не правеше.

„Може пък Тед да има сестра“, помисли си Лизи. Или асистентка. Или приятелка. Али подозираше, че той се среща не само с нея. Едно беше сигурно: червилото не беше на чистачката.

Лизи стана, пусна водата и уви гилзата в тоалетна хартия. Пъхна я в задния джоб на джинсите си, до листчето с номера на Фишман.

 

 

— Влакът ли ще хванеш? — попита Теди, посягайки към външната врата, за да я отвори. Доволен беше да я види, че си тръгва.

— Сигурно — отвърна Лизи.

— Имаш ли нужда от пари? Мога да извикам такси…

— Не, благодаря. Ще повървя. — Тя се мушна покрай него към изхода. — Нали няма да й кажеш? Никога?

— Никога — повтори той. — Ще убие и двама ни.

— Като нищо.

— Добре. Съгласен съм. Внимавай на връщане.

— Обещавам.

Мобилният му иззвъня. Той го извади от джоба си и погледна екранчето.

— Виж. Майка ти.

— Поздрави я от мен — извика Лизи през рамо.

— Ще се въздържа.